Премини към съдържанието
DeadSmurf

Изповедалня: "Споделеният товар е половин товар"

Препоръчан отговор


Всички понякога имаме нужда от приятели,

но някои от нас нямат дотолкова добри приятели,

че да им споделят това което най-много ги вълнува.

Затова предлагам да се възползваме от това, че

повечето не се познават на живо, и да споделяме

всичко и да можем да молим за съвети всички-

Защото един проблем от 1000 различни места(хора)

се вижда по различен начин.

Споделяйте, не се срамувайте!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Гости DarkLight

Times are now changing

And memory fades

I gaze at the photos

A look in the haze

You cannot imagine

How many friends I've lost

It's much too late

For calling them back

I was always insecure

Sometimes I still am

But I made up my mind now

And look here I stand

I ask myself sometimes:

Is it all worth it?

To fly over mountains

Makes you fall down again

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ами споделяйте ако искате.. на мен лично не ми допада да разказвам нещо лично на толкус народ. Дори и да нямах приятелката ми, на която изключително много разчитам, бих предпочела да си го запазя за себе си :) Но пък обичам да изслушвам проблеми и да давам съвети, тъй че ко някой се пак се престраши... :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

DeadSmurf темата е готина :) и аз съм се замислила за такава!

Винаги човек има нужда да сподели дори и да има близки приатели, понякога те не могат да ти помогнат!

Но имаше една стара тема която има мисля подобен смисъл, но се позабрави!

и тя е

мислите ми вложени в букви

Редактирано от varvarinata (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
DeadSmurf темата е готина :) и аз съм се замислила за такава!

Винаги човек има нужда да сподели дори и да има близки приатели, понякога те не могат да ти помогнат!

Но имаше една стара тема която има мисля подобен смисъл, но се позабрави!

и тя е

мислите ми вложени в букви

<{POST_SNAPBACK}>

Да, наистина има нещо общо между двете теми.

varvarinata, :speak: имам идейка!

Нека тук да се запази идеята на DeadSmurf, а твоите мисли от другата тема "мислите ми вложени в букви" напиши там, сподели ги. Лично аз искам да ги прочета... :rolleyes:


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Може ли аз да започна...

като за начало ще препиша текста на една от любимите ми песни...

Evanescence - My Immortal

I'm so tired of being here

suppressed by all of my childish fears

and if you have to leave

I wish that you would just leave

because your presence still lingers here

and it won't leave me alone

these wounds won't seem to heal

this pain is just too real

there's just too much that time cannot erase

when you cried i'd wipe away all of your tears

when you'd scream i'd fight away all of your fears

and i've held your hand through all of these years

but you still have all of me

you used to captivate me

by your resonating light

but now i'm bound by the life you left behind

your face it haunts my once pleasant dreams

your voice it chased away all the sanity in me

these wounds won't seem to heal

this pain is just too real

there's just too much that time cannot erase

when you cried i'd wipe away all of your tears

when you'd scream i'd fight away all of your fears

and i've held your hand through all of these years

but you still have all of me

i've tried so hard to tell myself that you're gone

and though you're still with me

i've been alone all along

май вече ви е ясно какво е положението. Съдбата е толкова брутална и нетактична! В един момент ти стоварва цялото щастие на света, а в следващия те кара да се чувстваш като празна кибрителна кутийка. "Обичам те" колко спокойствие носят тези думички как карат човека да си казва "ето тя ме обича ще е до мене когато имам нужда от нея..." Никога повече няма да вярвам на тази ЛЪЖА независимо кой и защо я казва, защото явно и обичта си отива независимо какви опити правиш за да я задържиш.

Да живеят тъпите к***и и наивните момчета които страдат от тези лицемерни и двулични, неспособни да изпитват чувства, лъжливи същества

Редактирано от Firebat (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Firebat знам как се чувстваш и искам да ти кажа,че не всичко е толкова черно както изглежда.Била съм в ситуация като твоята и мислех точно като теб,но с течение на времето се убедих,че нещата не стоят точно така.Боли,когато те наранят,но трябва да дадеш възможност на себе си и на тази,която ще те обича истински.Вярвай в любовта,в бъдещето и в собственото си щастие!Понякога просто от страх да се влюбим и да ни наранят отново се затваряме и не допускаме никого до себе си,това е грешка.Любовта трябва да се търси и да се рискува.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

из "Овладяването на Любовта",

дон Мигел Руиз

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много интересен поглед над любовта, все едно е някакво RPG и си джъткаш разни куестове, трупаш експирианс и накрая ставаш безгрешен. ;)

Де да можеше да избираш в кого да се влюбваш. Сигорно не сме единствените които са изпадали в такава ситоация. Борбата за оцеляване е кодирана в човешкото ДНК и такива странични проблеми едва ли ще попречат да гледам напред.

natikot, не съм чул някой да умрял от мъка заради подобни глупости.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
ами споделяйте ако искате.. на мен лично не ми допада да разказвам нещо лично на толкус народ. Дори и да нямах приятелката ми, на която изключително много разчитам, бих предпочела да си го запазя за себе си  ;)  Но пък обичам да изслушвам проблеми и да давам съвети, тъй че ко някой се пак се престраши...  :P

<{POST_SNAPBACK}>

Както винаги с адашката сме на едно мнение. :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Аз никога не бих си казала какво ми е пред толкова народ:P Ама пък сега съм на вълна на тази песничка и реших да постна текста и, защото май има общо с темата:offtopic_s:

I see the sun begin to rise

And I'm wounded

I've seen the world from painted eyes

That I'm crying through

I watch the darkness hit the tides

And confide in...

Hold On I'm falling

Can't breathe anymore

Cause an ocean has opened

These scars need to heal over

Caress the needle prick in my eye

The tears fell like rain

I've rode the phoenix as she glides

And I've gone insane

I've seen the light of suicide

And I'm dying

Hold on, I'm falling

Can't breathe anymore

Cause an ocean has opened

These scars need to heal over

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сега се замислих за нещо. Чудих се дали да го пусна като тема, ама се отказах:) Та значи днес ми се случи нещо, което много ме натъжи...дори в комбинация с други неща ми стана много тъжно на душата. Чудя се дали ви се е случвало да попитате някакъв много сериозен въпрос и да ви се изсмеят в лицето...не един, а няколко човека:P На мен днес ми се случи нещо подобно. Стоя си в класната стая и не знаех отговора на един въпрос и попитах един човек един въпрос. И вместо да получа някакъв смислен отговор получих едно изсмиване...някаква пълна подигравка и се почувствах като идиот?Та чудя се дали ан друг се е случвало подобно нещо, дали е нормално? Или просто съм...за посмешище:hush:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Зависи какъв ти е бил въпросът...Иначе вече се убедих, че след като аз се имам за нормален човек - смятам, че всички около мен са нормални. Да, ама не. Пълно е с комплексирани типове, които се чудят как да се почустват по-добре. Един от лесните за тях начини е да се подиграват с другите и да се надсмиват над тях. Винаги съм се стремял за по-сериозни въпроси да се обръщам към истинските ми приятели, които знам, че няма да се изсмеят. Наистина съжелявам за случката, отвратителна е, но ще се сблсъкваш с все повече такива ситуации и трябва да се научиш да ги преодоляваш по най-безболезнения начин - просто като не им обръщаш внимание.

Един възпитан, културен и интелигентен човек никога не би реагирал по този начин.

Едно приятелче обича да казва: "Убий глупака с мълчание!"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ами въпросът беше свъразан с История - часът, който трябваше да караме беше история...И не помня точно какъв беше въпроса, който зададох, помня че питах за някаква година;) А иначе се обърнах към точно тоя човек, защото мислех, че ще ми отговори:) Изобщо неочаквах това:wors: Ама се случва. Трябва човек да се научи да преодолее тея неща. Просто да не му пука. А аз се опитах да направя това: "Убий глупака с мълчание!"

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Сега се замислих за нещо. Чудих се дали да го пусна като тема, ама се отказах;) Та значи днес ми се случи нещо, което много ме натъжи...дори в комбинация с други неща ми стана много тъжно на душата. Чудя се дали ви се е случвало да попитате някакъв много сериозен въпрос и да ви се изсмеят в лицето...не един, а няколко човека;) На мен днес ми се случи нещо подобно. Стоя си в класната стая и не знаех отговора на един въпрос и попитах един човек един въпрос. И вместо да получа някакъв смислен отговор получих едно изсмиване...някаква пълна подигравка и се почувствах като идиот?Та чудя се дали ан друг се е случвало подобно нещо, дали е нормално? Или просто съм...за посмешище:angry:

<{POST_SNAPBACK}>

Аз толкова често попадам в такива ситуации, че вече съм се научила дори да

не им обръщам внимание. Но както добре знаем, всяка гадост се натрупва малко, по малко. Затова съм най-щастливия човек, защото имам Стефан до себе си. Не помня случай, в който той да не ме е изслушал, случай. в който той да ми се изсмял. Не! :clap: Той е ЧОВЕКЪТ, който ме е подкрепял, който е бил зад гърба ми дори когато съм грешала. Не си мислете, че си мълчи като греша, напротив той е човек който ме критикува най-остро, но и най-справедливо. Така ме научи да не обръщам внимание на на по-низшите създания, пишещи се за хора, в класа ми. За да устояваш на бурите, независимо какви, ти имаш нужда от най-стабилната огнена колона зад себе си - един верен приятел. Той гори противниците през теб, а теб те грее и подпомага душевно,вътрешно... :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Зависи какъв ти е бил въпросът...Иначе вече се убедих, че след като аз се имам за нормален човек - смятам, че всички около мен са нормални. Да, ама не. Пълно е с комплексирани типове, които се чудят как да се почустват по-добре. Един от лесните за тях начини е да се подиграват с другите и да се надсмиват над тях. Винаги съм се стремял за по-сериозни въпроси да се обръщам към истинските ми приятели, които знам, че няма да се изсмеят. Наистина съжелявам за случката, отвратителна е, но ще се сблсъкваш с все повече такива ситуации и трябва да се научиш да ги преодоляваш по най-безболезнения начин - просто като не им обръщаш внимание.

Един възпитан, културен и интелигентен човек никога не би реагирал по този начин.

Едно приятелче обича да казва: "Убий глупака с мълчание!"

<{POST_SNAPBACK}>

Не съм съгласен че трябва да си мълча.Един път ще премълча,втори и тия келши ще ми се качат на главата.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Не съм съгласен че трябва да си мълча.Един път ще премълча,втори и тия келши ще ми се качат на главата.

<{POST_SNAPBACK}>

Явно не мълчиш както трябва. Неиздаването на звук в случея не е равносилно на мълчание... Следващия път, когато човека, който ти се е изсмял в лицето те попита нещо, можеш да го утрепеш с мълчание, но той да те обижда, а ти да мълчиш като пукел, няма да постигне никакъв резултат. В най-добрия случай ще ви лепнат прякор, чийто смислов аналог е малуумен/олигофрен/попълнете тук... Реакцията на хората коит оса ви се изсмяли е била първосигнална, т.е. без да мислят, действайки напъно по рефлекс... Действайки и вие така слизате на тяхното ниво.

Научете се да отговаряте по точния начин, по точното време.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Научете се да отговаряте по точния начин, по точното време.

<{POST_SNAPBACK}>

Добре казано. Естествено, че не може винаги да си мълчиш, но ако човекът срещу теб не се усети след първите 1-2 пъти, тогава би трябвало да си получи заслуженото по един или друг начин.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Това ми се въртеше из главата преди седмица или две, когато стана голямата "драма" в ББ2 (между Миро и Елена), от тогава спрях да го гледам много ме депресира... Може би, защото съм минала по този път ли незнам. Но просто ще си постна мислите, които тогава изписах толкова набързо... в текста по долу :)

"Сега, след поредицата плач и разкъсвания в лайф шоуто ВВ2 отново се замислих над живота си. Странно, но факт много малки неща могат да те накарат да се вслушаш във себе си и да се замислиш за съществуването си. Така е при мен и когато гледах и попивах всичко, което става в “шоуто” осъзнавам, че съм щастлива! Доколкото аз разбирам думата щастие, както винаги съм казвала всеки си има свои измерения за щастие, любов, омраза и изобщо затова сме различни и индивидуални.

Не знам защо го пиша даже всичкото това нещо, но може би защото в момента съм сама в къщи и искам да кажа или поне да се почувствам изслушана и удовлетворена.

М да знам защо постъпва по този начин Елена! До болка ми е познато…

Ужас, кошмар плакала съм по същия начин и ден и нощ!Защо? Причината е това, че не познаваш самия себе си, че се опитваш да приличаш на някого и не приемаш собствените си нужди било то каквито и да били… думи, нежност, секс, разбиране, уважение, … грубост. Човек трябва да разбере себе си и си каже искам ТОВА, трябва да бъде първо егоист.

Опознаеш ли себе си ще може да се отпуснеш и наистина да опознаеш другите да ги усетиш и да ги заобичаш!

Тогава ще можеш да почувстваш всичко което искаш и тогава то ще е Истинско!

Успях да го направя защото прескочих този праг тази дупка между Ваня, тази която хората искат да виждат и Ваня, тази която се беше скрила вътре и аз бях забравила и си казвах, че тя е по-маловажна и лоша! 2-3 години се самозалъгвах и с това нараних повече хора отколкото ако бях изкренна със себе си! Ужасно е чувството, когато се осъзнаеш, но после ти олеква!

И така ако някой разбира, когато чете това “писание” какво имам в предвид то значи

добре съм се справила с мислите си, защото толкова бързо ми минават, че просто не мога да сваря да ги напиша! "

Редактирано от varvarinata (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Живот

post-120008-1193999012.jpg

Вървя бавно сред шума на падащи листа.Обагрени,те се стелеха в краката ми,не можех да откъсна

поглед от мекия, цветен килим. Една мисъл, не ме оставя-щях ли да бъда тук, да се разхождам спокойно, ако бях останала в онзи дом за изоставени деца.

Мислите ме връщат назад,когато нетактична служителка ми каза, че съм осиновена. Бях с приятелката си,но чувствах как земята под краката ми като,че се разтваря, за да ме погълне.Заедно,аз плачех, а тя се опитваше да ме успокои, пристигнахме в къщи. Майка ми беше на вратата, попита ме нещо аз само казах-Ти не си ми никаква! - продължих към къщата на баба ми.

Попитах я и тя със сълзи на очи ми разказа. Осиновителите ми дълго време нямали деца и баба ми ги убедила да осиновят. Разказа ми, че когато ги въвели да изберат дете, баба ми видяла огромните ми, тъжни очи и решили аз да съм тяхното дете. Няколко дни бях при баба ми, но после се върнах при родителите си.

Това, което до днес не мога да разбера, защо продължаваха да отричат. Но дори след толкова години чувам - Това ли е на Георги осиновеното.

След около две години се роди сестра ми. Бих повторила сестра ми, защото, когато пораснахме аз и казах, че съм осиновена, това не промени отношенията ни. За мен тя беше и остана до сега, най-добра сестра и приятелка.

Когато имах проблеми тя първа научаваше и се притичваше на помощ.

Имах спокойно, щастливо детство преди да разбера за осиновяването. Трябваше ми време, за да преодолея този шок и да се опитам, да бъда същата.

Родителите ми много ме обичаха. Тежко преживях смъртта на баща ми. До днес аз и сестра ми помагаме на майка ми, и искрено се учудвам, когато разбирам за родни деца изоставили на произвола на съдбата възрастните си родители. Ако искаме да намерим извинение-липса на време, дълги разстояния, досадни радители - в това нямаме равни.

Благодарна съм за всичко,което направиха за мен Родителите ми. Единственото, което не ми дава мира, защо трябваше "доброжелател" да ми каже, а не те, които ме възпитаха и отгледаха.

Вървя по килима от паднали листа и си мисля с обич за тях. Искрено се надявам други родители да не повторят грешката им.

А листата падат бавно и навяват спокойствие.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Живот

post-120008-1193999012.jpg

Вървя бавно сред шума на падащи листа.Обагрени,те се стелеха в краката ми,не можех да откъсна

поглед от мекия, цветен килим. Една мисъл, не ме оставя-щях ли да бъда тук, да се разхождам спокойно, ако бях останала в онзи дом за изоставени деца.

Мислите ме връщат назад,когато нетактична служителка ми каза, че съм осиновена. Бях с приятелката си,но чувствах как земята под краката ми като,че се разтваря, за да ме погълне.Заедно,аз плачех, а тя се опитваше да ме успокои, пристигнахме в къщи. Майка ми беше на вратата, попита ме нещо аз само казах-Ти не си ми никаква! - продължих към къщата на баба ми.

Попитах я и тя със сълзи на очи ми разказа. Осиновителите ми дълго време нямали деца и баба ми ги убедила да осиновят. Разказа ми, че когато ги въвели да изберат дете, баба ми видяла огромните ми, тъжни очи и решили аз да съм тяхното дете. Няколко дни бях при баба ми, но после се върнах при родителите си.

Това, което до днес не мога да разбера, защо продължаваха да отричат. Но дори след толкова години чувам - Това ли е на Георги осиновеното.

След около две години се роди сестра ми. Бих повторила сестра ми, защото, когато пораснахме аз и казах, че съм осиновена, това не промени отношенията ни. За мен тя беше и остана до сега, най-добра сестра и приятелка.

Когато имах проблеми тя първа научаваше и се притичваше на помощ.

Имах спокойно, щастливо детство преди да разбера за осиновяването. Трябваше ми време, за да преодолея този шок и да се опитам, да бъда същата.

Родителите ми много ме обичаха. Тежко преживях смъртта на баща ми. До днес аз и сестра ми помагаме на майка ми, и искрено се учудвам, когато разбирам за родни деца изоставили на произвола на съдбата възрастните си родители. Ако искаме да намерим извинение-липса на време, дълги разстояния, досадни радители - в това нямаме равни.

Благодарна съм за всичко,което направиха за мен Родителите ми. Единственото, което не ми дава мира, защо трябваше "доброжелател" да ми каже, а не те, които ме възпитаха и отгледаха.

Вървя по килима от паднали листа и си мисля с обич за тях. Искрено се надявам други родители да не повторят грешката им.

А листата падат бавно и навяват спокойствие.

Здравей!Прочетох изповедта ти.Моят съпруг също е осиновен,познавам и много осиновени като теб,на които родителите не искат да им кажат че са били изоставени като деца.Чудиш се защо си научила от друг човек-ами просто е-твоите родители ги е плашила мисълта да не те загубят,затова са се СТРАХУВАЛИ да ти кажат истината(отделен въпрос е дали са били прави или не).Въпроса за осиновяването е много болезнена тема в моето семейство,но за щастие съпруга ми е осиновен във възраст на която е осъзнавал какво става(и не дава да се говори за истинската му майка,дори не иска да знае коя е).Но има различни хора-някои търсят истинските си родители,а тези дето осъзнават,че родител е не който те е създал,а този който те е отгледал,са много малко уви.Живей в настоящето,не търси миналото,а на тая "доброжелателка" й кажи първо да се постави на мястото на отсрещната страна преди да си отваря устата.И мен ме дразнят такива хора дето незнаят кога какво да кажат и дали не трябва да си замълчат. :rolleyes:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Живот

post-120008-1193999012.jpg

Вървя бавно сред шума на падащи листа.Обагрени,те се стелеха в краката ми,не можех да откъсна

поглед от мекия, цветен килим. Една мисъл, не ме оставя-щях ли да бъда тук, да се разхождам спокойно, ако бях останала в онзи дом за изоставени деца.

Мислите ме връщат назад,когато нетактична служителка ми каза, че съм осиновена. Бях с приятелката си,но чувствах как земята под краката ми като,че се разтваря, за да ме погълне.Заедно,аз плачех, а тя се опитваше да ме успокои, пристигнахме в къщи. Майка ми беше на вратата, попита ме нещо аз само казах-Ти не си ми никаква! - продължих към къщата на баба ми.

Попитах я и тя със сълзи на очи ми разказа. Осиновителите ми дълго време нямали деца и баба ми ги убедила да осиновят. Разказа ми, че когато ги въвели да изберат дете, баба ми видяла огромните ми, тъжни очи и решили аз да съм тяхното дете. Няколко дни бях при баба ми, но после се върнах при родителите си.

Това, което до днес не мога да разбера, защо продължаваха да отричат. Но дори след толкова години чувам - Това ли е на Георги осиновеното.

След около две години се роди сестра ми. Бих повторила сестра ми, защото, когато пораснахме аз и казах, че съм осиновена, това не промени отношенията ни. За мен тя беше и остана до сега, най-добра сестра и приятелка.

Когато имах проблеми тя първа научаваше и се притичваше на помощ.

Имах спокойно, щастливо детство преди да разбера за осиновяването. Трябваше ми време, за да преодолея този шок и да се опитам, да бъда същата.

Родителите ми много ме обичаха. Тежко преживях смъртта на баща ми. До днес аз и сестра ми помагаме на майка ми, и искрено се учудвам, когато разбирам за родни деца изоставили на произвола на съдбата възрастните си родители. Ако искаме да намерим извинение-липса на време, дълги разстояния, досадни радители - в това нямаме равни.

Благодарна съм за всичко,което направиха за мен Родителите ми. Единственото, което не ми дава мира, защо трябваше "доброжелател" да ми каже, а не те, които ме възпитаха и отгледаха.

Вървя по килима от паднали листа и си мисля с обич за тях. Искрено се надявам други родители да не повторят грешката им.

А листата падат бавно и навяват спокойствие.

Мила, ти трябва да си един щастлив човек! Не зная кога си родена, но едно време/до преди 10 години/ се считаше, че не трябва да се казва истината на осиновените деца. Не зная дали това е било научно подплатено или е било някакво насадено обществено мнение. Не съди родителите си за това, не се измъчвай с подобен въпрос. За теб трябва да е по-важно, че са те отгледали добри и чувствителни хора. Дали са ти дом и истинско семейство, уют и топлина. Обичали са те, обграждали са те с грижи и внимание, не са те деляли със сестра ти, били са отговорни и са полагали усилия да се чувстваш добре. Горе главата, ти трябва да си един щастлив човек! Не е важно какво казват и мислят хората! Лоши, несъобразителни и прости хора винаги е имало и ще има, но животът ти не зависи от тях! Ти трябва да си щастлива, защото майка ти и татко ти са те направили добър и чувствителен човек, посветили са ти живота си, а повярвай ми, не всеки има сърце да направи това, което те са направили. Такива хора заслужават дълбок пклон и благодарност! Не си задавай ненужни въпроси! Прегърни майка си и и кажи, че я обичаш!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Приятелят ми,с който 2 години живеем заедно,замина за Германия.Вече втора седмица го няма.Мислех си,че ще умра,че ще ми се пръсне сърцето.Точно преди да замине си мислех как ще се прибирам всеки ден от работа и няма да го има,какво ще правя изобщо сама,плачех тайно в банята,за да не му е гадно.И в предпоследния ден,аз която не съм особено вярваща,се помолих на Господ да ми даде сили.....И незнам какво стана,но като го изпращах на летището го приех по-леко.И сега пак си я има онази болка,пак ми е самотно,но се радвам на слънцето,на хубавото време,на кафенцето с приятелките ми.Ами споделиха с вас,благодаря,че ме изслушахте!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Снощи писах тема в Новини от България

"Двама загинаха с моторен планер"

Моторен планер е паднал в празен водоем в района на град Павликени, съобщиха от МВР.

Сигналът за трагичния инцидент е подаден в неделния следобед.

В планера е имало двама мъже – на 32 и 41 години.

Единият е починал веднага, вторият – на път за болницата.

Времето в региона е било слънчево с лек вятър, полицията разследва причините за инцидента.

Източник:dnes.bg

А това е запис от последният им полет

http://www.vbox7.com/play:6727a61d

Стефан и Борислав са от моя град,Павликени

Аз не ги и познавам,от 20 години вече не живея там

Заболя ме,когато тази сутрин темата ми беше изтрита

Заболя ме - че тема за беларуска пиянка има място в Калдата,а толкова не намериха място за едни смели слънчеви момчета

Айде трийте пак

Летете в мир,момчета

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Щастлив полет над небесните поля!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нз защо го правя по принцип не обичам да споделям проблемите си с непознати хора, но след като прочетох всички мисли нещо ме накара да споделя и аз. Винаги съм била човек който гледа да направи добро първо на другия и след това гледам себе си. Преди половин година имах връзка с момче което беше тръгнало по лош път (алкохол). Ходихме 2 години при което аз се опитвах да му помогна молила съм го да спре алкохолая обеждавала съм го че вреди само на себеси но като се замисля той вредеше и на мен защото убиваше нервите ми а в последствие когато разбрах че не мога да му помогна осъзнах че в това време и в опитите ми да го направя по добър аз съм спряла да го обичам а само съм го съжалявала. След тази случка си казах че ми трябва почивка, че неискам приятел за да имам време за себеси, преди 2 седмици бях на купон където с едно момче мн се зарибявахме. В смисъл цяла вечер бяхме заедно целувки прегръдки (да уточня без секс), а когато ме погледнеше усештах нещо топло нещо което ми се забиваше направо в сърцето. Мислех си че на момчето му пука за мен но на следващия ден когато се видяхме той ме отбягваше и не ми говореше,което ме върна в миналото и се сетих за връзката ми с момчето за което ви писах по на горе. И много се замислих дали не съм обречена на постоянна самота и да гледам как другите хора преуспяват във връзките си, а аз ще съм винаги сама?Чувствам се толкова празна и зле...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.