Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    НА ОТКРИТО

    Блага Димитрова

    "Студено ли ти е?" - попита

    и във прегръдка ме зави.

    До тебе доверчиво свита,

    разцъфнах цяла... И какви

    презморски птици в мен запяха!

    Повяха южни ветрове.

    И като вишна още плаха

    раздадох свойте цветове.

    Къде на воля днес се скиташ,

    оставил ме сама в снега?

    Нехаен, вече и не питаш:

    "Студено ли ти е?"... Сега

    край мен е зимата предишна

    със студ и бяла пустота.

    И аз, прибързалата вишна,

    трептя с попарени листа.

    Редактирано от linaadelina (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Поету Твърди, казваш, твърди са сърцата. Твойте песни отзив не намират, твойте сладки блянове в тълпата ек не срещат, тях не ги разбират. Те са твои - на света са чужди! Пей за мъка всечовешка, жива, пей за сълзи, за борби и нужди - скръб душа ти с общата да слива. Нека звучна лира да тълкува туй, сърца що чувсвуват ранени, плаче ли тя, громко ли ликува - всяк да чува себе в нейно пенье. Чучулигата за себе пей в ефира, никой друг ней се не отглася, а камбанний звън го всяк разбира с трепет: той към всички се отнася. Иван Вазов

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ГОЛЯМАТА ТИШИНА

    - Александър Геров

    От дълбокия Космос,

    гдето вей хладина,

    като шепот си носи

    голямата тишина.

    И звучи този шепот

    през нощта, през деня.

    Ти се вслушваш нелепо

    в голямата тишина.

    Нашта земя - прашинка, -

    жадна и в светлина,

    все не иска да свиква

    с голямата тишина.

    Чуй, сърцето ти бие!

    Усмихни се в съня!

    Скоро ще те покрие

    голямата тишина.

    ПРИСТАНАЛА

    - Христо Ботев

    Кавал свири на поляна,

    на поляна, край горица;

    млада, хубава Стояна

    търчи с менци за водица.

    Из градина крещи, вика

    омразната нейна стрика:

    "Полудя ли, мар Стояно,

    та отиваш толкос рано?

    Стой, почакай д'идем двама",

    па се спусна к нейна мама

    да кувлади тя Стояна,

    че отива на поляна.

    Ей искочи стара майка

    на висок и хубав чардак; -

    ахна, търти са, заплака,

    като видя кървав байряк.

    Че се байряк там ветрее

    сред юнаци, сред дружина,

    и Стоянка са белее

    в прегръдките на Дойчина.

    Като зярна той, че иде

    неговото мило либе,

    из юнаци той искочи

    и кам нея с пръст посочи:

    "Ей, дружина, хай станете!

    Ей я иде - погледнете:

    туй е мойта горска птица,

    туй е мойта годеница"!

    Па си весел, засмян тръгна

    да посрещне той Стояна;

    наближи я - с пушка гръмна,

    като видя, че й засмяна.

    И дружина загърмяха

    на засевки, та запяха;

    а тя ръце си разгърна,

    та Дойчин я млад прегърна.

    А нейната клета мама,

    като гледа таз измама,

    сълзи лее и проклина

    то щерка си, то Дойчина.

    "Да не цъвнеш, да не пекнеш,

    дъще клета, със Дойчина,

    да окапиш, дето седнеш -

    да не станеш по година!

    Дано болест та налегне,

    болест, дъще, живиница,

    и Дойчин да не убегне

    от верига, от темница!

    Тоз хайдутин, що го либиш,

    на кол утре да го видиш,

    че от там са тебе хили

    и на горски самодиви!

    Че той батя ти измами,

    та хайдутин върл направи;

    а теб, дъще, клета, мами,

    баща, майка та остави"!

    От тез клетви са събуди

    и Стоенкин баща стари;

    той излезе и са чуди

    и в главата са удари;

    но кат видя той Дойчина,

    дъщеря си и мил сина,

    попоглади си брадата

    и извика кам гората:

    "Горо, горо, майко мила,

    толкос годин си хранила

    мене, горо, юнак стари,

    с отбор момци и другари, -

    храни, горо, таквиз чеда,

    дорде слънце в светът гледа;

    дорде птичка в тебе пее,

    тоз байряк да са ветрее"!

    Приказка

    Дамян Дамянов

    Заспиваш ли, аз май че те събудих,

    прости ми, че дойдох при теб сега.

    Душата ми се стяга до полуда

    в прегръдките на свойта самота.

    Самичък съм, а тъй ми се говори,

    устата ми залепва да мълчи ...

    Не ме пъди, ще си отида скоро,

    аз дойдох тук на бурята с плача.

    Ще седна до главата ти, ей тука

    и ще ти разкажа приказка една,

    в която е положил зла поука

    един мъдрец от стари времена.

    Един разбойник цял живот се скитал

    и нивга не се връщал у дома,

    вместо сърце, под ризата си скрита

    той носел зла и кървава кама.

    Преварвал той замръкнали кервани

    и само денем криел своя нож,

    а ножът му ръжда не хващал,

    човекът като дявола бил лош.

    Но кой знай, един път от умора

    и той на кръстопът заспал.

    Подритвали го бързащите хора

    и никой до главата му не спрял,

    а само малко дрипаво момиче

    челото му покрило с листо.

    Заплакал той за първи път обичан,

    заплакал той, разбойникът, защо ?

    Какво стоплило туй сърце кораво,

    нестоплено в живота никой път !

    Една ръка накарала тогава,

    сълзи от поглед в кърви да текат.

    Една ръка, по-топла от огнище,

    на главореза дала онова,

    което той не би откупил с нищо

    ни с обир скъп, ни с рязана глава.

    Но ти заспа, а тъй ми е студено,

    туй приказно момиче, где е то ?

    То стоплило разбойникът, а мене

    ти никога не стопли тъй, защо?

    http://vbox7.com/play:b2ac630c

    http://vbox7.com/play:99461b97&al=1&vid=1072869

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    henryoliver (Ясен Крумов- Хенри)

    Под Космическото Отгоре

    Космическото звездно отгоре.

    Тихият вятър между пейките.

    Усещането на главата и тялото,

    че си в нещо

    чудесно.

    И напълно отчаяно...

    Любовта към малкото всичко,

    родено от друго малко всичко

    преди време...

    В такива дни се сещаш за себе си.

    Pall Мall са ми силни

    и винаги са ми били силни.

    Сутрините са ми силни.

    Преди не бяха.

    Клаксонното отричане,

    вричане в пътя...

    Премазващото,

    гладно, сутрешно

    стържещо асфалта,

    незачитащото

    мачкане на

    хора,

    кучета, котки, пеперуди, незнание, вяра, наивност,

    любов, слепота, шум в ушите, трудноподвижност, плахост, церебрална парализа, мечта (за приятели),

    тревожност, грях, признаване на грях, освободеност,

    неосвободеност, външна грозота, вътрешна несигурност,

    мачкането на чувства, сриването на векове,

    присмиване,

    незачитане на свободната воля да изразиш себе си,

    защото Ти си единствен и това е най-важно...

    СВОБОДАТА!

    Тъжният, опиращ се калник на деня в

    душата на тази дума...

    Недотам тревната, а напротив

    асфалтирана на места (...weather.bg...),

    кървяща почва на всичкото , което съм ТИ.

    Безобразното УБИВАНЕ И УМИРАНЕ...

    Безобразното рекламиране на живот,

    за който са ти необходими мангизи за sms-и,

    за карти, за банки, бланки, университети , уроци, преподаватели,

    лъжи, грим, наркотици, изходи от затвори,

    секс магазини, кукли (Барби),

    кока (кола), трева, (приятели), бира, вафли, психолози, Библия, свещи,

    ВЯРА...

    Това ми е силно!

    Космическото звездно Отгоре.

    Тихият вятър между пейките.

    Усещането на главата и тялото,

    че си в най-чудесното нещо.

    Прилича на пълното отчаяние...

    Любовта към малкото всичко,

    родено от друго малко...

    Спомняш ли си за

    себе си...

    henryoliver (Ясен Крумов- Хенри)

    Страх ме е

    Страх ме е...

    да си тръгна във шест вечерта,

    да пресека кръстовището,

    пълно с триглави змейове,

    фарове,

    псуващи

    вещери,

    вещици -

    всякакви типове,

    които са едни

    Хора,

    които някъде

    говорят

    нормално,

    дори

    спорят

    нормално.

    но в шест,

    на това

    кръстовище,

    те

    викат,

    бибиткат,

    псуват,

    мразят,

    линейкват,

    президенстват,

    буйстват,

    сирен (свЯт),

    полицействат,

    катаджийстват...

    Маршрутките са пълни със зверове

    тогава.

    И намръщените, които са

    най-вътре,

    във

    хаоса

    псуват,

    мразят,

    линейкват,

    почти президенстват,

    буйстват

    и...

    пълно е.

    А такситата

    със самочувствие

    самочувстват

    и онзи те пита:

    „За къде си, пич",

    а ти, или аз,

    затварям тъпата врата и

    викам -

    бибиткам с уста,

    псувам,

    мразя...

    не полицействам,

    не президенствам...

    защото нямам това право

    и

    нямам синя лампа

    на гърба

    (синя пъпка на задника

    нямам!)

    За да ме забележат!

    Намразвам,

    не искайки да мразя Хората,

    които се връщат от

    погребение,

    вечеря,

    болница,

    театър,

    публичен дом,

    личен дом,

    за сираци,

    за психичноболни,

    за раковоболни,

    Хора с постоянна диария,

    или от

    среща с приятел,

    любовна среща.,

    от работа...

    Хората, които не виждаш,

    а

    виждаш!

    За Хората става въпрос...

    страх ме е!

    Редактирано от WhiteHart (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Когато се събудим Пламен Бочев Когато се събудя, ще си тук, наивно омагьосана от дявола. А дяволът съм аз и днес, напук на всички сини сънища продадени. Когато се събудиш, ще си там – при своя малък принц и при лисиците. Те нямат непрерязани рога, но имат гърло, рязано с измислици. Когато се събудим, ще сме прах, по който светлината ще прохожда. Ще знаем от какво се прави грях и как да си го купим е възможно.


    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    А К О

    Ако умееш ти духа непоклатим да пазиш здраво

    когато всеки губи дух и теб в това вини,

    ако ти вярваш в себе си когато в тебе се съмняват,

    но даваш право на съмнението отстрани!

    Ако умееш ти да чакаш търпеливо, без умора

    или когато лъган си-сам не служиш си с лъжи,

    или пък мразен, сам не мразиш тези хора,

    и не умуваш, и надменно ти не се държиш

    Ако мечтаеш, без да станат господар над теб мечтите,

    Ако ти мислиш - без да станат мислите ти цел!

    Ако умееш да се срещнеш и с успеха и с бедите

    и със мамещото в тях да си еднакво твърд и смел!

    Ако устоиш когато извъртани пред тебе се повтарят

    изречени от теб най-искрени слова,

    или труда на цял живот видял в праха да се събаря,

    наново го издигнеш с похабени сечива.

    Ако ти можеш всичко, припечелено от теб изцяло

    да заложиш на едно завъртане на зар.

    И да изгубиш до игла и да започнеш от начало,

    без всякакво оплакване и с неугасващ жар!

    Ако ти можеш нерви, ум и мисли да насилиш

    да ти останат преданни дори след своя край,

    и тъй да се държиш дори когато нямаш сили,

    а само волята повтаря "Ще държиш до край!"

    Ако общуваш ти с тълпи и пак останеш ти достоен,

    или дружиш с царе оставайки народен син.

    Ако ни приятел, ни враг някога те уязвят

    и хората държат на теб...но много, не един!

    Ако умееш да изпълниш минутката летяща

    с шестдесет секунди изминати из пътя твой.

    Земята твоя е и всичко в нея чудно и цъфтящо,

    и нещо повече - ти мъж ще бъдеш сине мой!!!

    Ръдиард Киплинг

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Мълчание.

    Избухващо мълчание.

    Изпепеляваща гробовна тишина.

    И нито звук, ни дума - наказание

    за премиерната ми суета.

    Суетност, да.

    За себе си поисках.

    Не беше много - само поглед мил,

    с две думи нежни. Толкова ми липсват,

    за тях луната даже бих свалил.

    Пред теб стоях.

    И молех за надежда,

    за мъничко човешка топлина.

    Ала поисках много. Да, така изглежда

    по мълчаливата студенина.

    Какво по-малко от това да искам?

    Какво по-малко от една ръка,

    която във ръка да стискам,

    за да не чувствам тази самота?

    А имах нужда.

    Нужда от подкрепа

    във този миг, без смисъл за борба

    и тази мисъл, явно тъй нелепа,

    ръката ми протегна от ръба.

    Прости ми мила!

    Знам. Не е присъщо

    за хляб да моли старият хлебар.

    Не бягам, не. Отново съм си в къщи.

    Една бутилка водя за другар.

    http://oblak.bg10.com/poezia.htm

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Човешката обич

    Гнети ме пожеланата любов

    с копнежите си, толкова човешки.

    Отдавайки се в кръвния и зов

    допускаме непоправими грешки.

    Нима е трудно... да запазим жив

    ефирния цветец на тишината,

    да обуздаем порива си див,

    затъкнал дробовете ни в земята...

    Нима от нежност толкова боли...

    когато чистотата ни покълва.

    Забравяйки за същността, валим

    на едри капки мрак. И ни запълва

    единството на кръвните предели,

    прострели се със болни пипала...

    Поспри за миг... да се запазим цели

    след полета на хищната стрела.

    infinity

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Човешката обич

    Гнети ме пожеланата любов

    с копнежите си, толкова човешки.

    Отдавайки се в кръвния и зов

    допускаме непоправими грешки.

    Нима е трудно... да запазим жив

    ефирния цветец на тишината,

    да обуздаем порива си див,

    затъкнал дробовете ни в земята...

    Нима от нежност толкова боли...

    когато чистотата ни покълва.

    Забравяйки за същността, валим

    на едри капки мрак. И ни запълва

    единството на кръвните предели,

    прострели се със болни пипала...

    Поспри за миг... да се запазим цели

    след полета на хищната стрела.

    infinity

    Момичета-кокичета, сестрички-звездички, как ви разбирам, ако знаете...

    Но... ако не познаете човешката обич, как ще познаете себе си?

    Ако не узнаете какво е човешка обич, как ще разберете що е божествената?

    Дали не чаках много - цяла вечност

    в гонежа на една далечност.

    Нали не плаках много - цяла речност

    в потопа на една небесност.

    Дори не зъзнах много - цяла ледност

    в покоя на една планетност.

    Уви! - не дадох много - цяла грешност

    в окопа на една човечност.

    ---

    Но по-добре така със нея,

    макар понякога и на колене,

    макар и с риск да оглупея,

    отколкото съвсем без нея

    да се размина тихо с нещо...

    за цял живот да обеднея.

    ---

    Човешката обич

    е огледално стъкло

    към света на другостта.

    И така оставаме слепи за нея.

    Отворете широко прозорците!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Разплакан дъжд Когато ме изпращаш... все вали... И капките са жълти. Като восък. Понякога приличат на сълзи, отронени от погледа ти кротък. Когато си отивам, е мъгливо. И стъпките се губят по паважа. След мен пространството е сиво. А въздухът е лепкав. Влажен. Раздялата е трудна. Всеки път. Макар че се завръщам. Неусетно. Назад ме дърпа с тънка връв дъждът, разплакал се... за мене... Белоснежка (Гергана Шутева)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Това е едно много хубаво стихотворение от Камелия Кондова.Дано Ви хареса...мен ме докосна.....

    На баир - лозе

    Когато настояваш "Говори ми!",

    а аз мълча – по-бяла от прането,

    спасявам те от себе си, любими.

    От тежестта на мъртвите небета.

    Така е редно – всеки да отгледа

    небетата и сам да ги оплаче.

    Харесва ми нетрайната победа,

    с която толкова щастливо крачиш.

    Не бих посмяла да те спъна в строя.

    Любов ли?! – хрип – сама ще се откърти.

    Омръзна ми за мен да пада Троя.

    Не искам да ме радват чужди смърти.

    Не можеш мойте смърти да ми вземеш.

    Не мога да съм "твоето момиче".

    Аз сея песни – жъна реквиеми.

    В останалото време те обичам.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    По стръмнината Дръж се любов! Дръж се! Още малко остана. Ах, как кърви тази твоя незараснала рана. Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика старата ни двуколка под ударите на камшика. Вече е обяд. Но с какво да те нахраним? Изгоря тревата по сухите поляни. С какво да те напоим? Уморена и жадна- младият дъжд върху нас толкова отдавна падна. Дръж се любов! Дръж се наше конче остаряло. Има още силици в твоето жилаво, жилено тяло. Развей над рояка мухи смъртоносната си опашка. Виждаш ли! Има у тебе още дързост хлапашка. Спомни си как препускаше дива и побесняла в ранното утро по равното като хала. Но...сега е обяд. Сега е горещо и стръмно. Дръж се любов! Дръж се! Има време да стъмне. Да стане студено и страшно все още време има. Сляпо тегли ни сега и не бой се-с тебе сме трима. Само не спирай с изтощени крака и подути клепачи. Дръж се любов! Още малко! После ние на гръб ще те влачим. Няма друга. Вече хвърли съдбата фаталното зарче. Дръж се любов! Дръж се, наше орисано храбро другарче. Още е обяд. Още е бавно и голо. Сили събирай! Дръж се! Много те моля! Н. Йорданов :wors: ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ Станка Пенчева Хубаво е всичко да свършва навреме – Да напуснеш рано огнището, Преди огънят да е станал на пепел; От трапезата да станеш рано – За да не събираш после трохите; И да отвърнеш очи, Преди другите очи да изстинат. Не обичам да гледам сухи цветя И празни чаши… Не ме докосвай никога без обич. *** Станка Пенчева Обичам да те гледам отстрани, Когато ти със другите говориш И цял на другите принадлежиш, И цял си в техните съдби разтворен. Аз гледам с тайна нежност отдалеч Лицето ти – ту светло, ту сърдито, С очи сурови и с очи добри – Но винаги открито. Сега не си при мен. Сега си там. И може би дори си ме забравил. Но аз те давам, давам на света – Това е твое мъжко право. Забравяй ме, за другите мисли, Опитвай се земята да нарамиш, Лети! Обичам те такъв. И оня миг ми стига само, Когато през лица и гласове Очите ти внезапно ме намират – И ослепявам, и сама слепя, И земното въртене спира... *** Не ме е страх от младите момичета, От хубавиците не ме е страх – Ти мен обичаш, Мене си избра, Направи ме прекрасна и единствена. Започва Най-дългият ми женски ден: Трепти, шуми душата ми разлистена, Светът е бистър и успокоен... Когато Времето ни отсече до корен, За да ни хвърли във пещта – Като два пламъка ще излетим нагоре, Преди да станем Мрак в нощта... *** Станка Пенчева Жената, която обича и е обичана – Тя носи край себе си меко сияние Като ореол, Тялото й излъчва тънкото ухание На пролетен ствол; Ръцете й пеят със всяко движение, Милват целия свят; Тя с пчели и пеперуди е обкръжена Като меден цвят... Жената, която обича и е обичана. Тя може само да трепне с ресниците си – И преспите се топят, И покълва камъкът, И изпуска ножа десницата... И светва светът. *** Ако знаеше как без дъх се ослушвам – През целия град, заледен и пустинен, През кости-антени и пранета опушени, През хъркащи спални и екрани изстинали, През човека до мене, През нощната яма – За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене, За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма... Ако знаеше как душата ми тихичко вие Сред безлунната пустош на стаята, Ако знаеше... Боя се, че знаеш...

    Редактирано от goldeu (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Може би се стъмва вън. Може би е облак. Сякаш някой с тъмна длан скрива златен облак Сенките нахлуват в мен, устните ми съхнат... Аз ли съм момичето извор непресъхващ. А по пътя след теб, тичат моите очи И оставам сама в своя дом от мечти И заспивам в сълзите си. Скривам всички спомени, болката заключвам. Тръгвам с плахи стъпки аз на обич да се уча. Ето пак усмихвам се, светлина събирам, но едва привикнало в мен сърцето спира. А по пътя след теб, тичат моите очи И оставам сама в своя дом от мечти И заспивам в сълзите си....

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Понтюс дьо ТИЙАР 1521-1605 * * * Да, който е портрета ти видял, диви се и на позата красива и приликата тутакси открива с познатия красив оригинал. Но в мен Амур не с четка търпелива, а мигом със стрела е пресъздал ужасно-святия и чист овал и моя дух оставил да унива. Портретът от човек, уви, е правен и може да потъне в прах, забравен, и да посърне като всеки друг. А споменът и от бои дори е по-траен и какво ще го изтрие, поне докато мен ме има тук.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Дамян Дамянов О, не бъдете лоши с мен, добри! О, не бъдете лоши с мен, добри! Не ме дразнете даже с дума празна! Не ща да бъда лош с вас, да ви мразя! Дори когато зли сте с мен, дори Щом плащате милувка със шамар И за приятел пращате ми Юда. Че и във мен спи сън не непробуден Не бог Исус, а бог Човекозвяр. Едвам съм го приспал, да не мори Ни мен, ни вас, в които спи той също! С добри ръце, о, лоши, ви прегръщам! Бъдете като мен! И по-добри! Атанас Далчев ВЯТЪР В мрачините стремглаво политнал, с остър писък разсякъл просторите, разлюля моя дом като кораб и разтърси могъщо вратите. И с корава ръка по стъклата побеснял блъсна лудо прозореца и прозореца с трясък разтворил, вътре втурна се бурният вятър. Като острия смях на безумен се разсипа стъклото в следите му и зимния студ на горите бясно вятърът хвърли върху ми. По стената развя като знаме и размята високо завесата, и от бялата свещ ми отнесе като жълт и повехнал лист пламъка. Аз издигам с проклятие ръцете си и те срещам със тежко проклятие, повилнял и стремителен вятър, в леден пламък превърнал сърцето ми! Атанас Далчев ЕСЕННО ЗАВРЪЩАНЕ Мойто есенно скръбно завръщане подир толкова пролетни дни в безутешната бащина къща с боядисани жълто стени. Колко много години са минали по неравния тягостен път, дето днес мойте стъпки пустинни като вопли самотно звучат! Дървесата са сякаш излезнали да ме срещнат с прострени ръце; те минават край мене и чезнат с озарено от пурпур сърце. А през техните клони запречени вехне къщата с жълти стени като някакъв спомен далечен, като спомен от минали дни. Елисавета Багряна НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ Не те измести никой в тази къща. И стола ти е празен в моя кът, и в книгата ми никой не обръща листа - недоизчетен този път. Не гледа в лятна вечер никой с мене, на прага седнал, звездния екран, и никой не поема удивено букета, рано сутринта набран. Когато зъзна, никой не намята с любов на плещите ми топъл шал - и в жега, с витошка вода налята, не ми е нежно чашата подал. Минава пак година след година и сменя се сезон подир сезон. Връхлита буря, свлича се лавина, от сняг или от плод се скършва клон... И видимо в дома тук няма нещо за тебе да напомня всеки миг - ни някакви любими твои вещи, ни в рамка на стената твоя лик. Ти с въздуха край мене ме обгръщаш, в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти - не те измести никой в тази къща, в която всъщност и не влезе ти.

    Редактирано от linaadelina (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Това стихотворение е за всички ,които ги е налегнала тъга и около тях е сиво и мъртво.

    Нека си го прочетат и се вдигнат ,живота е хубав ,просто понякога Бог ни изпраща изпитания.

    Лошите неща са само препятствия в живота,красивите неща са самия живота.

    Вземи се в ръце

    Георги Константинов

    Когато без тебе замине

    щастливият утринен влак,

    когато по релсите сини

    танцува самотният сняг -

    не свивай обидено устни.

    Не викай с ранено сърце.

    Щом нещо в живота изпуснеш-

    вземи се в ръце!

    Когато вълна те удари

    внезапно сред тихо море

    далече от бряг и другари,

    когато тревога те спре -

    не свивай уплашено устни.

    Не падай с безволно сърце.

    Щом всички пространства са пусти -

    вземи се в ръце!

    Когато в живота огромен

    не спира пред теб любовта

    и става нерадостен спомен

    най-нежната твоя мечта -

    във свойта самотност голяма

    не скривай ти бледо лице...

    Когато ръце други няма,

    вземи се в ръце!

    :huh::clap: :clap:

    Редактирано от Evva (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    МЪЖЪТ, КОЙТО ИДВА ЗА ТЕБ Валери Станков Ще те намеря. Някой ден. На дъно. Връх. В пустиня. В бездна. От мозъка ми възпален поезиите ще изчезнат. На папрат спал, бодил ще ям, ще преора пампаси тундри, но ще са твои - да си вям - последните ми с теб секунди. В колиба от ръждив камъш под громолите на прибоя за теб ще бъда просто мъж, а ти Жена ще бъдеш моя. Не вярвам в другия живот. Повярвай ми - ще те намеря - аз - мъж-дивизия, не взвод - мъж-вълча глутница, потеря! В ужасен ямб. в луд анапест, в дактил, хорей и хекзаметър ти пращам благата си вест - не утре - ще си моя днес.

    post-240126-1248532942_thumb.jpg

    Редактирано от angelche_angel (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    обичам стиховете на тази приятелка...

    Навън е планина

    Навън е планина.

    И може би е Витоша.

    А може да е само връх житейски.

    Събуждам се до себе си

    и вдишвам възрастта,

    в която се намират

    всички хребети...

    Насън е планина.

    И трябва да е Витоша.

    Макар че ми прилича и на кораб,

    със който прекосяваме историята –

    все по-нататък

    и все по-нагоре...

    Дотук е планина.

    Понякога е Витоша.

    Понякога е невъзможна кожа,

    събирана със векове вина,

    която да простиш

    е невъзможно.

    Навън е планина.

    Не винаги е Витоша.

    Но винаги е сянка застрашителна

    и купчина от стръмна светлина,

    с която си разменяме душите.

    Сега е планина.

    Прилича и на Витоша.

    ---

    В празника на света

    Познавах аз един добър човек,

    той беше в мен, но после си отиде...

    Димитър Данаилов

    Не вярвай, че очите ми са затворени,

    не съществуват затворени очи.

    Нямам пръсти - това са корени,

    а от думите ми се мълчи.

    И не спирам да губя вещи,

    като кораби ги топя

    или по-добре като свещи

    в празника на света.

    Няма нищо зад тая видимост –

    хоризонтът е твърде мек,

    и се пука със звук илюзията,

    че съм много добър човек.

    Нищо мое не спира времето.

    И от мене не става път.

    Дишам тясно и ежедневно.

    А искам въздух.

    И друга смърт.

    Виолета Христова

    Редактирано от Lucia_free (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ще постна едно страхотно на Миряна Башева,много е популярно ,но не се е изтъркало толкова свежо ми звучи.

    БУЛЕВАРДЪТ

    Под дебели подметки и проза

    дреме есенно жълт тротоар,

    на разсъмване всичко е розово

    за петнайсет минути макар.

    Своя автомобилен оркестър,

    вдъхновен дирижира градът

    и цъфтят в суматохата кестени,

    прецъфтяват и пак цъфтят.

    Аз ги имам за съученици

    тия честни дървета на пост,

    пред вековната наша традиция -

    да ме чакат на Орлов мост.

    Дефилират милион непознати -

    Димитрова, Николов, Петров

    и повикана по телепатия

    бърза новата ми любов.

    Булеварда с лиричния ритъм

    аз не сменям за Шанз Елизе,

    тук възкръсват след дългото скитане

    уморените ми нозе.

    Този факт е световно известен,

    че на 'Руски' започва денят

    и цъфтят в суматохата кестени,

    прецъфтяват и пак цъфтят.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    И много ни болеше... да е истина Кремена Стоева Не бях за теб, а ти съвсем... за други. Плесниците ти в мен преобладаваха. Една за днес, за утре - още много... а белезите... нивга не залязваха. Не бях една, но смело се прокрадвах в преддверията на безброй любовници. Обичах днес, а утре беше давност. Каква любов... потъпкана с условности. Посяхме само - времеви безумия. И много ни болеше... да е истина. Сълзите ни - прелели в празнодумия. Една за теб, една за мен... измислени. Не чувстваше ли - бях, но до поискване, което бе... последното ми имане. Една - до пепел, гаснеща цигара... До утре, сякаш нищо... за премисляне. И времето до днес... е като вчера. Не виждаш ли? Изяжда ни по малко... Едно "Обичам" - днес, едно за утре... А "Сбогом" - е секунда... колко жалко.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Потомка

    Няма прародителски портрети,
    ни фамилна книга в моя род
    и не знам аз техните завети,
    техните лица, души, живот.

    Но усещам, в мене бие древна,
    скитническа, непокорна кръв.
    Тя от сън ме буди нощем гневно,
    тя ме води към греха ни пръв.

    Може би прабаба тъмноока,
    в свилени шалвари и тюрбан,
    е избягала в среднощ дълбока
    с някой чуждестранен, светъл хан.

    Конски тропот може би кънтял е
    из крайдунавските равнини
    и спасил е двама от кинжала
    вятърът, следите изравнил.

    Затова аз може би обичам
    необхватните с око поля,
    конски бяг под плясъка на бича,
    волен глас, по вятъра разлян.

    Може би съм грешна и коварна,
    може би средпът ще се сломя -
    аз съм само щерка твоя вярна,
    моя кръвна майчице-земя.

    Елисавета Багряна

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Лека нощ! tony04 Хей, спяща красавице, ще се целуваме ли или предпочиташ да проспиш още сто години от живота си? Сънуваш ли друга приказка, в която вретеното не е непременно магически атрибут и има толкова много прежда за предене, че когато я изпредеш аз ще съм вече толкова остарял принц, колкото да не те намеря? Спяща красавице, днес ми е като вчера, но утре... Утре ще срещна друга жаба и целуна ли я ти ще си тази, дето ще се превърне в неизживяно минало. Ще ми мине. Така минават много неща. А ти недей ми минава с номера за обърканата гора и неправилната магия! Да ти кажа честно, тази нощ предпочитам ракия. И нищо повече. Това ти го пращам между другото. Спяща красавице, лека нощ!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Няма повече да се разхождаме Джордж Гордън Байрон И така, няма повече да се разхождаме толкова късно в нощта, макар че сърцето ще бъде все така любещо, а луната ще бъде все така ярка. Защото мечът изтърква ножницата, а душата протрива гръдта и на сърцето му трябва време да въздъхне, и любовта трябва да си почине. И макар че нощта е била създадена за любов, а денят се връща много скоро, все пак няма повече да се разхождаме под светлината на луната.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Обожам дъжда.... Едно дъждовно стихче от Виолета Христова. Дъждът се връща, тихо като мъж, почуква по стъклото неочакван. Било е много хубаво веднъж, а повечето пъти е прекрасно. Далече ми е следващият гръм, светкавиците също са далече – но ромоли единствен дъжд навън и прави вечерта не само вечер. Събуждам се от шепот непознат - листата си говорят със небето. И става нещо важно в тоя свят, но този път и аз съм му свидетел. А може би дори заради мен се връща този дъжд като надежда, че всичкото останало небе е истинско и няма да изчезне. Виолета Христова

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ВГРАЖДАНЕ

    За това , че на света те има ,

    за това , че късно те видях ,

    за това , че ти си златна рима ,

    за това , че ти си кръст и грях ,

    за това , че си любов и драма ,

    аз в мойта книга цяла те вградих

    и когато мене ще ме няма ,

    жива да останеш в моя стих .

    Ефтим Ефтимов

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.