Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Пръстен За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм, за даденото и назад невзето, за прошката, че с теб съм и не съм, за думите, понякога спестени, за ласките, които не спести, за силата, която вля у мене, когато беше най-безсилна ти, за туй, че бе на мое име кръстен и твоя лош, и твоя хубав час, на твоя малък пръст наместо пръстен горещите си устни слагам аз. Веселин Ханчев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

Небето затрептя.

Нощта погълна в шепи

тих стон и шепот.

На любена жена.

В очите й - звезди

и лумнал рой искри,

споен с щастливите сълзи.

На любена жена.

И космосът я приюти,

открехнал лунните врати

за странстващия вик

в нощта.

Нощта на любена жена.

Цв. Цветков

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Но истината - тя е благодат!

Тя по - прекрасна прави красотата.

Което радва в розовия цвят

е не самия цвят, а аромата.

И нека храста с болните листа

да бъде с тоя кървав цвят, и с този

уханен дъх, и с тази красота

която имат истинските рози.

Но той на вид изглежда само чист,

а вехне със отровено дихание.

Не тъй умира розовия лист -

смъртта на листа е благоухание.

Когато ти напуснеш този свят

в стиха ми ще ухае твоя цвят...

Шекспир

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

УЛИЧНТА ЖЕНА Мизерията залюля те в свойта люлка при първите лъчи и на живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи. Нощта е твойта мащеха неумолима – безмилостна и зла, последний нарцис на душата ти отнима и свлича те по черни стъпала. Под блясъка на електрическите ламби празнуваш вечен грях и смееш се така, че ти сама едвам би разбрала болката на своя смях. Закичила гърди с увехнали циклами, сама посърнал цвят, завръщаш се дома пияна от измами, за да беседваш с гостенина Глад. А там виси, уви, над масичката прашна портретче на дете и в ясний поглед на невинност някогашна сегашният ти ужас се чете. И все така... А в есента на твойта хладна и блудна красота ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна, пред твоите отключени врата. Но щом простре ръка душата ти да вземе, тя в миг ще се смути Всевластникът Живот преварл я навреме – и ти... отдавна без душа си ти! ЗИМНИ ВЕЧЕРИ Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. * Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет. Децата пищят и се молят, а вънка, привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва. * Сякаш плачът и дочули са, сякаш са ехо в снега — звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга. Трепка цигулка разплакана, сепна тя зимния сън, мигом след нея, нечакано, хукнаха звън подир звън. Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват? Чукове, сръчно издигнати — сръчно въртят се, гърмят. Трепна в бараката сгушена пламък разкъсан и блед; а от стрехата опушена спускат се змийки от лед. Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи — с тежките чукове смазани, пръска тя златни сълзи. Синкави, жълти и алени снопчета пламък трептят, в огнен отблясък запалени, черни ковачи коват. * А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив, и всуе се мъчи да пробегне остър писък на локомотив. Мяркат се незнайни силуети, идат странни — странни гинат пак: електричен наниз морно свети, през завесите от черен мрак. И в мъглата жълтопепелява, в нейното зловещо празненство, броди тежко, неспокойно плава някакво задгробно същество. Той е — слепия старик се връща, с него натоварено дете, потопени в хаоса намръщен, бавно, бавно се разтапят те. Братя мои, бедни мои братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата, — на живота сивата мъгла. Тежък звън като в сън надалеч прозвъни. Полунощ ли е пак? В уморения мрак като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг. Струят се без ред бледожълти петна от прозореца в скреж, и — разкъсващ, зловещ — през стъклата процежда се плач на жена, и горят и трептят свещ до свещ. * Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти старчески ръце у дъсченото черно ложе. Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова, в миг потреперва и едва сподавя кашлицата суха. Неясно по-стените голи — пробягват сенките завчас; пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли. В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя, и, в свойта кратка красота, цветята се топят безследно... * И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. Като че злорадствени песни напяват незнайни беди, и трепнат, угаснат и блеснат над затвора двете звезди. А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб. И сякаш потрошена слюда, снежинки край тях се въртят; и в някаква смътна почуда децата с очи ги ловят. А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал. Христо Смирненски

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Измислих те,

защото никога не съм те срещала.

Измислих те,

защото исках ти да си до мен.

Не ме кори,

не ме наричай грешница,

защото имам смелост да говоря с теб.

Очаквах те,

но ти изглежда закъсня.

Сънувах те,

но без да виждам твоите черти.

Говорих с теб,

но без да чувам твоя глас.

Обичам те,

но без да знам,че съществуваш.

Недей,недей нарича всичко илюзия,

по-скоро лудост,детска лудост.

Аз имах нужда от приятел.

Измислих те,

защото в живота ми те нямаше.

***

Няма те-

потъна като вдън земя.

Мяма те-

студено е без теб сега.

Няма те-

остави ме сама...

Търся те-

във всеки миг и час.

Търся те-

във всеки стон и звук.

Търся те-

във всяко мъжко тяло.

Търся те,

търся очите ти,

очи,които никога не питат и не молят "остани"...

Очи,които никога не лъжат,

но мен излъгаха,нали?

Чакам те,

очаквам те да се завърнеш.

Чакам те,

с нежни длани

пак да ме прегърнеш.

Чакам те,

очаквам пак да ме целунеш.

Желая те,

животът ми

превърна се в желание.

Желая те,

но истински,

а не измислен.

Желая те,

но не и безразличен.


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Гео Милев Есенна вечер Небето лазурно се губи, потъва, аз плача... Аз плача за чуждите сълзи, за чуждия плач, за чуждите устни измръзнали, бледни аз плача, за чуждите стъпки, заглъхнали в мразния здрач. Напразно те чакам, аз вече те чакам отдавна... По пустия лед на смразеното езеро бедни три патици ходят и спират, и чакат отдавна, и гледат отчаяни мене с очите си ледни: и бледите листи, които с молитва умират, и болните клони с наведени, тъжни чела, и жарките сълзи, които безмощни умират, и пустия лес в безизходна дълбока мъгла.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

DESIDERATA Как искам мечтите ти да уловя, да те накарам да затвориш очите си и с моите да гледаш, да мога да те раждам с болезнено прехапани устни, да рисувам сърца с кръвта, поникнала по гърдите ми, с които съм скривал розите на твоята страст, да съживявам увехналото в косите ти, да моля ръцете ти за нежност, да ровя в душата ти за спомен, който не е мой, да съм едничкото нещастие, което можеш да си позволиш...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Позволи ми да докосна последното стъпало пред твоята врата... Когато затвориш, ще бъде тъмно и последни ще бъдат всички стъпала...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВОЙНАТА СВЪРШИ 1. Отивам си. Войната свърши. Сега сме само врагове. Спокойствие. Река от рани и ние - пусти брегове. Не пускай лодки - аз съм стръмен, пред мен водата е дълбока - ще бъдеш русалка на голия остров и твоят бряг ще умре. Тогава реката ще стане море. 2. Войната свърши. Червените цветя на нашата обич увяхват, напъпили едва. Тишината на незададените въпроси покрива листата с кървава роса. Сълзи от болка. Сълзи от мъка. Ще се удавим в спомени. Ще умрем в съжаления. И децата, които искахме да обичаме, ще ни стряскат в съня с бледи лица и питащи очи. Децата, които искахме да обичаме... 3. Войната свърши. Прибираме шпаги и лошите мисли, залутани в лабиринта на съзнанията ни, крещят, търсейки се една друга, защото сами са безпомощно глупави, за да бъдат причини... Ръцете ни като вълноломи, като носове на изоставени кораби, порят вълните на съмнението, сякаш прогонват нахални мухи, докато потънат в дълбините на нечистата съвест. 4. Войната свърши. Победни фанфари ни гонят в различни посоки и ние тичаме след тях като гладни кучета след кокал вонящ, но (все пак) нейде дълбоко ни разяжда мисълта, че зад себе си сме оставили недокосната богата трапеза. А вълчият ни нрав ни напомня (подло), че от много храна се разширява стомахът и гладът после е по-ужасяващ. Но съжалението от пропуснатото ни догонва все пак (от време на време)...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Съперница далечна, Аелита -

на марсианската земя зовът...

За теб любимият тъжи и пита,

завърнал се от звездния си път.

Ще парят устните ми като лято,

гласът ми като извор ще звучи,

а той насън ще вижда синевата

на твоите, неземните очи.

На рамото му сноп коси ще метна -

дано да не долавя песента,

която там, на другата планета,

жените пеят късно през нощта.

Но щом гласът ти звънне в необята

с безкрайна нежност, с порив непознат,

той пак към теб ще литне -

към мечтата...

Без нея е безсмислен този свят.

* * *

Направо чудо е, но в миг избран

скъперникът живот подарък прави:

просветнал лъч в брезите резедави,

ръката ти - в горещата ми длан.

Стои дъждът по моето лице,

макар че в тебе съм се приютила,

а шлиферът ти двама ни закриля,

додето слушам твоето сърце.

Спокойно, бавно залезът гори

и мокър кон тревата росна щипе.

Каквото ще животът да изсипе -

нали ей този миг ми подари.

* * *

Мислете си, че сън не ме лови!

Мислете си, че болка ме изгаря!

Аз възприех онази мъдрост стара:

отишъл си е - всичко забрави!

На лекции, с приятел в спор горещ,

в трамваите, догоре пълни с врява,

в мечти среднощни, в дни-водовъртеж

забравям го, забравям го, забравям...

Не се оставям миг на горестта:

от грижи, срещи без душа оставам!

Минават зими,

пролети,

лета.

Аз все забравям, Господи,

забравям...

Волга Ипатава

Христо Попов - превод

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

На жена ми

Никола Вапцаров

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и далечен гост.

Не ме оставяй ти навън на пътя,

вратите не залоствай.

Ще дойда тихо, кротко ще приседна,

ще вперя в мрака поглед да те видя.

Когато се наситя да те гледам

ще ти целуна и ще си отида.

Написал го е часове преди да го разстрелят.

Перфектно е!
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

опитай

тя беше добра в началото

разбира се

повечето жени в повечето случаи

винаги започват така но

аз още не бях готов за оная нощ и

когато тя каза че отива в италия

просто се обърнах на другата страна и

заспах

отново

само че тя замина наистина

беше мокра нощ обади се от аерогарата

няма смисъл да бързаш качвам се

в самолета – каза

и аз взех такси до там но

вече я нямаше

отидох у тях беше заключено

тя просто си бе отишла

без писмо

без сбогуване

без бележка окачена на дръжката

излязох в дъжда и вървях един или няколко

часа

единствената жена която бях обичал така а тя взе че

избяга

в италия

бях я загубил

за пръв път от години посрещах изгрева

нямаше облаци

няколко гълъба се ебяха отсреща

реших да не се предавам

излязох платих наема и

сметките за водата и електричеството

купих си вестник

бадеми

малко мексиканска салата и 2 или 3

бутилки пиене

и после ги забравих на седалката в градския транспорт

и какво сега

винаги ме е отвращавал начина по който

загубата на една жена превръща мъжа в

изпражнение

а ето че бях на същия път

все някога трябваше да се случи

случвало се е и на най-добрите и най-силните и

те също са се сговнявали

това е

изпуших две кутии цигари без

алкохол

и сутринта бях в малко по-добра форма

нахраних котката

полих цветето пред прозореца

написах най-доброто си стихотворение от

месеци насам и

може би не всичко бе свършено –

винаги има други жени

които да почукат на вратата ти –

лоши бракове

провалени аборти

провалени животи и

може би малко лудост в начална или

напреднала фаза –

причините които ще ги доведат при теб са

толкова различни

стига да ги дочакаш

и макар тази която избяга със сърцето ти

никога да не се върне

опитай се да бъдеш хладнокръвен като

металните куки от конвейера на

отсрещната птицекланица –

кървави но студени

влачещи бройлерите до гилотината

и обратно

и после отново нататък без

край –

бъди такъв

бъди точно такъв

или

никакъв

Александър Иванов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Последни думи

Напразно било всичкото, Мария,

мечтите ми и нежните писма.

Напразно било всичко, що да крия,

Ти може би го чувстваш и сама.

Не мога да говоря, не въздишам,

от чувствата съм вече заблуден.

И вземам аз перото не да пиша,

а само да ги отстраня от мен.

Години младостта ни ще отвеят -

тъй както вятър пролетния цвят.

Косите ни тогаз ще посребреят

и ние ще напуснем тоя свят.

Пред тебе рано аз ли си замина,

на гроба ми ела и поседни.

И вместо думи - цвете от градина

на камъка надгробен посади.

И ако в тишината ми зелена

ветрец полюшне твоите коси,

то знай,че мойта обич просълзена

от гроба идва да те поздрави.

Тя цял живот за тебе е цъфтяла,

но рано,твърде рано я разби.

Да беше камък, чудо би станало -

да беше камък, но със теб не би...

В среднощ дълбока цвете ще откъсна -

да ме облъха твоя мил цветец.

От него ще увия аз чевръсто

За мойта обич паметен венец.

Ще викна пък тогаз и ще запея,

но не от скръб - от радост и любов.

И с нивите зелени ще се слея,

на вятъра с неглъхнещия зов.

Ще пламна като мъничка калинка -

към бъдното ще си посоча брод.

След туй ще стана може би тичинка

и може би ще вържа златен плод.

Но все едно: мен няма да ме има,

ще бъда мъртъв вече за светът.

И няма да ти шепна пак, любима,

и няма да те виждам никой път.

Към тебе обич, зная, ще избликне

и друг ще ти говори с нежен глас,

но няма никой път тъй да те обикне

преживе, както те обикнах аз.

Напразно всичко е било, Мария,

довиждане, със здраве остани.

Напразно било всичко, що да крия -

едно сърце дълбоко нарани!

Пеньо Пенев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нещо витае сред мрака...

Господи, нещо се случва!

Нещо, което очакваме...

Нещо, което изпускаме...

Странна е тази тревога,

свита в надежда бодлива.

Сред пепелището

огън

като змия се извива.

Ще се отдръпнем на крачка.

С пръчка в пръста ще поровим.

После

змийчето ще смачкаме.

Но ще изпием

отровата...

Бианка Габровска

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

покана за симбиоза

“аз нищо съм , нима и ти”

Е.Дикинсън

с въртеливи движения

ме всмуква придърпва

при себе си да си ме има

да не е самичко

в тъмното

да не скучае изтръпва

от някакви неща всякакви

ходещи отвъд живеещи

с тежки обувки силни гласища

но си мисля

че няма да се получи

не умея да се обвързвам

и други оправдания

страх ме е от привързаност

на вериги въжета миришеща

пък къде се е чуло видяло

споделена любов

между човек и нищо

Красимир Вардиев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Когато напусне те вятърът

Остава в тебе покоят

и чувстваш че вече душата ти

не е по старому твоя

а някак чужда, далечна

просто частица сърце...

Която няма да срещне

повторно друго парче

от същата тази душица

що твоя е само била

щом вятърът нявга си иде

оставаш си с късче душа...

* * *

Завещавам ти имане в гроба...

Ако искаш потърси го...

Вещерска не е отрова...

Елексир е... Провери го...

Щурмува болката от обич...

Атакува спомените също...

Вярвай ми! Така ще можеш...

Акапелно вкъщи да се връщаш...

Моята музика ще онемее...

Твоят глас ще пее сам...

И така безкрайно дълго време...

Само пий до дъно там...

Ъгловатата чешма на двора...

Ромоли на крачки пет...

Цветята и' покриват гроба...

Ела... може да е на късмет...

Трябва ти лопата малка...

Отгоре има само мъх...

Сръчно, леко ще замахнеш...

В кутията ми няма плъх...

Отвори я и опитай!... Освободи се от смъртта...

Елексирът ме измива... Като дух до теб не ще да спя!...

* * *

lili_zora, благодаря за тези стихове...които ни изпрати.Много сладки си ни ги написала.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сирените Пленен от сирените с чудната музика, аз тайно със лодка доплувах до плиткото. Но свърши пирът... И — изгубил илюзии — осъмнах, завързан за дългите плитки. Блестяха гърдите им — бели от пяната — подобно кристалчета сол между зъбите. И слънцето плискаше кръв като рана. И жажда гореше небето откъртено. И вече проклех тази гибелна музика, която ме хвърли на острите рифове. И гних в пипалата на жълти медузи, сънувайки нощем на борда извивката. И там — сред скалите и сухите корени — насън аз навлизах в морето — соленото. Но как да се върна обратно на кораба, когато в гръдта ми се блъскат сирените... © Антон Баев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ВЪРВЯ КЪМ ДЪЖДА

И все вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

Защо е жива вечната вражда

между нощта и светлото начало?

В студени облаци пред мен

обречена потъва светлината.

И преполовил човешкия си ден

аз не вървя ­ летя към тъмнината

на дъжд, на студ... На моя път.

Ах, блян ли е, нагон или умора

това препускане към нашта смърт

или пък точно то ни прави хора?

И пак

вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

И вече виждам тънката межда,

която може би е край... Или начало?

И спомен е зората на деня,

вълшебството на детството велико.

Сега пристрастно утрото ценя,

но вече властно вечерта ме вика.

... И чезнат най-щастливите сълзи,

и жертвите, и рисковете чезнат.

Дъждът, определен за мен, пълзи

и приближавам неговата бездна.

И в мен прониква тъмната ръжда,

която бавно ще ме заличава.

И все вървя на запад ­ към дъжда,

и все повече се заоблачава.

А там навярно вече бурята гърми,

изгарят дънери, градушка стене,

умират звяр и птица, и тръби

категоричната тръба за мене...

... Какво е опитът, животът, аз ­

познание, което значи болка.

Не плащаме ли за минутна страст

с години от живота си... Със колко?

И пак към изпитания вървим

така отчаяно, така епично,

макар да знаем, че ще изгорим

от тяхното докосване трагично.

Светкавица лицето ми бразди

и пада ­ птица ­ в тишина беззвездна.

Дъждът, определен за мен, пълзи

и приближавам тъмната му бездна.

Предчувствам го със цялата душа,

със ноздрите, със кожата си вече.

Събрал съм всички сили за дъжда,

защото виждам ­ той не е далече.

И наранен, и нараним вървя

към тоя дъжд, към м о я дъжд,

момчета.

Не ми е лесно пред стената на дъжда,

но знам, че някога ще разберете...

Повярвайте ми, недобре живях

и много ми е страшно днес ­ не крия

Но трябва да прекрача своя страх!

Заради вас.

Заради мен самия.

Христо Ганов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ръкопис за сълзите на шута

И ето ме отново

Край детската площадка на разбитите сърца

Още един опит

Вписан в дневника със скорошен печат

А пак ли чувствата си сам погубих

След свръхдоза трепет и глупава гордост

Твърде късно е да кажа ”Обичам те”

Твърде късно е пиесата отново да поставя

и останките на детската площадка

в надгробна плоча да преправя

Площадката на нашето вчера.

Ролята класически си изиграх

Бях каменен сатир

А горчивата усмивка издълбана

На студеното лице бе лъжа

Играх,кървях

Перото в кръвта си потапях

И писах, писах тази песен

За да изкупя неправото

С вълшебна шапка от рими,

Шапка на шут

А този епитаф на пречупена мечта

Нека изкупи моя писък безгласен

Роден в огън от мъка, погубен в дълбока вода

Така и онази любовна песен не написах

Думите не идваха и не идваха

Сега, когато кръвта ме задавя

Дали става по-добре -

Дали поглъщам сенките

От другото лице на утрото

И тези

От другото лице на скръбта

Или те ме поглъщат в обещана сватба?

Глупакът избягал от рая

От поглед през рамо разплакан

Сред трели удавен ще пита ”Защо?”

А ти, когато пораснала вече,

Си тръгнеш завинаги от нашата детска площадка

Където – помниш ли - своя принц целуна

И своята жаба намери

Спомни си за шута,който сълзи ти показа

И със своите сълзи

Ръкопис написа

Ръкопис ти подари

Ръкопис за сълзите

А аз нашето заедно завинаги в прегръдка ще притискам

И себе си и тебе ще бъда тук, вътре

Отражение ще целувам

С отразени сълзи ще плача

А вече…..

Вече би ли казала ”Обичам те”

Все още ”Обичам те”

Обичаш ли една отминала минута?

Обичаш ли

Сълзите

На шута?…

Дерек Уилям Дик

Редактирано от vboychev (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЧЕРНА ПЕСЕН Димчо Дебелянов Аз умирам и светло се раждам разнолика, нестройна суша, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре. За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с лъчите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. На безбрежното време в неспира гасне мълком живот неживян и плачът ми за пристан умира, низ велика пустиня развян.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

* * * Една привлекателна дама ми каза: “Не Ви ли е срам да продавате сънища!?” Размаза ме, значи, до някаква ваза и ме зачеркна от списъка “В бъдеще” Не беше ли чула звъна на душата ми - как свири отчаяно с празни джобове? Дали са достатъчно шепа приятели, когато изпускаш последния полет? Не мога да бъда обичан от всички, с които споделям виното и хляба. Понякога, някак, попадам в кавички след “разбира се, искам”, пред “може би трябва”. Не зная дали съм виновен пред дамата, дали не разбирам какво съм аз всъщност. Мечтая единствено с теб да сме двамата, когато открия свойта истинска същност. Валери Иличов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

КАРТИНА едно проскубано слънце трепти като болно око в мръсно млечната козина на настръхналото от болка небе и тук в някакъв парк забравен с изгубени алеи в грешна трева и избягали от скромна картина дървета седя на тъмна изплашена пейка и трябва да свърша работата на дъжда преди да дойде слепотата на нероденото дете в сърцето преди да изрежат (изключително нежно) пъпната връв откъм гърдите невидимата нишка която ни свързва с необятното желание да умрем преди да се появи слепотата трябва да свърша работата на дъжда и кожата ми да потръпне изморена от болката да ме съдържа и устните ми да разцъфнат в последна жажда за взаимност с наивността на нероденото проскубаното слънце и да плача и работата на дъжда в тревожните вопли на онази картина която някой безгрижно е нахвърлял върху мръсното платно на земята около мен преди да дойде слепотата поляни от устни в последна жажда като полярна галерия от огледала в която съм изложил топлината на сърцето си с провисналата връв невидимата нишка която ни разделя и да се смея и да забравя за дъжда…

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Когато напусне те вятърът

Остава в тебе покоят

и чувстваш че вече душата ти

не е по старому твоя

а някак чужда, далечна

просто частица сърце...

Която няма да срещне

повторно друго парче

от същата тази душица

що твоя е само била

щом вятърът нявга си иде

оставаш си с късче душа...

* * *

Завещавам ти имане в гроба...

Ако искаш потърси го...

Вещерска не е отрова...

Елексир е... Провери го...

Щурмува болката от обич...

Атакува спомените също...

Вярвай ми! Така ще можеш...

Акапелно вкъщи да се връщаш...

Моята музика ще онемее...

Твоят глас ще пее сам...

И така безкрайно дълго време...

Само пий до дъно там...

Ъгловатата чешма на двора...

Ромоли на крачки пет...

Цветята и' покриват гроба...

Ела... може да е на късмет...

Трябва ти лопата малка...

Отгоре има само мъх...

Сръчно, леко ще замахнеш...

В кутията ми няма плъх...

Отвори я и опитай!... Освободи се от смъртта...

Елексирът ме измива... Като дух до теб не ще да спя!...

* * *

lili_zora, благодаря за тези стихове...които ни изпрати.Много сладки си ни ги написала.

Грозно е да ги получи човек - отврат са - грозни са и двете - особено, ако са нежелани! Това не е ли тема за поезия или е наръчник по черна магия? Нека пишем красиви и силни думи, а не да се кълнеме грозно. Това не е красиво - не ми харесва.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

”Момичето плаче под дъжда. И дъждът плаче в момичето” Рени Йотова А дъждът е плакал мен. Затова съм толкова горчива, че когато ме целуват, ги проклинам и когато ме прегръщат, ги напускам и когато ме поискат, ги погубвам. А дъждът е плакал в мен. Затова съм толкова красива, че когато ме сънуват, ги разплаквам и когато ме забравят, ги настигам и когато ме пожертват, ги помилвам. А дъждът е плакал в мен. Затова съм толкова безумна, че когато ме оставят, ги желая и когато ме отпиват, ги спасявам и когато си отидат, ги обичам. Бояна Петкова, 2001 ГОРДЕЛИВИТЕ Горделивите - ние - не питаме никога. В резултат - емболия от сподавени викове. Няма за нас лекарства! Няма противоядия. Мълчаливо, но царствено умираме. Млади. (Моя гордост и бич мой, мразен, неминуем, как да кажа "обичам"? Може някой да чуе!) Горделивите - ние - живеем от болката. Ех, понякога пием един за друг. Толкова. Миряна Башева

Редактирано от Голям Гальовник (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сонет № 130 Устата й не са корали нежни; очите й не са съвсем звезди; тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни" не бих нарекъл нейните гърди. Не й е "бяла лилия" ръката; страни "същински рози" няма тя; дъхът й не напомня аромата, излъхван от априлските цветя. Не пърха като нимфа тя, признавам; гласът й като арфа не звънти; но все таки, Бог вижда, не я давам за никоя от "дивните жени", залъгвани от другите поети със хиляди сравнения превзети. У. Шекспир (В. Петров)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване