Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор


Преди време открих творбите на Димитър Данаилов и те докоснаха душата ми,затова сега ще поставя тук няколко от стиховете му,които са ми любими!

РЕТРО

Прозорче. Под него трендафил цъфти.

Прозорче на старата къща.

Понякога в детските спомени ти

поровиш и там се завръщаш.

Пак сядаш до него и гледаш на юг

към родните сини Родопи.

И сякаш излитат мечтите оттук

с крилете на вятъра топъл.

Забравяш, че ти си бедняшко дете,

че глад е във гърлото вкопчен.

Забравяш, че твоят другар ти отне

последното содено топче.

И мисли-глухарчета тръгват на път

по волната шир на небето.

И сините хребети бързо растат

пред жадния взор на детето.

И с трепет навлизаш в усойни места,

където денят се изгубва.

Разковниче търсиш – да стане света

за хората топъл и хубав.

И още го търсиш, че още злини

притискат сърцето ти в мрака.

Но детско гласче все у тебе звъни:

“Прозорчето още те чака!”

ЕСЕННИ МИНЗУХАРИ

Обичах тия пламъчета сини,

обичах ги от детските си дни.

А може би и днес –

това не зная.

Те същите са,

както и тогава.

Те пак са нежносини,

пак трептят

под есенния дъжд

и не угасват…

А няма живи стръкчета край тях!

Обичах ги,

но те били отровни –

туй скоро от един овчар узнах.

Не исках да повярвам на овчаря,

макар да знаех, че не лъже той.

Отровни!

А защо са тъй красиви

и сини като сините очи

на първата любов,

която още

дълбоко във сърцето се таи?

…Момичето дойде и си отиде –

момичето със сините очи –

обичах ги,

но те били отровни –

туй скоро от сърцето си узнах.

Не исках да повярвам на сърцето,

макар да знаех, че не лъже то.

Обичах есенните минзухари,

обичах ги от детските си дни,

когато за отровата не знаех.

ЗАМРЪЗНАЛА ПТИЦА

Намерих замръзнала птица в снега.

Нечакана мъка повея от нея.

Довчера летяла и пяла – сега

крилцата отпуснати смъртно сивеят.

Напразно я сложих на моята длан,

напразно задишах в телцето й нежно

с наивна надежда живот да й дам –

крилцата висяха все тъй безнадеждно…

ПОЕТ И КУЧЕ

Дай, Джим, на счастье лапу мне,

такую лапу не видал я сроду.

Есенин

В живота може всичко да случи.

В дъждовен ден едно бездомно куче

случайно срещна в пътя си поета,

закретал все към своята несрета.

Учудено, че той не го нахока

пое след него във една посока.

И дълго мокри под дъжда вървяха,

докато пред една вратичка спряха.

Поетът я отвори и накрая

туй куче сякаш се намери в рая.

А всъщност всичко беше много скромно

и нямаше с какво да се запомни.

Една квадратна и здрачена стая,

каквато аз от детството си зная.

С протрита черга беше тя постлана,

а тук-таме и дупки като рани.

На масата - антична статуетка,

в единия от ъглите - кушетка.

Но може би най-хубавото беше,

че дъжд във тази стая не валеше.

Разбира се, че имаше и кухня,

дори хладилник, но без нищо вкусно.

Салонче и саксии със мушкато…

Но спирам – всичко е така познато.

За сам човек – това бе даже много,

а за поет – премного, слава богу!

Тук имаше жена, но тя изчезна,

стопи се яко дим, потъна в бездна.

Разбрала бе, че две-три тънки книжки

не могат да нахранят даже мишки.

Поетът скоро хонорар получи.

И в чест на туй осиновено куче

един приятел, млад актьор, покани,

да пийнат от една вълшебна кана,

която беше със това известна,

че в нея виното не свършва лесно.

Накрая пийнали и просълзени

от стихове на Блок и на Есенин

си спомниха едно любимо име,

което кучето получи: Джими.

Поетът беше тачен и обичан,

добряк, но невъзможно непрактичен.

Той вече имаше известно име,

но туй не пречеше да мръзне зиме.

Дари го със поезия съдбата,

но хляб не се купува с лунно злато.

И трябваше пред делничните грижи

понякога безпомощно да мижи.

А ето, че сега и туй се случи –

да приюти едно бездомно куче.

Но имаше и делници, когато

и двамата живееха богато.

Една на старо купена машина

звучеше с часове неуморима.

Поетът нови стихове редеше

и като цвете всеки лист цъфтеше.

А Джим, в нозете му полегнал кротко,

забравил грижи и нахални котки,

очакваше една минутка светла –

да го погали със ръка поета.

Самотник със самотник се събраха

и заживяха те под обща стряха.

Занизаха се мирни дни и нощи –

поетът – пише, кучето се пощи.

И още щом изтракваше резето -

Джим с весел лай посрещаше поета

и вдигаше към него предни лапи,

готов и да милува, и да хапе.

Обувките му близваше накрая –

наистина туй куче беше в рая.

И Джим забрави своята несрета,

и по-известен стана от поета.

За него напечатана бе книга,

а той нехае, само смешно мига.

Джим беше нарисуван от художник,

дори в една галерия изложен.

А куче-цар той беше за децата,

без него не започваха играта.

И сякаш с веселия лай на Джими

се раждаха и образи, и рими.

От хубаво по-хубаво бе всичко,

но щастието не върви самичко.

Уви, в живота все ще се намери

един завистник като Салиери,

и гмеж еснафи, сноби, стихоплети

застават пред нещастните поети.

Един такъв, от завист и от злоба,

на Джим подхвърли къшей със отрова.

И скри се той, изпълнил плана пъклен.

И ето: Джим сега лежи изцъклен.

Все още се намират лоши хора,

които тровят даже и простора.

Все още – злоба, завист и омраза –

все още тъмни пепелянки лазят.

И сигурно отровеното куче

за някои ще бъде дребен случай.

И само – две-три думи пред кафето,

защото снощи плакало детето,

защото то с другарчета видяло

как кучето лежи в снега умряло.

Простете ми, но трябва да завърша,

пак мокри очила с хартийка бърша.

… На пресен сняг отпуснат Джим лежеше

и хубав като божи ангел беше.

А как понесе тази смърт поета?

Живее още, пише, нейде крета.

Едно прозорче дълго свети в мрака,

той вътре на машинката си трака.

И уморен от образи и рими -

ръка отпуска да погали Джими.

Редактирано от mariela_es (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
  • Отговори 4,2k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя д

ЗАКЛИНАНИЕ Николай Христозов Не отминавай никое "обичам те", прошепнато от глас, с очи, с мълчание. То идва от пустинни разстояния и от ранена светлина изтича. Не отминавай никое "обичам те

Добрите хора лесно се обичат Добрите хора лесно се обичат. Магията е да обичаш лошите. С един от тях- най-лошия от всички, да споделиш пробитите си грошове. Да ти почерни погледа и празника

Публикувани изображения

В ПЪЛНОЛУНИЕ

Зад прозореца тайно наднича,

във очакване, пълна луна.

Ти си моето лунно момиче.

Тази нощ ще е само една.

Преоткриваме себе си мълком,

с всяка ласка, родена в нощта.

А луната ни гледа отвънка,

жадна все да лови чудеса.

Пак си казваме думи банални,

без да търсим истина в тях,

а пък те се превръщат във птици

и кълват от душите ни смях.

Утре пак ще изглеждаме чужди.

Може би, тази нощ е мечта.

Може би, ние с тебе сме луди

или луда е само нощта.

Румен Ченков

Редактирано от Niкiта (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Признание Едно е да знаеш, че има звезди. Съвсем друго е да ги видиш. Ловецът може пушка да зареди, а самозванецът – да се обиди. Едно е да знаеш, че има любов. съвсем друго е да обичаш. По-добре винаги да бъдеш готов, отколкото – подготвен за всичко. Едно е да знаеш, че има живот. Съвсем друго е да живееш. Не всичко, което се ражда, е плод. Не всичко, което боли, е идея. За всички действия има точни слова. Често разликата е като намигване. Едно е просто да вдигнеш глава, съвсем друго – да я надигнеш. А какво значи да си стигнал върха? Още седем града лежат под Троя. Вярвам в това, което ми спира дъха: признанието, че си моя. Славимир Генчев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Довиждане. Това е впрочем краят -

невъзмутим, необичайно лек.

Аз ще те виждам и това го зная -

един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.

Морето ще зашепне с тъжен глас.

Ще излетят на две страни две птички.

Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.

И пак ще мами то. И ще зове.

Но няма да е бяло и небяло,

а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва -

то просто няма мозък и език

и птиците безцелно и напразно

ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,

когато скитат в синия простор.

И таз звезда, която вечер падне

ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.

Един човек пак среща друг човек.

Веднъж - като съдба и със тревога,

а друг път - като зрителен обект.

Недялко Йорданов

Публикувано изображение

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Случаен мъж

автор: solo

Случаен мъж.

Приседнал нервно в ъгъла

и вече час от както ми говори.

Говори ли?

/Изглежда съм се лъгала./

Той просто със мълчанието спори.

Случаен мъж.

Прилича ми на фикус.

Очите му поглъщат светлината.

Аз без да искам

с думите му свиквам.

А може би ще спре, макар за кратко?

Случаем мъж.

Случаен ли ви казах?

Простете ми - съвсем ме омагьоса!

О, този мъж

от себе си ме пази!

На себе си е мъничко ядосан.

Случаен мъж.

Дори не го познавам.

Очите му са нежни. И горещи.

/Не знам какво

с ръцете си да правя?!?/

Случаен мъж.

Говореше ми нещо...


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Как те обичам

Румяна Симова

Обичам те навъпреки, напротив.

Обичам те напук и на инат.

Бих споделила с теб живота си,

ала не мога. Няма как.

Харесвам начина, по който ти се движиш.

Харесвам строгия ти силует.

Очите, устните ти, крайниците жилави.

Харесвам те със всичките си пет,

изострени до крайност сетива.

И начинът , по който се усмихваш

ме кара да забравя за това,

че нас не ни обвързва нищо,

че имаш дом и влюбена съпруга...

че аз съм другата жена,

че винаги ще бъда другата.

Със всичките си сетива

обичам те навъпреки, напротив,

обичам те напук и на инат.

Бих споделила с теб живота си,

но късно е и няма как.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

СПАСЕТЕ НАШИТЕ ДУШИ! Денят се изхлузи зад хълма. Наоколо мръкна. Студеният есенен вятър засвири "Хей, Джуд"! Спасителят слезе от кръста и влезе във кръчмата да сгрее душа, да побъбри с кварталния луд ... На бара бе седнал самотен спасител от плажа. Довчера обсебен от хиляди знойни жени, а днес, като някой наказан от Бога прокаженик, посръбваше узо със лед и сушени фурми ... Христос го покани на своята тайна вечеря, наля му мерло в инвентарния стъклен граал. Момчето отпусна душата си, даже почерпи случайния гостенин в тоя мизерен локал ... Спасил съм стотици удавници там, във водата, въздъхна момчето. А как се спасява душа? Душата на всеки е скитащ в безкрая "Титаник", отвърна Христос и пое към Голгота пеша ... Спасение няма, Спасителю, рече спасителят и сграбчи нощта, зажадняла за глътка любов. И само Христос чу сигнала "Спасете душите ни!" "Титаник" бе пратил от ада най-тъжния зов. Денят изпълзя над соленото мрачно пристанище. Христос се възнесе на кръста, прогнил от печал. А нейде далеч някой друг, неизвестен "Титаник" по морза изпращаше своя отчаян сигнал ... Ивайло Диманов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Друг мит за нарциса

автор: kamik

Голямата любов се умори

на мене всеки път да ми се случва.

Изпепелих невинните звезди.

Овъглих се - а нищо не научих...

Като превръщах спалнята в олтар -

молитвите взривяваха небето.

Но утрото се давеше във кал -

изтекла през очите на прането.

И този мъж е господ. До мига,

във който безпощадно се разминем

във два квадратни метра тишина,

продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,

изтръгнато от грешната ми пазва.

Ала от мен - до първия завой

ще е забравил даже как се казва...

Защото в друга,чужда тишина

със други имена ще го наричат...

След него ще съм толкова сама,

че себе си ще почна да обичам...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПОСЛЕСЛОВ В СКОБИ

Аз към теб не вървях векове.
Аз към тебе се сривах епохи.
Пих и пях с галактически ветрове.
И живях – междузвезден пройдоха.
Днес редя своя тих послеслов.
Ако искаш, тури го във скоби –
разпилях се – във свят без любов
бях светулка, родена за обич.
Не живот – беше звездна война.
Вече всичко изгубих – и зная –
моят сетен фотон светлина
е за тебе, Жена от безкрая!

Валери Станков



ТОВА БЕЗКРАЙНО ЧАКАНЕ НА НЕЩО…

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки…
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.

Яна Кременска


ПИСМО

Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
– ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им, че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш…
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на “ВХОД” е “ИЗХОД”.
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни – измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.

Яна Кременска

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

***

И вече няма да говоря!
Ще преживявам мълчешком:
и истината си – и спора,
и своя път – и своя дом.

Съвети няма да поискам –
съвети няма да ви дам.
Разумно ще поема риска
да си разказвам всичко сам.

Очаквате да полудея?
Наричате ме егоист,
защото вече не живея
единствено над своя лист?…

А кой ли друг ще ми помогне –
пред маските на низостта
да бъда силен!… И – спокоен,
да ви наказвам с доброта.

Емил Симеонов


***

Не го хулете: “Самохвалко!”
“Натрапник!” И – “егоцентрик!”…
Та той не ви обижда – жалко
за вашия хаплив език.

Не се гневете – той говори,
мълчал при други досега…
Това, че вас е взел за хора,
е само повод за тъга.

Емил Симеонов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ПОСЛЕДНИ ДУМИ

Покажи главата ми на народа.
Тя заслужава това.
Дантон към палача

Защото неразумно призовах
потиснатите чувства да въстанат –
тълпата им свободна ме скова,
оплю ме с песнички безсрамни.

Крещеше тя, че съм предал,
че съм измамил красотата –
изправи ме пред своя трибунал,
за да призная сам вината си.

С наивен патос аз твърдях,
което знаеха го всички –
не мислех, че съм сторил грях,
защото много те обичах.

А в залата кънтеше смях.
И ръкопляскаха – но иронично.
Присъдата си аз узнах
от устните ти гордо стиснати.

Добре – къде е ешафода?!
Целувам твоите ръце…
И не показвай на народа
измъченото ми сърце!

1976

Владимир Янев


ПОСВЕЩЕНИЕ
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Петя Дубарова


На следващите стихчета не съм сигурна кой е автора ... :)



Отиваш си


Отиваш си. А още ни е рано.
Защо пое тогава в тоя път.
Да, зная - търсеше приятелското рамо,
сега оставяш ме на кръстопът.

Ти мислиш, че не те обичам вече,
че каменно е моето сърце,
че любовта ми спомен е далечен,
оставил те с протегнати ръце.

Не мога болката си аз да крия.
Уж празнота е в моята душа,
ала сърцето ми е рана жива
от много срещи и от самота.

Защо ли толкоз късно идва всичко?
Не ми е нужно нищо отсега
Не чувам вече песента на птички
дори когато плувам през ята.

Защо ли толкоз късно аз те срещам?
Какво ще мога вече да ти дам
oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!
Аз... този път си го минавам сам."

Дали ще можеш с мене да живееш?
Дали не ти е всичко на игра?
Дали не искаш просто да ми вземеш
за теб една, за мен - последната искра.

Обичам те!
Обичам те, любима!
Но моля те!
Но моля те, недей!
Когато във едно сърце е зима,
не вземай и последното, що тлей.



Истината


Истината казваш ли,
когато тя ще нарани?
Да бъдем честни можем ли,
със риск, че от това боли?

По-тежко е да разбера,
че бил съм лъган с нежни думи.
Аз грешка мога да простя,
лъжата ще е помежду ни.



Обади се, любов!

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени -
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках... Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам... Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него - кълбо
жици, жици... Контактът - изваден...

Дамян Дамянов


Върху ръката й...

Върху ръката й блестеше пръстен,
а в съвестта ми блесваше вина.
Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,
макар и чужда тя, все пак - жена.
Макар че беше ден, тя свещ запали.
- Ще се венчеем - каза. - Как без свещ?!
... И пръв път се венча със женско тяло
един съвсем неопитен младеж.
Омъжена за друг. Прелюбодейка.
Уж правех грях, а пък усещах страх.
Страх не от бога. И не страх библейски -
страх от самия толкоз сладък грях...
Неизразимо сладък, неизпитван!
Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.
Тя бе икона, а пък аз - молитва.
Тя беше Ева, а пък аз - Адам.
... Но ни змия, ни - ябълка на клона.
И може би затуй от този рай
дори и господ бог не ни изгони.
Когато изгоря свещта докрай,
самият той я духна със прозявка.
И опрости той нашите лъжи.
И тъй прелюбодейната "винчавка"
във паметта години продължи...


Дамян Дамянов


Създадох те от обич и мъгла...

Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече - в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите -
единствен рай след дългия ни ад.
Любов се казва той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп зведи се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо натърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.



Дамян Дамянов

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Стихия

Попиля ме, разби ме на прах,

тази твоята обич лъжовна.

До сега не изпитвала страх,

се оказах страхливо греховна.

Този вихър помете и мен,

в свойта зла, но красива стихия,

преобърна света, моя ден...

А аз не успях да се скрия!

От тези, твойте кафяви очи,

дето все ме измерваха плавно,

като мъничко снопче лъчи

и по мене се плъзгаха бавно.

От ръцете, от усмивката твоя,

пълни с вечно, безкрайно желение,

дето с гръм разрушиха покоя,

без вина и без грам разкаяние.

Как, кажи ми сега и с какво,

любовта и греха да убия ?

Припомни ми отново, защо

не успях от теб да се скрия ?!

Автор: shefkata

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Автор: shefkata

:help wanted2:Много харно! Страшотия!:)

/свършиха ми + за днес,затова така емотиконесто ти се кефя/

И за да съм по темата ,и защото съм сигурна ,че "Богомилско" на Камелия Кондова е тук някъде из многото страници на темата,ето друго нейно страхотно женствено и чуствено...

Илюзия

Художнико, така и не успя

да нарисуваш светлото ми рамо.

Сега съм у дома. Спокойно спя.

А ти си бил със сянката ми само.

Със нея си говорил цяла нощ.

И с нея си се любил - не със мене.

Художнико, ти никак не си лош,

ала картината ти е студена.

А сянката навярно ще мълчи.

И сигурно ще й хареса много.

Ако това са моите очи -

забравил си да нарисуваш огън.

Забравил си да нарисуваш ден.

Да, аз разбирам - сянката не свети.

Ала защо я припознаваш в мен.

Приличаш ми на всичките поети,

които ме измислят в някой стих.

И запомни, преди да кажа сбогом -

на теб и на поетите простих.

На сянката, художнико, не мога!

Редактирано от Niкiта (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Навсякъде си Ти

sofia_air

Така се е получило в живота -

ти имаш своя дом, аз своя праг.

Не твойта длан ме милва във леглото.

Не ме разглеждаш ти, когато спя...

А, всъщност знаем с теб, че не това е…

най-истинското.

Знаят го и те...

Отсъстващо присъствие в мълчание.

Под укори не се лети в небе...

Изпълваш ме!

О, нека е шаблонно.

Кой, както иска да си го реди.

Нима е нужно да измислям сложност? -

Обичам те. Навякъде си Ти.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Фрагменти

Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук.

И някак небрежно, по детски живея.

Блян сътворявам от форма и звук.

После въздишам и чезна по нея.

Случва се често. Събарям стени.

Има в живота такива моменти.

Идва копнежът, от него боли.

Единното цяло накъсвам с фрагменти.

Колко ли дадох и колко ли взех.

Всичко ненужно по пътя оставих.

Сложните мисли не носят успех.

Много изрекох, а малко направих.

Вече не искам далечни звезди.

Няма ли слънце, луна ще ми свети.

Може би всичките мои мечти

през цялото време били са в ръцете ми.

Днес се завърнах. И в себе си знам.

Още във всички очи ще надничам.

Дните са дълги, когато си сам.

А крайната цел е да бъдеш обичан...

Йордан Илиев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Колко си хубава!...

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Христо Фотев

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

НОВО НАЧАЛО

Възхищавам се

на образа на моята годеница -

в него се крият

тайните от сънищата на умрелите.

Трябва да отприщя този бент,

за да напоя

космическия прах с енергия

за нов Голям взрив,

преди да преживея моята сватба.

Иначе не ще създам оазис

след тази варварска пустиня!...

ПОСЛЕДНА ЗОРА

Слънцето се скри в облаците,

изваяни от пепелта на мечтите ми

и донесени от безмилостните ветрове

на времето.

А помраченото небе поля със сълзи,

сътворени от неизречени стихове,

корена на моята душа

и по короната й

назряха плодовете на вечната мъка,

отразяващи в дълбините си

последната ми зора!

ЛЪЖА

Очаквах душата ми да спасиш

от мрачния затвор на плътта,

но ти дойде и само тялото ми

в надгробен камък гравира.

А нея я няма - уплашен търсих

в безплодния студен камък,

но намерих единствено

моите удушени блянове

от костеливите ръце на мъката!

Явно там при сътворението

не са ми вдъхнали крила...

БЕЗ ИЗХОД

Сеем усърдно, но жънем

самота в каменен сън.

Ходим от векове, но оставяме следи,

погребани в прахта.

Говорим с надежда, но думите ни

утихват в безмълвни ветрове.

Влюбваме се жадно, но семената ни

покълват в мантия от пламък.

Градим история, но Всемирът

лежи върху възглавница от мрак!

ВЕЧНОСТ

Един величествен ден

забравата ще ме потърси

в гоблена на земята -

с ефирните си очи

жадно ще съзерцава

къде са бродирани

кървавите дири,

жигосали стъпките

на моите одежди

в ехото на изгревите.

Но аз не се страхувам

от леглото на забравата,

защото открих извора

на вечната дъга,

когато се вслушах в разговора

на мъртвите предмети!

От моята първа книга

Редактирано от Гост (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Затова...

автор: kamik

Защото любовта не е от вчера.

/От онзи ден е със разбити зъби/.

Защото никой не остава верен,

а резенът живот е непоръбен.

Защото някой трябва да изкупи

докрай на Жулиета страховете.

Защото като вазата се счупи -

умира първо пролетното цвете.

Защото на Ромео му отива

за всички зимни дни да е виновен.

Защото всяка ласка ни убива

по-бързо и от смъртоносен спомен.

Защото като минало сме тъмни,

а бъдещето свети,но ни плаши.

Защото и щастливи да осъмнем -

за утрото ще трябва да се плаща.

Защото и да си платим за всичко,

небесата ще крещят за още.

Е,точно затова ще те обичам

по-дълго от греха на тази нощ.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Писмо От Спящата Красавица

Румяна Симова

до Принца На Приказките

от Спящата Красавица В Реала

Принце,

Понеже вече не живеея в приказка,

а в грозната картинка на Реала,

понеже конят ти си потроши копитата,

а аз се скъсах да се правя на заспала,

понеже ти целуна всичките красавици,

които ти се мярнаха по пътя,

(освен по пътя - и по магистралите)

Понеже ... и заспала не съм тъпа.

Та, Принце,

няма смисъл да пристигаш.

Омъжих се за брата на коняря,

Той е ковач. На щастие. Не лигльо.

И с чужди приказки не разговаря.

Не си помисляй да си точиш меча.

Ковач е той – не му е рядка плетката.

Отдавна приказката свърши вече.

За теб ми дреме само на жилетката.

Подпис:

Спящата Красавица

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Дамян Дамянов - Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти

до себе си, щом искаш да съм влюбен.

Ех, вярно е, далечното гнети,

но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж-

далечното е всъщност ореолът.

Една мечта се срива отведнъж

разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона” от Рембранд

погледната от близичко е грозна.

И целият й гнетий и талант

е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз околовръст,

която отдалеч е рай вълшебен,

отблизо ти се вижда буца пръст-

пръст, в която ний ще легнем с тебе ...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сън в съня

Едгар Алан По

По челото те целувам

и понеже се сбогувам,

да призная не е лудост -

сънища са мойте дни

и в това ти не сгреши.

Щом надеждата си тръгне

нощем и когато съмне,

в мисъл или във представа,

нищо друго не остава.

Виждам или тъй изглежда -

сън в съня е без надежда.

И стоя на този бряг,

сред кипеж на морски ад,

а в ръката ми проблясват

мънички зрънца от пясък.

Как пълзят, о, как изтичат,

как към дъното те тичат,

додето плача и въздишам,

че пръстите са много слаби

и не могат да опазят

зърно единствено дори

от жестоките вълни.

Виждам, или тъй изглежда -

сън в съня е без надежда.

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Далече от тъжните стихове

Далече от тъжните стихове...

далече -

в брега на небето...

сълзите са минали мигове:

назаем от спомена взети...

Далече в брега на небето -

в очите без сълзи сънувам

как нежно и толкова искано

пак устни на ангел целувам...

Позволи ми да плача отново

далече

в брега на небето...

Прости ми за сълзите искрени...

Но с тях..

те рисувам.

В сърцето...

Gagov

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

***

Край извора от жажда ще загина;

до огъня треперя вкочанен;

в родината си сякаш съм в чужбина;

като във пещ пламтя и съм студен;

съвсем съм гол и царски пременен;

усмихнат плача, чакам без отрада;

посрещам мъката като награда;

могъщ и слаб в един и същи час,

от радостта не чувствувам наслада,

добре приет и нежелан съм аз.

Не вниквам в очевидната картина,

а спорното е сигурно за мен;

в незнаен път с доверие ще мина;

в случайността съм твърдо убеден;

печеля, но от загуби сломен;

в зори усещам нощната прохлада;

лежа, а пък пръстта под мен пропада;

без пукнат грош съм по-богат от вас,

наследник съм, но дял не ми се пада,

добре приет и нежелан съм аз.

Франсоа Вийон

Редактирано от Fingli
Не е редактирано. По невнимание натиснат бутон "Редактиране" (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Вещица

Вярваш ли в магии още,

в чародейната ми сила.

Помниш ли онези нощи

дето бях безкрайно мила.

Повтаряш ли си пак кажи ми,

заклинанията стари.

Още ли с напевни рими,

криеш биле и отвари.

До сърцето още ли си пазиш,

молитвета от нашата неделя.

Все така деня ли мразиш

за това, че вечно ни разделя.

Билки още ли събираш,

бъркаш ли поредната отрова.

Още ли за мен примираш

въпреки, че с тебе бях сурова.

Още ли магията е жива,

та ме помниш и сънуваш.

Свойта вещица красива,

с устни още ли рисуваш...

автор : Веселка Стефанова

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване