Любими стихотворения

[Веси Филипова]

" Отгоре някой гледа ли?"

Като зарове в свойте ръце

започна Бог да ни премята.

Като крехко, сурово, яйце

разчупи се и се разля Земята.

Земетръсите като юмрук

накараха безброй да страдат.

Нещастието дойде тук.

Нахлуха Дяволът и Адът.

Милиони вопли и сълзи

изплакаха наште съседи.

Без кръв останало, пълзи

човечеството. Някой гледа ли?

                       21.02.2023г.

                       Пловдив

[Богатир]

Ще си умра с отворени очи...
Затуй ли пропилях живот до тука -
да видя как събратът ми клечи
и рови за коматче хляб в боклука
Затуй ли минах своя път нелек?
За да съзра как някой сгромолясва
най-светлата мечта от памтивек
за свобода, за равенство и братство?
Ни равенство, ни братство... И какво?
Затуй пък - свобода?... Но дращи суха
като огризка тя от пиршество,
в което други пълнят си търбуха.
Един от глад умира, друг преял,
с кола на принц край него профучава...
Не в кофата, бедняко прегладнял,
в душата ми бръкни - за идеал!
Знай, по-спокоен ще умра тогава.

Дамян Дамянов

[Буря]

Майчини тревоги

 

Как да те предпазя, малка моя?

Този свят е толкова жесток.

Хората не са отдавна хора,

нито любовта им е любов.

Ти растеш добра и доверчива,

аз от страх и мнителност не спя.

Как жадувам чашата горчива,

пълна със злини, да ти спестя.

Тръпне в мене майката-орлица,

плаче от безсилие и яд -

след като за пукната жълтица

даже брат продава своя брат,

кой ще те обича, малка моя,

кой ще има толкова кураж...

Щом пораснеш свършва мойта роля,

ролята на предан, верен страж.

Ти сама крилете ще разпериш,

своя кръст сама ще понесеш,

свои върхове ще изкатериш,

водена от жажда и копнеж.

Няма да съм вечно твоя сянка,

твой другар обаче - цял живот!

Знай, че в труден миг добрата майка

дава дом, прегръдка, кислород.

 

Автор: Васка Мадарова

[Meri Meri]

[Тетя]

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет -
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и - умра на твойте барикади!

Никола Йонков Вапцаров

[Буря]

ХВЪРЛЕН КАМЪК

 

Не хвърлям камъни, а ги събирам.

Все някога за нещо ще потрябват.

Животът не е болка за умиране.

Когато давам, не крещя: „Ограбват ме!”

 

Когато взимам - не го правя скришом

и всички виждат точно колко имам.

Под всяка своя дума се подписвам

и непременно с цялото си име.

 

Знам колко съм удобна за мишена -

глава не скланям - виря я високо.

И коленете ми са разранени

не от пълзене, а от стръмни скокове.

 

От полети. От бягане с препятствия.

От щурмове „на нож!”, не на прибежки.

Що камъни по мене са запратени

от всевъзможни и безгрешни грешници!

 

Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница

и щом към звездна бездна се запътя,

тя със небесен гръм за упокоя ми

връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.

 

Маргарита Петкова

[Веси Филипова]

" Достойнство"

Рубинът-знае своя блясък.

От Слънцето го научава.

Гларусът-дори заради крясъка-

поклони -заслужава.

Танца на думи открила,

в който смисълът земен тече,

поет научих, че съм-няма сила,

която ще го отрече.

Спах своя летаргичен сън

в едно човекоядно време.

Събуждам се. А охлювите-вън.

Не за пълзене съм родена.

Весела Филипова

Редактирано 23 март от Веси Филипова (преглед на промените)

[Богатир]

Силните плачат сами.

Не ръкомахат. Не викат.

В гръб не забиват ками.

И не се кланят на никого.

Те овладяват света,

без да си губят душата.

Ала вървят и вървят

само напред и нататък!

Въпреки вечния страх.

Въпреки всяка измама.

Никой не може без тях.

Рамо за силните няма.

Те знаят как да простят,

Как на доброто да служат.

Те не поглеждат назад

И не говорят ненужно.

Те са внезапни искри

От небесата дарени.

Тяхната воля твори

Нови, незнайни вселени.

Въпреки цялата мъст

И доживотната завист -

още влекат своя кръст

и до безкрай се раздават.

Мъката не ги ломи.

Прави ги по-всемогъщи

Силните плачат сами.

Но времената обръщат.

 

Веселина Атанасова

[Буря]

Похвално слово за българката

Не можеш ли да победиш жената
с роза - не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става! -
потънал в Арда ясният й вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива…
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за български жени.
Не ги възпря ни Отца и Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми,
и тайно нощем търсеха закум;
помятаха, а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка.
Годежен пръстен с турчин не мени.
Пет века продължаваше - жестока -
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжала и честта
насилието срещу красотата,
а простотията - със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше суров закон,
че който падне победен във боя
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите й от червена мед,
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана
поклон й сторил. До земята чак!

Ивайло Балабанов

[Уиш...]

АКЦЕНТ

 

Боже Господи, тези камбани,

екот виснал над пустата пустош!

Кой да чуе? Сюжет е за драма –

черна армия

с черни обуща...

Разкървени обуща – без върви –

анонимни следи по платното.

Мъкнат зърно,

осили

и гърбици –

черни мравчици мъкнат епохата…

С черна креда е драснат ескизът,

а във ъгъла – цвете.

Червено.

Мак ли? Роза ли?

Друга палитра е.

И внезапно просветнала нежност.

 

Л.К.

[нушо]

Аз на село си живея

волна като птичка пея.

Прясно млекце сутрин пия

от цветенца венчета си вия -

с тях главичката си кича

и маѝ много ми приича!

Игрите също обичам

и със агънцата тичам.

На дядо нося водица

да си разквасва устица.

Стадото щом запладним

на сенчица сладко спим.

Баба вари ни чорбица

зеленце, бобец, оризец.

Тати работи в чужбина

става веч една година,

а пък мама се спомина.

Дядо приказчици стари разказва

баба и тя много приказва.

Като стане време да уча

обеща да ме изучат

и раничка да ми купят.

Да са живи дядо, баба,

Господ здраве да им дава!

Може и тате да ме вземе -

баба вика; '' Има време!''

---------------------------------------------

Венета Н. Г- автор

[//\\//\\]

Дали съм луд

Дали съм луд? А може и да съм,
макар че аз почти не съм съгласен.
Но пазят ме с решетки, че навън
за социума просто съм опасен.

Обаче е прекрасно да съм луд,
да се държа дивашки и скандално...
И щом ми каже някой "темерут!" –  
да го набия най-първосигнално.

Ако поискам, мога да съм скот
или ферари новичко в гаража,
или пък друга форма на живот...
И Кралят Слънце мога да съм даже.

За мене няма ред и правила,
спокойно мога всеки да пердаша.
И да ме съдят – вятър и мъгла!
Със лудница дали ще ме уплашат?

Да бъда луд е хубав вариант –  
дори и без паспорт международен,
и без да имам никакъв талант,
за всичко и навсякъде съм годен.

Дали съм луд? Добре де! И да бях
завършен идиот първосигнален,
защо от мойта лудост ви е страх,
щом целият ви свят е ненормален!

© Ники Комедвенска Всички права запазени

 

 

 

[Meri Meri]

[Тетя]

Аз назаем не съм те прегръщал

и назаем не съм те мечтал,

всяка ласка под брой да ми връщаш.

Мен ми стига, че нещо съм дал.

Може днес да не дойдеш на среща,

но след ден,

но след два,

но след три

да потрепне в душата ти нещо

и за мен да преминеш гори,

над които небето поклаща

обгорено от бури платно.

Може дълго писма да не пращаш,

но да сложиш две думи в едно,

та за двеста писма да вълнува

и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш,

ала тази целувка една

до последния ден да гори,

до последния дъх… и до гроба.

 

Стига заеми! Стига везни.

 

Искам обич за обич.

 

Евтим Евтимов.

[FobiaX]

 

[Буря]

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така…

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

Caribiana

[нушо]

[нушо]

[FobiaX]

Аз съм с @нушо