Любими стихотворения

[нушо]

[нушо]

[Уиш...]

* * * 

Този град е краден от скалите
и черното под ноктите на Бога.
Едната буза — набраздена от мотики,
надгробни камъни и свити болни хора.
По другата е храчило небето,
зелените му храчки са поникнали.
В такива местности се раждат приказки,
чудовища. И много едри бебета.
На хляб мирише калдъръмът мокър,
а фурни никъде, така и не намерих.
Каква ли креда се продава в магазина,
щом надписите влагата превземат?
“Обичам те...” Не се чете! Измито!
И равенство между стрехата и небето.
Подпрели са го кръстовете криви
на двете църкви. Като конско стреме.
Изгнили клони пушат по баира,
подпалени с листата накамарени.
На всеки ъгъл стъпките ми кипват — 
одумват ме почти изтрити баби.
Аз грея цял, потъвам до колене
като миньорска лампа във тресавище.
Дали ще ме погълне жабунякът?
Или ще светна? Само как ще светна!
Със светлината на Иванушка глупака,
въобразил си, че светът е кръгъл
и неговата обич е достатъчна
да гребне пръст и планината да обърне.
Да стопли бабите, да им опъне кожите
в усмивка, в блага дума, в нещо бяло…
Щом натежат краката, чак тогава
ще се предам на влагата и хляба.

Димитър Гачев

[Гост]

КАМЕННО СЪРЦЕ

Сърце от камък пръска се най-трудно,

издържа дълго в студ и самота.

Безмилостно към всички и към всеки,

но най-безмилостно към собствената си Душа...

В сърце от камък чувства не виреят.

Лишило се е то от Нежност, Обич, Влюбване, Любов...

Душата си на самота обрекло...

Стена издигнало към всички в тоз живот...

Сърце от камък плаче много често,

но никой не разбира за това...,

защото каменно е то и не изглежда,

че би живяла в него капчица сълза...

Сърцето каменно не винаги било е...

И то нормално биело в онез гърди...,

но ударите дето е понесло, го вкаменили,

така опазило е себе си от всички следващи беди....

 

Елка Бърдарова

------------------------------------------------------------------------------------

= Предци =

( Поклон !)

Картинката родна за жалост това е

и само надежда душата крепи,

поклон пред онези, които докрая

крият зад усмивка горчиви сълзи..!

И тъжно са свили мечтите си свидни,

като емигранти в чужда страна,

защо не научихме да сме единни,

брат брата продава за късче земя.

Гладът е приятел единствен накрая,

когато житейския път извървят,

заслужили своето място във рая,

а тук на земята - болка и скръб!

Родители наши завета ни дали,

а ние предаваме своите деца,

преяли от мръвки, доволно заспали,

,,щастливи", че има богата софра!

Прегръдките мили и думите топли,

останаха спомен в отминал живот,

сега сме подтиснали своите вопли

и всеки от нас е превърнат в робот!

И само по празници сваляме брони,

а после забравяме свойте предци,

лъжливата съвест в сърцето се рони

и себе си лъжем, че уж не боли!

 

28.12.2021

Стефан Александров

-----------------------------------------------------------------------------------------

Грозната... Истина...

Превърнаха се хората в предмети..!

С изкуствени усмивки без лица..!

Лигави, капризни и превзети...

Безчувствено бездушни... Без Сърца..!

В стремежи за богатство и разкош...

С мания за власт и за имане..!

Достойнството продадоха за грош...

Любовта... Превърнаха в е[email protected]не..!

Мислите им... Само негативни...

Изпълнени със злоба и ненавист..!

С лъжите са на мода... Атрактивни...

Очите им опулени... От Завист..!

Връзките са вече... Сделка...

Изтъргували са даже и честта..!

Душата се използва за постелка...

Изгубили отдавна... Личността..!

Всичко е анархия..! Разврат..!

Стойностните хора се покриха..!

Приятелят, превърна се в познат...

И хубавите спомени изтриха..!

Материалното е вече... Хит...

На показ..! ,,Виж ме колко имам..!"

Не, Хората..! Човеците са дефицит..!

Със всеки ден... По - трудно ги намирам..!

Земята се превръща във Затвор..!

Отнеха се на хората правата..!

Налага се отвсякъде... Терор..!

Човекът си загуби... Свободата..!

 

Калоян Христов

New Beginning

/13.11.2021/

London

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

[darkterminal]

на 9.09.2022 г. в 1:14, Уиш... написа:

* * * 

Този град е краден от скалите
и черното под ноктите на Бога.
Едната буза — набраздена от мотики,
надгробни камъни и свити болни хора.
По другата е храчило небето,
зелените му храчки са поникнали.
В такива местности се раждат приказки,
чудовища. И много едри бебета.
На хляб мирише калдъръмът мокър,
а фурни никъде, така и не намерих.
Каква ли креда се продава в магазина,
щом надписите влагата превземат?
“Обичам те...” Не се чете! Измито!
И равенство между стрехата и небето.
Подпрели са го кръстовете криви
на двете църкви. Като конско стреме.
Изгнили клони пушат по баира,
подпалени с листата накамарени.
На всеки ъгъл стъпките ми кипват — 
одумват ме почти изтрити баби.
Аз грея цял, потъвам до колене
като миньорска лампа във тресавище.
Дали ще ме погълне жабунякът?
Или ще светна? Само как ще светна!
Със светлината на Иванушка глупака,
въобразил си, че светът е кръгъл
и неговата обич е достатъчна
да гребне пръст и планината да обърне.
Да стопли бабите, да им опъне кожите
в усмивка, в блага дума, в нещо бяло…
Щом натежат краката, чак тогава
ще се предам на влагата и хляба.

Димитър Гачев

Силен е! Много е силен...

[нушо]

[Maleficient]

В душите си познахме есента.
От нас мигрират спомени презрели.
Стоим сред възпалена тишина,
която ни боли и ни разделя.
Която някой с думи разболя.
И тя поиска есен да зачене.
Премина сърп. И кървави крила
изцапаха мечти новородени.
Небето се превърна в сив чакал,
разкъсал стадо облаци. Вали ни.
Аз толкова светулки съм раздал,
че имам мрак за няколко години.
Но мракът е последната вина.
Преди да я изкупя, плащам с есен,
в която ще лекувам тишина.
Защото не посмях да я обеся.

Мартин Спасов

[Уиш...]

 

КАТО СОЛ

 

На студ мирише, на слана,

а, общо взето,

на първи есенни вина

дъхти селцето.

 

Дойдох неканен, малко зъл

и безполезен.

А и пред мене слагат жълт

пшеничен резен.

 

Поставят в млякото ми сол.

Донасят чесън.

На стола като на престол

седя потресен.

 

Не съм измислял този ден!

Не съм го дирил!

Щурец, почти опитомен,

прощално свири.

 

Той мръзне в сухите дърва.

Той си отива.

Предсмъртна песен е това –

но талантлива!

 

И позволил за първи път

да го познаем,

изглежда по-добър светът.

И обитаем.

 

Светът, сърцата ни пробол,

незащитени.

Стопи се в него като сол!

И го променяй...

 

Калин Донков

[Fay]

Да бях умрял! До гуша ми дойде

с достойнство да се перчи лицемерът,

богатият от бедни да краде,

нищожества с почтени да се мерят,

да е в бардак девическата чест

и ученият, унизен, да проси,

и ситият под маска на злочест,

и много често бoлeн здpaв да носи,

и доблестният – в хорските крака,

и правият да си криви душата,

и словото с намордник все така,

и правдата – слугиня на лъжата.

Изчезнал бих, но как така в калта

сама да изоставя любовта?

~ Сонет 66 на Уилям Шекспир ~

Превод Кирил Кадийски

[Буря]

НА КОЛЕДА

 

На Коледа светът е много тих.

Прегръдките се сливат с тишината.

На глас да изрека това – не бих.

В мълчание се случват чудесата...

И всяка обич става споделена,

а всеки миг – подписан със усмивка.

На Коледа забързаното време

се спира насред пътя. И притихва...

И толкова е бяло, че светлее

душата ни – облечена в снежинки.

Човек е нов. И диша. И живее

с една надежда, че вълшебства има,

че бъдещето чака да го сбъднем

по-хубаво, по-истинско, по-леко.

На Коледа към себе си ще тръгнем.

От тиха обич е роден Човекът!

И пак ще се открием там навярно –

сред пътя си по-бял и от снега.

На Коледа светът е благодарност.

И чака да го изречем. С Душа.

 

Мира Дойчинова - irini

[Уиш...]

 

Изпращачът на страст

Той минава насън през места, дето не е вървял
и тъгата внезапно го сепва.
Натежава в сърцето му,
както жива и жилава кал
по обувките есенни лепне.

Пали бавна цигара в нощта
и с наслада отровата вдишва.
И се срива със стълбчето на пепелта
в онова,
за което не може да пише.

Онова, за което не може да пише, е дим.
Композиции дни, отпътували страстно за никъде.
Изпращачът на страст може само да замълчи.
След страстта да сънува.
И тихо насън да извика.

Тъй, навярно, сънува и всяка скала
и мълчи,
и обраства със лишеи…

Той сънува в нощта своя странен талант –
онова,
за което не може да пише.

Кръстьо Раленков

 

 

[нушо]

[нушо]

Търси се МЪЖ
 
Мъж си търся идеален,
да чисти, готви и пере,
да е мъничко фатален,
комшийката за него да реве.
 
Кафенце сутрин да приготвя,
закуската да е по две,
леглата гладко да оправя,
на училище дечицата да заведе.
 
След работа направо вкъщи,
да е купил и храна,
а после със чевръсти пръсти
да сготви нещо за глада.
 
Подаръчета често да купува,
да ме оставя дългичко да спя,
с децата вечер да спортува,
а изморена аз да си лежа.
 
На втора работа да иде,
да изкарва повече пари,
какво желая да ме пита,
в леглото силно да гори.
 
Мъж си търся идеален,
сама да ме изпраща на море,
малко да е либерален -
да се влюбвам в другите мъже....

Татяна Николова

[Буря]

Днес е ден за разплата и плащам.

Имам ведомост, стриктно разписана.

Фиш на всеки...за спомен изпращам -

поизмачкан с годините списък е:

- за това, че с болка съм обичала

- за заличените ми утрешни надежди

- за явните лъжи, които съм отричала

- за пропилените минути нежност

- за душата ми, която я разграбиха

- за избледнели от очакване мечти

- за чужди рани (колко ми оставиха)

- за още много неизсъхнали сълзи

- за облаци навъсени в очи без блясък

- за празни нощи и дъждовни дни

- за всеки, спънал се във пустотата, крясък

- за хиляди вменени ми вини...

Днес е ден за разплата. Платих си.

Не търсете от мен дивиденти.

В този списък е явно, че липсват.

С тях се плащат щастливи моменти.

 

Мая Попова

[//\\//\\]

                  Камъче

Стискам зъби ...Вървя. Оцелявам
във безименни нощи и дни.
Всяко зло подлежи на забрава.
Аз забравям. Така не боли.
Само теб да забравя – не мога.
Ти си най-упоритото Зло.
Ти си моята страст, моят огън.
Често даже те бъркам с Добро.
Ти си камъче в малкото джобче,
Бяла птица във черен рояк.
Скъпоценно седефено копче,
фар – спасител (по-точно – маяк).
Ти си моето Днес, Вчера, Утре...
Ти си ми най-любимият грях.
С мисълта си за теб всяка сутрин –
аз в безличните дни оцелях.
Моралистите нека ме хулят!
Бог да съди тъй, както реши...
Ти си моето камъче... Чу ли?!
Най-любимото зло си ми ти!

© Румяна Симова

 

[нушо]

- Мила бабо, где така?

- Във салон за красота!

Още съм си млада, щура,

ще направя маникюра,

ще направя и прическа,

нали празник имам днеска?

После литвам на купона,

гиздава да съм, кокона!

- Ами кой ще готви, чисти?

-Ей го дядо ви, да мисли!

Бабка днес не я търсете,

вий на дядо сте в ръцете,

Баба ще се забавлява

както празник повелява!

Красимир Трифонов /sinoptic/

[Уиш...]

 

 

[Веси Филипова]

"Дяволчета"

автор; Весела Филипова

Дяволчетата почиват.

Дяволчетата ги няма.

Ала в Рая е фалшиво.

Аз съм равновесно-няма.

Равновесието ми ме плаши.

Всъщност, май не съм и жива.

Дяволчета, искам да съм ваша.

Дяволчета мои, не почивайте.

                             05.05.1994.

[Уиш...]

* * *

Колко е тих януари само, колко е тих…

Нито стъпките ти дочувам, нито гласа ти.

Бавен е вторникът, много бавно снегът се топи.

Мълком просветва пътят под простора размътен.

 

Как искам да пее водата, да лумне над нас синева,

сянката ти да следвам, да вървя по петите ти…

И да вилнеят стихове в пламналата ми глава –

след онези наши прегръдки, дори и от Господ скрити!

 

Как искам – горещи! – бавно да си докоснем лицата,

да ни обгърне шепотът на призрачните чинари.

Да не диша светът – само бързо да бият сърцата ни…

И тогава – нека е тих, нека е тих януари!

 

@ В.Р.

[Веси Филипова]

                                  "От вятър"

                                               мое стихотворение

Явно нещо ме човърка

към целта щом се отправя.

И във всичко ми се бърка,

строгостта ми подчинява.

И тестото ми какво е-

питат ме познати.

Казвам-" Въздухът е мой

и ще ида на Луната".

Явно нещо ме подмята

като есенно листо.

Туй е Господарят Вятър.

Аз от вятър съм, не от тесто.

               02.06.1991 г.

              Пловдив

[Богатир]

Спросите россиянина,

Из центра и с окраины ,

За что он храбро бьётся

На всех полях войны?

Ответит - За Отечество,

За мир для человечества,

За маленький мой город

Моей большой страны!

Ведь в городе с окраины

Душа у россиянина.

Там все родные лавочки,

Где в прятки он играл.

Там детство с мамой, с папою,

Где тот большою лапою,

Его до неба синего

С улыбкой поднимал.

И там, с душой не узкою,

Он шёл дорогой русскою,

Дорогой справедливости,

Дорогою добра.

Где люди милосердные,

Надёжные и верные,

Где все девчонки милые

С соседнего двора.

Из городов с окраины

Страна у россиянина.

Большая и великая

Могучая страна.

Где ценности хорошие,

Где вера - сладкой ношею,

Родная, неделимая,

Любимая, одна!

Истерзанная бедами,

Прославлена победами

И подвигами ратными,

Что в песне на устах.

Страна моя любимая,

Ты самая красивая,

Россия необъятная,

Живущая в веках!

 

 

 

[Уиш...]

СЛАМЕНАТА КЪЩА

Не ми се обяснява. Тишината
 е разговор със друго наметало.
Да помълчим – неясни са нещата.
Какво сме скрили, за да го познаем?
Страхът от яснотата ни събира
 под покрива на сламената къща.
Не ми се обяснява. А “разбирам”
е само синонимът на “прегръщам”.
Заобикалям общото жужене.
И моят кошер има тайни стаи.
Не кръв, а смисъл да тече по вените,
така ще си останем неразбрани.
Не ми се обяснява. Няма нищо
 в дълбоките джобове на тъгата.
И ясно е, че трябва да прелистим
 на друга страница 
или на друга дата.

Виолета Христова
 

[Веси Филипова]

" У дома"

Мъничка планета, 

дето все се връщам.

Носят ме нозете, 

повеждат ме към къщи.

 

Ухание ме упоява,

ухание на свое.

Усещам, че дете оставам,

когато въздухът е мой.

 

Когато мой е и килимът, 

и моя-даже светлината.

Тук вечно за дете ме взимат-

едничко царство на Земята.

                                11.04.1994.

 

Голямото копито на деня

като тревичка ще ме смаже-

ако не побягна.

Зъл подсказвач вдига погледа ми

към небето и ме лъже,

че има време още-

докато слънцето стигне края.

Послушам ли го,

сигурно рискувам

от наивното мечтаене-

да получа слънчев удар. 

                        13.02.1991г.

 

 

[Богатир]

БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА

 

Лято 1946 г.

в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон

Колко дена го били —

ни дума, ни вопъл, ни стон,

но устата сгрешила,

сама промълвила — Антон…

 

Своето име им казал,

но седмица после мълчал,

а пък тялото — в язви,

и язвите гнойни текът…

 

— Где са твойте другари? —

той виждал отряда любим

и очите притварял

и тръпнел, но бил несклоним.

 

Побеснял и разгърден,

край него прострелвал агент —

той отвърнал му твърдо:

— Убиецо, стреляй във мен!

 

Те в раните люти

посипали сол като жар —

скърцал с зъби нечуто

и как ли без вик издържал?…

 

И в злоба безсилна

пак били го диви и зли

в страшни мъки се свивал,

но дума не им промълвил…

 

После бавно притихнал-

смутени, учудени в страх,

те го гледали тихо —

безмълвен, но горд, величав.

 

— Не човек, а желязо —

просъскал агентът фашист.

Тихо мъртвия казал:

— Не, комунист!

 

Веселин Андреев

(16.2.1918 - 11.2.1991г.)

[Веси Филипова]

на 17.02.2023 г. в 18:13, Богатир написа:

БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА

 

Лято 1946 г.

в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон

 

Колко дена го били —

ни дума, ни вопъл, ни стон,

но устата сгрешила,

сама промълвила — Антон…

 

Своето име им казал,

но седмица после мълчал,

а пък тялото — в язви,

и язвите гнойни текът…

 

— Где са твойте другари? —

той виждал отряда любим

и очите притварял

и тръпнел, но бил несклоним.

 

Побеснял и разгърден,

край него прострелвал агент —

той отвърнал му твърдо:

— Убиецо, стреляй във мен!

 

Те в раните люти

посипали сол като жар —

скърцал с зъби нечуто

и как ли без вик издържал?…

 

И в злоба безсилна

пак били го диви и зли

в страшни мъки се свивал,

но дума не им промълвил…

 

После бавно притихнал-

смутени, учудени в страх,

те го гледали тихо —

безмълвен, но горд, величав.

 

— Не човек, а желязо —

просъскал агентът фашист.

Тихо мъртвия казал:

— Не, комунист!

 

Веселин Андреев

(16.2.1918 - 11.2.1991г.)

беше ми любимото стихотворение, когато бях ученичка. няма вече такива поети като Веселин Андреев.Също трябва да бъде написано със златни букви на Лувъра както " настане вечер"