Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Дълго не се решавах да пиша в тая тема....

Ще публикувам някои от моите любими стихотворения на една много талнатлива млада поетеса, уви, напуснала твърде твърде рано тоя свят Публикувано изображение ....

Доброта

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Недосегната

Въздухът е чер като отрова,

мътен е и страшно ме души.

Вятърът - артист и стар, и ловък -

хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам

в пясък побелял от доброта

длани от морето да отдръпвам,

длани побелели от солта.

Искам като прах да побелея,

бяла като брезова кора,

в сенките добри да се прелея

и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат

нощи като прилепно ято,

да не позволя да ме досегнат

и ме изгорят като листо.

16.11.1975

Може би най-любимото ми...

Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след можа живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен

.............

Fingli: Да посочим автора - Петя Дубарова

Редактирано от Fingli (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

Пърдете, братя без стеснение не се измъчвайте от зор. Защо е туй ограничение, където нужен е простор...? Пръднята, братя е физиология и рядък кавалерски жест. Във нея няма демагогия, а доблест, рицарство и чест. Пръднята, братя, дар божествен е. Че само здравий гъз пърди. А щом е гръмка и тържествена тя нивга не смърди. Пръднята, братя, е изкуство- прекрасен музикален дар. Като пърдиш, пърди със чувство, с квалификация и жар. Пръдни веднъж и ти в живота си, госпожице без да се срамиш. Аз знам, че вечер във леглото си ти тайничко пърдиш, пърдиш Пръдни със мен, другарко, здравата. Пръдни със мен във ритъм жив и току виж създали сме в държавата нов самодеен колектив.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

......

Пръдни със мен, другарко, здравата.

Пръдни със мен във ритъм жив

и току виж създали сме в държавата

нов самодеен колектив.

Tворецът никога не спи.Докато четях ми идеше да извадя противогаза от нафталина.Много казани с боб са опустошени.Тази другарка с един топовен залп сигурно цепи тишината и отвива юргана, като гръмотевица в буря.Ако някой изтъпани за Кънчо Путкадеров и "падна коня у ряката" с този раздел.Стихосбирска нещо?
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Докато четях ми идеше да извадя противогаза от нафталина.Много казани с боб са опустошени.Т

Забравил съм да посоча автор : неизвестен непълнолетен талант.

Вчера ми попадна и се сетих за любимата си "Балада за дебелата Марго" на Франсоа Вийон,която превеждах за домашно едно време във френската имназия.Ето я и самата нея(вчера не можах да я намеря):

Балада за дебелата Марго

Ако я любя и съм и слуга

това доказва ли че аз съм тъп

За мене тя е нещо по така,

защото тук е хвърлен моя пъп.

Човек убивам,но ви нямам зъб-

прекрачи ликракът ви този праг,

ви храня и поя и давам знак

за туй-онуй дорде се разплатим-

добре ли е добре дошли все пак

в тази дупка дето я държим!

Но легне ли Марго без грош в ръка

на всичко тя тогава дава гръб-

на мен пък ми е мъчно че така

съвсем не виждам образа и скъп

и иде ми да ги изям от скръб

елека,роклята корсета як-

не дава,Антихрист ми вика чак...

Духът и се оказва несломим,

дорде и фрасна аз един кривак

във тази дупка дето я държим.

Кавгата се изнизва на шега

като пръдня из гащи.И по гръб

от смях примира,рита тя с крака

и иска още моя образ скъп...

Заспиваме пияни дъб до дъб,

но съмне ли се с горещ тумбак

ме яхва тя и пак и пак....

Под нея проснат съм като килим-

от зор душата ми излиза чак

във тази дупка дето я държим.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЗА СЛОНА

Дай ръка на мойто рамо.

Аз съм крива, ти си прав.

Та нали тук всички само

хвалят лекия ти нрав.

Само дето твойта крачка

сякаш е на слон свиреп,

тъй ломи, троши и мачка

всичко живо покрай теб.

Нерви къса, мели кости,

меси тъкани и кръв,

тра-ла-ла, дошъл на гости,

ти за тръгване си пръв.

А, глупачка, аз те хваля,

и се галя в теб така...

Ти недей от мене сваля

таз изпросена ръка!

ЗА ИЗТРИВАЛКИТЕ

Десет пъти сънувах все същото,

щом очите затворех едвам:

аз звънях по звънците на къщите

и говорех със хората там.

Нещо казвах им. Някакви правила.

Сякаш бях от отдел “Чистота”.

И си тръгвах, безплатно оставила

изтривалка пред всяка врата.

И подметките всички си бършеха

най-усърдно, с доволно лице.

И вървях аз. И все не се свършваха

изтривалките в мойте ръце.

Изтривалки! Изглежда безсмислено.

Ти ме галиш със лекичък смях.

И не знаеш, че беше изписано

твойто име на всяка от тях.

ЗА СТАРОСТТА

Старостта си е старост, но едно й е лошото,

че, както се знае,

когато си кажеш: - Далече е още! -

отдавна дошла е.

Но още по-лоша е лъжата й тънка -

помни я, човече! -

че когато си мислиш: - Не се вижда отвънка! -

тя вижда се вече.

Но далече по-лошо е, че, уви, старостта е

една вироглава,

речеш ли: - Оставаме в своята стая! -

не й се остава.

И забави й търсиш, самотата, обаче,

е непобедима,

и най-лошото на старостта е това, че

изобщо я има.

ЗА ЩАСТИЕТО

И както тече си на човека живота

между три неприятности и два анекдота,

изведнъж като някаква тържествуваща нота,

като гръм от небето,

като експлозив,

от който светът

става свеж и красив -

Щастие! Щастие!

И нов, непознат,

сякаш целият град

в това чудо невиждано взима участие,

и си казваш: - До днес

как живял си ти без

щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,

той привиква със него, тъй че лека-полека

това, новото, също става стара пътека

и само нарядко

за секунда едва

поразява те споменът:

- Какво беше това

”Щастие! Щастие!”?

Като нов, непознат,

сякаш целият град

в това чудо невиждано взел бе участие

и, ах, как от днес

ще живееш ти без

щастие, щастие?

ЗА ПРИНЦЕСАТА

Спящата принцеса

сладък сън сънува

и в съня си вижда:

принцът я целува.

Времето минава,

принцът й къде е?

Спящата красавица

почва да старее.

Ей го, принцът иде.

Гледа. Отминава -

кой ще ти целува

бабичка такава!

Седемте джудженца

вадят кърпи, плачат.

Нажален, подсмърча

даже разказвачът.

ЗА ФЛАНЕЛАТА

Ето ти, мили, не лошо сюжетче

за разказ любовен във стил Мопасан:

И двамата знаем - привършва се вече

нашият доста невесел роман.

Вече сме - чувстваме - в ледната ера,

а крием все пак, че търпим се едва,

но както си слагах фланелата вчера,

тикнала в нея глупашка глава,

грешно ти счете, че нейната плетка

ми пречи да виждам лицето ти аз,

и вярвай ми, беше смразяваща гледка

погледът, който ми хвърли тогаз!

ЗА ВЕЧНИЯ ДВИГАТЕЛ

Във природата нямало, казват, “вечен двигател”.

Не е вярно, не знаем ний кой на нас го е пратил,

но той вечно върти ни - така-так, така-так -

и човек да го спира няма как, няма как.

И ги помним тез думички: “скъпи мой” и “любима”,

да, “перпетуум мобиле” във природата има!

Цял живот то върти ни: така-так, така-так,

ха да спре, но след малко - ей го пак, ей го пак!...

Да, до гроба от люлката неуморно ни тласка

този зов на сърцата ни за любов и за ласка,

цял живот той върти ни: така-так, така-так,

и защо му се сърдиш ти, глупак със глупак!

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мисля че този превод на "Ако" е най-точен: Ако... Ако владееш се, когато всички треперят и наричат те страхлив сред вперени съмнителни очички се довериш, но бъдеш предпазлив Ако изчакаш и оставаш бодър или наклеветен-не клевети намразен- не отприщвай свойта злоба но ни премъдър, ни презвят бъди Ако мечтаеш-властен над мечтите и мислиш, но сред мисли не летиш На Поражението и на Славата венците ако приемаш равнодушно ти Ако злодеи с Истината свята пред теб търгуват и го понесеш, или пък видиш сринати нещата градени цял живот-и почнеш нов градеж Ако натрупаш на камара всичко спечелено;заложиш го на зар; изгубиш, и започнеш пак пт нищо; и не поглеждаш никога назад Ако заставаш нерви, мозък, длани негодни вече-да ти служат пак и само с Волята в теб останал да продължиш отново влязъл в крак Ако си лорд-дори в тълпата слязъл или в двореца-чист като дете Ако ни враг, ни свой те наранява Ако не смеят в спор да влязат с теб Ако запълниш хищната минута с хванат миг от нейните шейсет Светът е твой! Молбата ти е чута! И главно ,сине-ти ще си човек! /Ръдиард Киплинг/ **************************** Давид Овадия * * * Ти никога не ще се примириш със своя скучен, сив съпруг! Спокойно няма в нощите да спиш и никога не ще обикнеш друг, щом знаеш, че далече или близко, щастлив или нещастен, аз живея и весело или от скръб потискан, на твойто дребно щастие се смея... *** Защото те обичам, затуй си ти красива и другите те гледат със поглед възхитен. Защото те обичам, затуй оставаш млада, без бръчки под очите, без косъм посребрен. Защото те обичам, затуй си ти красива! Но не бъди надменна и хитра не бъди! Умре ли любовта ми, презре ли те сърцето, за миг ще остарееш и погрознееш ти! * * * На сватбата - в най-хубавия час, когато веселбата ще прелива и речи ще държат с тържествен глас, а може би ще бъдеш най-щастлива - ще дойда аз - нечакан и незван! В миг всеки говор, всеки шум ще стихне! И може само някой гост пиян с помътени очи да се усмихне! С тревога ще ме гледа твоят брат и майка ти зад мен ще зашушука: "Това е той... това е наш познат.. Защо ли посред нощ дошъл е тука?" Лицето на любимият ти мъж ще запламти от гняв и от обида и твоят смях ще секне отведнъж.. А аз ще дойда просто да те видя. Късна среща Каква съдба след толкова години събра ни тоя шумен ресторант? Звънят нелепо чаши и чинии гнети, пропукан, ниския таван. Оркестърът гърми. И полилеят се клати застрашително над нас! Не мога аз щастливо да се смея и с другите да пея с весел глас... И ти, която някога обичах с такава нежност, болка и тъга и щастие единствено наричах, усмихваш се отсреща ми сега. Аз бавно вдигам чашата и пия: спокоен, безразличен и студен. Но как от теб, но как от теб да скрия пожара, незатихнал още в мен? Но как да заповядам да не бие тъй силно неспокойното сърце? Аз пак наливам чашата - и пия... Треперят леко моите ръце. Защо тъй нежно грее твоят поглед? Защо сълза в очите ти блести? Нима неповторимата ни пролет да възкресиш, да върнеш искаш ти? Нима ти имаш сили да заровиш да съживиш мъртвеца във пръста? ... Повярвал бих, повярвал бих отново и в хората, и в теб, и в любовта, ако сега, ей тук, пред всички други пред техните учудени лица, пред погледа уплашен на съпруга, пред погледа на твоите деца, внезапно, като в приказка прекрасна, като в чудесен, фантастичен сън, целунеш ме задъхано и страстно и тръгнеш с мен - в нощта, в дъжда - навън *** Нещо интересно ми се случи влюбих се във падаща звзда Вятърът на мравките пошепна, те пък, довериха на ноща Мравките се бият със Зората. Дълга, сладка, нежна е нощта. Нещо интересно ми се случи, аз обичам моята звезда

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Песен за човека"

Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:

- Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

подире

и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

в теория

и рекох полека,

без злоба,

човешки,

да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

пари.

Синът ги подушил,

вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

ч о в е к.

Не зная с каква е

закваса заквасен,

не зная и как е

замесен,

но своята участ

от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти - ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

изплаввал чудесен -

и после

заспивал

усмихнат...

Но в коридова

тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. -

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

"Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

на бик.

Но лека-полека

човека се сетил -

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му

станало светло.

- Да тръгнем ли? - казал.

- Добре.

Той тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

"Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

"Тя - моята - свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. -

Човекът спокойно, тъй - дума

след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? -

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,

сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! -

Той пеел човека. -

Това е прекрасно, нали?

Fingli: Автора, автора!

Никола Вапцаров

Това е сихотворението което винаги е предизвиквало много силни чувства в мен когато го чета

Редактирано от Fingli (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ти - Дамян Дамянов И ето те най-после истинска. От кръв и плът - не от мечти. След толкова жени неискрени направи искрен подвиг ти. През хулите и през съветите премина с каменно лице и в жертвеника на сърцето ми принесе своето сърце. След тебе лаеха езиците и всичко почерня от дим, защото като еретиците до днес на кладата горим. Не ще угасне дълго кладата и всяка съчка ще пращи, и влязла в огъня и млада, ти старица ще излезеш. Ти, която като теменугата на вятъра се подари. Не ни остава нищо друго, освен да светим, да горим.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Едно от любимите ми на Вапцарв. ИСТОРИЯ Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници? - Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии, ний бяхме селяни, които миришеха на лук и вкиснало, и под мустаците увиснали живота псувахме сърдито. Ще бъдеш ли поне признателна, че те нахранихме с събития и те напоихме богато с кръвта на хиляди убити. Ще хванеш контурите само, а вътре, знам, ще бъде празно и няма никой да разказва за простата човешка драма. Поетите ще са улисани във темпове и във агитки и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита. Живот ли бе - да го опишеш? Живот ли бе - да го разровиш? Разровиш ли го - ще мирише и ще горчи като отрова. По синорите сме се раждали, на завет някъде до тръните, а майките лежали влажни и гризли сухите си бърни. Като мухи сме мрели есен, жените вили по задушница, изкарвали плача на песен, но само бурена ги слушал. Онез, които сме оставали, се потехме и под езика, работехме къде що хванем, работехме като добитък. Мъдруваха бащите в къщи: "Така било е и ще бъде..." А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост. Зарязвахме софрите троснато и търтвахме навън, където една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло. О, как сме чакали напрегнато в задръстените кафенета! И късно през нощта си легахме с последните комюникета. О, как се люшкахме в надеждите!... А тегнеше небето ниско, свистеше въздуха нажежен... Не мога повече! Не искам!... Но в многотомните писания, под буквите и редовете ще вика нашето страдание и ще се зъби неприветно - защото би ни безпощадно живота с тежките си лапи направо по устата гладни, затуй езика ни е грапав. И стиховете, дето пишем, когато краднем от съня си, парфюмен аромат не дишат, а са навъсени и къси. За мъката - не щем награди, не ще дотегнем и с клишета на томовете ти грамади, натрупани през вековете. Но разкажи със думи прости на тях - на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Лятна нощ – Кирил Христов Мяркат се в утринна дрямка унесени сини, далечни гори. Ясни лазури, върху им надвесени, пурпурен блясък покри. Чезнат в небето звездици изгубени, чезнат по шеметен път - сякаш прощават се погледи влюбени, сякаш сълзици горят. * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * Когато лошото в човека – Валери Петров Когато лошото в човека обхване ме във своя плен, усещам сянката ти мека да се надвесва върху мен, подобно нощен облак, тайно над покривите спящи спрял и изведнаж видян случайно от минувача закъснял, и не видян - отгатнат само по угасените звезди като присъствие голямо, което мълком го следи. Не умирай, любов - Недялко Йорданов Не умирай любов! Не умирай любов! Не умирай! Старомодно до край ще повтарям тези слова. Не затваряй вратата на своята бедна квартира - всеки ден ще ти нося през зимата хляб и дърва. Тази нощ с одеялото двамата ще се завием. Ще ти стопля нозете с нозе и ръцете с ръце. Затова не умирай любов...Единадесет бие. Предпоследния удар на твоето храбро сърце. Ще те любя, любов! Ще те любя, любов! Ще те любя! Цяла нощ...Ще ти вдъхна живот. Ще ми вдъхнеш живот. Ти си все така хубава! Виж! Аз съм все така хубав! Нека вие навън оня леден и бял съпровод. Реквием ли, любов? Сватбен марш ли?.. Последен молебен. Тъкмо време е вече...И аз съм отдавна готов. Не е честно да тръгваш сама...Аз ще тръгна със тебе. Затова не умирай любов, не умирай любов!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Преди няколко дни,в едно кафене в Плевен-клуб "Канапе",с кафето ми имаше следното "късметче":

Гората на зеленото си рамо

наметнала е звездното небе.

Ръка нагоре да протегнеш само,

изгрелите звезди ще загребеш.

Красивото е слязло толкоз ниско-

като видение,като копнеж,

Остава само ти да си наблизко,

на високо тука смисъл да дадеш...

Евтим Евтимов

Много ми хареса....... Публикувано изображение

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Станка Пенчева Искам да те имам целия: Да са мои Всичките двадесет и четири часа В твоето денонощие; Аз да срещам първия ти поглед Сутринта; Мен да парят със възторг и страх Мислите, пред друга неизречени; Да въставам срещу твойта упоритост – И като след бой да се предам На победителя. Искам да те имам целия: Все едно Дали си винаги със мене, Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг (като облаци в безкрайното небе, от чието срещане светкавица се ражда), все едно – стига, като се погледнем, да се видим чак до дън душа; и като сме така далече, че съм цялата тъга и пустота – да те нося в себе си като сърце туптящо и да знам, че си изпълнен с мен като със слънце; и когато ме целунеш с устни сухи и горещи – да се завърти вселената и да изгоря на пепел. Много ли те искам? - По-малко не мога. *** Жената, която обича и е обичана – Тя носи край себе си меко сияние Като ореол, Тялото й излъчва тънкото ухание На пролетен ствол; Ръцете й пеят със всяко движение, Милват целия свят; Тя с пчели и пеперуди е обкръжена Като меден цвят... Жената, която обича и е обичана. Тя може само да трепне с ресниците си – И преспите се топят, И покълва камъкът, И изпуска ножа десницата... И светва светът. ДРУГАТА Тя е първата. Тя е правата. Тя деца ти е родила. Ще я помоля кротко тогава: Разреши ми да го наричам ”мили”, Да крада погледа му, късата ласка, Да го чакам от теб по-търпеливо И над призрачно царство да властвам – Самозвана, тъжно щастлива. Позволи ми и аз да съществувам – Когато му трябвам, да ме има. Аз честно си плащам: Със тайно тъгуване, Със самотност, Със гордост ранима... Просто: Кесаревото – кесарю, божието – богу. (А сърцето ми вика: не мога вече, не мога!...)

Редактирано от selia (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Жалко щях да драсна няколко реда: Аз съм хакерче и разбивам, Програми всякакви- без проблеми, Хакерче да се наричам, Първа гордост е за мене. Аз съм хакерче и зная, Компютърни езици - в сегашно време, Перл,Паскал, Ц и Джава не съм ги и чувал, ма ко ти дреме. Ден първи аз научих, Да се хаква и рабива, През порт 11 много рядко, Щото Администратора разбира. Ден втори аз открих, Как да ползвам интернет, Ръгнах две жички в контакта , и станах на пюре. Толкова от мене стига, Повече няма да разправям, Трябва ли да се налага, Пак рано да заспивам, Довиждане мой компютър, Довиждане стихче мое, Всички програмите трябва да си идат, Че преинсталиране ме чака утре. Автор: Калата23 Създадено: Преди малко- написано във форума. Всички права запазени. Ако някой ми копне стиха без мое позволение, ще се обадя на НСБОБ!!! - за авторските права.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мисля че този превод на "Ако" е най-точен:

Знаете ли кой е преводача?

Харесва ми, но предпочитам първият от двата варианта, които постнах. Никога не съм го срещал - "Ако" ми е любимото стихотворение и го имам на няколко езика.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Знаете ли кой е преводача?

Харесва ми, но предпочитам първият от двата варианта, които постнах. Никога не съм го срещал - "Ако" ми е любимото стихотворение и го имам на няколко езика.

Мисля че превода е на Валери Петров.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Жалко щях да драсна няколко реда:

Аз съм хакерче и разбивам,

Програми всякакви- без проблеми,

Хакерче да се наричам,

Първа гордост е за мене.

Аз съм хакерче и зная,

Компютърни езици - в сегашно време,

Перл,Паскал, Ц и Джава не съм ги и чувал, ма ко ти дреме.

Ден първи аз научих,

Да се хаква и рабива,

През порт 11 много рядко,

Щото Администратора разбира.

Ден втори аз открих,

Как да ползвам интернет,

Ръгнах две жички в контакта ,

и станах на пюре.

Толкова от мене стига,

Повече няма да разправям,

Трябва ли да се налага,

Пак рано да заспивам,

Довиждане мой компютър,

Довиждане стихче мое,

Всички програмите трябва да си идат,

Че преинсталиране ме чака утре.

Автор: Калата23

Създадено: Преди малко- написано във форума.

Всички права запазени.

Ако някой ми копне стиха без мое позволение, ще се обадя на НСБОБ!!! - за авторските права.

Ако хакваш, както пишеш........ Публикувано изображение:)

Мисля че превода е на Валери Петров.

Благодарско :P

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Малко класика от мен Публикувано изображение

Трима цигани

Пусто поле, през полето полека

моята бричка се влачи едвам,

насред полето върба - и троица

цигани видях, излегнати там.

Къдра глава е отпуснал едина,

сграбчил цигулка в извита ръка,

буйна и весела песен подкарал,

и като вихър премята лъка.

Другият къса лулица засмукал,

гледа из нея как пушек се вий,

сякаш че всичко световно блаженство

заради него се в пушека крий.

Третий цимбал окачил на върбата,

спи там, извърнал нагоре лице,

вятърът тихо струните подръпва,

блян му вълшебен витай над сърце.

Нищо и никакви, дрипави, голи,

тям изпод дрипи месата лъщят,

хич и не искат да знаят - с усмивка

гледат презрително те на света.

Те ме научиха тройна наука -

тоя безсмислен живот на света

как се просвирва, пропуща, проспива,

гордо, с презрителен смях на уста.

Тримата цигани... Татък далеко

моята бричка в полето изви;

дълго се ази извръщах и взирах

в техните рошави, мурги глави.

Автор: Николаус Ленау (1802-1850)

Превод: Пенчо Славейков

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако хакваш, както пишеш........ Публикувано изображение:wors:

Благодарско :wors:

Айде, сега, автографите по късно Публикувано изображение
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Айде, сега, автографите по късно Публикувано изображение

Майтап да става, не го взимай навътре.... :angry:
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Майтап да става, не го взимай навътре.... :)

Права си, само да е Загорка! Редактирано от kalata23 (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ето едно стихче което много ми харесва, но не знам кой е автора: ИДИ СИ, КЪСНО ПОЗВЪНЯ Звъни се, хуквам да отворя, ахвам, и се дръпвам в миг назад! В синкавия полумрак на двора стой познат. Един познат съвсем забравен а някога обичан може би. Но както става често във живота, той в други пътища отби... Година - две боля сърцето самотно в ония дълги дни... Минавайки видял да свети. Отбил се. Позвънил. Разказва, че ме срещал скоро, държи ръката ми в ръце, и хубаво, и ласкаво говори, с дъха си пари моето лице. Нашепва, че е чакал тази вечер и премълчава своята вина. Аз тихо казвах: стига вече! Иди си! Късно позвъня!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Цвете за теб! Найден Найденов Цвете и нежност! Не снобски букет, а едничко и свежо. Без повод и думи, просто - импулс. В мен някаква струна тананика си блус. Ти усещаш това... Аз пък - ръцете ти... Изострени сетива направляват нозете ни. Времето спряло е скрито в тъмата, виж в огледалото, как блести тишината. Не танцуваме вече... Ние просто стоим. Без да знае - обречен, блусът вече е химн. Възхваляващ любов! Възхваляващ навеки наш'та чудна любов, постижима за всеки. Къде си, Господи?... Найден Найденов Господи, защо си тъй небрежен? Защо не виждаш своите чеда? Забравил си земята безутешна, не чуваш стонове, молитвите, плача... Къде се криеш, чедо на Мадона, защо създал си този свят жесток? Нима от кръста, прикован с пирони, на мъки ни осъждаш и порок? Не си се вясвал две хилядолетия... Как вярата ни да е вездесъща? Очи не даваш щом те моли слепия, а искаш аз врага си да прегръщам. Грехове прощаваш с попски думи на откупилите се с пари “духовни”... Прости ми, Боже, моето безумие, прости човешкото безумие вековно!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Копнеж

Вървя по пътя, който всеки ден

Минавам сам, от мисли угнетен.

Край мен безлюдното поле мълчи

И само вятър в храстите фучи.

Простира се навред безбрежна степ -

Сърцето ми жадува само теб.

И дойдеш ли с протегнати ръце,

Ще ти се поклоня: обичам те.

При твой едничък поглед приветлив

Ще знам, че жребият ми е щастлив.

Но срещнеш ли ме с каменно лице,

Момиче, ще река: обичам те.

А поздравиш ли ме със слънчев смях,

Ще се разпръсне моят нощен страх,

Ще сграбча с трепет свидното сърце

И тихо ще шептя: обичам те.

1889

Детлев фон Лилиенкрон

* * *

Целува Тя дете

Видях я как прегръщаше дете -

това душата ми погали.

Притискаше го, милваше го тя

и любовта ми се разпали.

Държеше личицето белоснежно,

докосваше го с устни и страни.

О, как целуваше го нежно!

А то искреше, сякаш че бях аз -

прегръщаше я доверчиво

и като че топеше се от страст.

То беше толкова щастливо!

При гледката в мен завист забушува

уви, защо не бях това дете,

та тъй и мене да целува!

Но в миг от нея то се отдели

и аз го взех нетърпеливо.

Потръпвах - милвала го беше тя,

сега притисках го щастливо.

Държах го, както тя го бе държала.

Целувах го по същите места.

Усещах сладостна премала!

"Едва ли ти по нея страдаш тъй -

говорят ми със присмех злъчен, -

изглеждаш здрав, а не болнав и блед,

съсухрен, от любов измъчен."

Не виждат, че от горест се раздирам.

Една надежда само ме крепи,

напусне ли ме тя - умирам!

Йоханес Хадлауб

* * *

Поезията на живота

На * * *

"Кой би желал на сенки да се наслаждава,

С които същността чужд облик получава

И мамят те надеждата с лъжлива власт?

Да гледам истината гола искам аз!

Пък нека с бляна ми да рухнат небесата

И в миг реалността да окове

Духа свободен, полетял към върхове

На безграничните възможности в царствата -

Да се надвие трябва той самият,

Така свещената повеля на дълга

И на неволята мъчителна вика

Дваж по-смирен ще го открият.

Щом истината вече те гнети,

Как ще търпиш необходимостта?"

Така от пристана на своя опит ти,

Приятелю, възкликваш най-сурово

И с укор гледаш на привидните неща.

Уплашени от строгото ти слово,

Побягват Ерос и крилатият му сонм,

Замлъкват музите, а Хорите игрите

Прекъсват, снемат си венците

От хубавите къдри с жален стон.

Строшава златната си лира Аполон,

А Хермес - жезъла вълшебен със змията.

И на живота от посърналия лоб

Се свлича розовото було на мечтата -

Светът показва се, какъвто си е: гроб!

Синът на Китерея от очите дръпва

Превръзката, проглежда любовта,

В божественото си дете в миг зърва

Преходна твар, изплашва се и хуква тя.

На красотата младото лице старее,

Дори по твойте устни леденее

Любовната целувка - в радостна забрава

Сърцето ти окаменява.

1795

Фридрих Шилер

* * *

Любовна песен

О, как сега душата си да спра,

та твоята да не докосва? Как

над теб да я издигна в небесата?

Бих искал да я скрия в пещера,

затулена сред местност непозната,

за да не тръпне в стихналия мрак,

когато в теб потръпва глъбината.

Но всичко ни раздвижва - теб и мен, -

и като лък, две струни хванал в плен,

извлича пак ЕДИН акорд чудесен.

Кой инструмент разпъва ни така?

И кой ли цигулар ни взе в ръка?

О, сладка песен.

1907

Райнер Мария Рилке

* * *

Из "Терцини на сърцето"

Дъхът ти още гали ми косата,

по кожата ми твоят жар пламти.

Очите ми излъчват яснотата

на странно тъмния ти взор. В мечти

все още тръпне младото ми тяло,

целувано от теб. Любими, ти

тъй близък си ми, сякаш отначало

обиквам твоя мирис, твойта сласт -

тъй сладостно изпълваш ме изцяло,

че, струва ми се, своя собствен глас

не чувам повече. - Жълтеещ мрак

нахлува в стаята. - Сама съм аз...

Но в моите прегръдки ти си пак.

1947

Анемари Бострьом

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Градина. Пролетни цветя. Скамейка. Шепот сладък. А сред цветята той и тя. Любов и тъй нататък. Поле. Природа. Красота. Река. Гора отатък. Радост. Сбъдната мечта. Възторг и тъй нататък. Годеж. Венчило. Поп и брак. Момент безумно кратък. А после скука, проза, мрак. Деца и тъй нататък. Курорт. Море. Приятен смях. Простор. Вълни отатък. Възбуда. Трепет. Слабост. Грях. Рога и тъй нататък. Полуда. Нежност. Сълзи и плач. Плесник и писък кратък. Багаж. Дете. Билет. Носач. Развод и тъй нататък. Началник. Шеф. Кола. Пари. И нощ без остатък. Кафе. Квартира. Ключ. Жени. Легло и тъй нататък. Бастун. Приют. Креват. Юрган. И разум във зачатък. Цукало. Снимки. Нощен блян. Камбана. Купчина пръст и ямата отатък. Лопата. Кирка. Поп и кръст. Ковчег и без нататък. /автор - незнаен; из спомени от лексикон...:blink: /

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване