Премини към съдържанието
Нел

За да се познаем... разкази за живота

Препоръчан отговор


А и онзи белег между плешките ми е достатъчен спомен... от един приятел!

Хубаво нещо е късметът на оптимиста!

Щеше да ти е някак по-трудно с два куршума в гърба.

Благодарността е висша добродетел.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

О! Като всеки оптимист ще ти споделя, че... на гърба ми има още място ;) и е добре, че белезите от време на време ми напомнят за себе си. Толкова. От един оптимист.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Благодарността е висша добродетел.

Както и забравата, която сочи прошката и носи свободата.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

свободата! страшно е да си роб на собствената си злоба!

права си, Ши! :rolleyes:

...

Бързам.

Уморена съм от работа, леко напрегната от предстоящата вечер. Ще имам гости. Обичам приятелските вечери, но днес като че ли нямам нужното настроение. Близо съм до банкомата на Окръжна болница. Трябва да дръпна някой лев, после хипермаркета, после салатите, ордьоврите... Не! Определено нямам настроение!

Виждам я отдалеч. Приседнала на оградата, обронила главица... Меднорусата и коса пада над очите й, не я повдига, отдалеч си личи, че малките й раменца са полегнали от непосилна болка.

Дали да се спра? Дали има нужда от помощ?

Напоследък често ми се случва да срещам ръмжене когато протегна ръката си. Като че ли хората съвсем загубиха вяра в ближния. Това не мога да го разбера, някои ме намразват само защото искам да помогна. Особено в Интернет. Вече започнах да си въобразявам, че съм нещо като магнит за хорската злоба. Като че ли чакат да се появя, за да изсипят върху мен това, което ревностно крият от другите - дребнавостта и злостта си. Е! Спестявам им някой и друг лев за психоаналитик, ако изобщо осъзнават, бе имат проблем. Едва ли...

Забивам на място пред нея. Вдига очите си. Красиви, гълъбовосиви, сухи очи. Има, има молба в тях.

- Мога ли да ти помогна с нещо... прости ми, че... имам дъщеря на твоите години...

Неочаквано се гушва в мен, прегръща ме с малките си, нежни ръчички и започва да плаче. С глас. Едно протяжно, мъчително "а-а-а-а-а" завърта сърцето ми на бързи обороти. Именно завърта. А си мисля, че съм го научила да стои на място, толкова години се мъча да го дресирам, че като изкрещя наум: Стой! На място! - и то да ме слуша като добро куче. Да, ама не! Не би!

Невъзможно е да спра и собствените си сълзи. Рукват като поток от уж сухите ми, весели очи. Притискам детското телце до себе си и толкова ми се иска да мога да отнема поне част от болката му, че... невъзможно е!

Поуспокоява се сякаш. Сълзите вършат своето. Лицето и придобива отново цвета на розова пъпка, очите и преминават от гълъбовосивото към тюркоазено зелено.

- Имаш прекрасни очи, дете! - не се въздържам да го кажа.

- Благодаря. - леко се усмихва. Притеснена е някак от близостта й с мен. Отръпва се почти срамежливо.

- Аз... Извинете ме... Натоварих ви... Аз...

- Недей! Направи това, от което имаше нужда.

Разказа ми.

Току-що загубила скъп човек. Баба си. Направила и мекички, бързала да ги занесе, че да не изстинат, а като влязла в стаята... "Моята бабка ми се усмихна, протегна ръка и... издъхна. За пръв път срещам Смъртта. И знаеш ли? Не беше страшна, но... много, много боли. Болиииии...!"

Звъни телефон. Нейният. Внимателно го вади, поглежда и вдига питащите си очи към мен:

- Мама е. Трябва да и кажа!

- Да. Но недей по телефона. Направи се, че не го чуваш и се прибери. Хайде да тръгваме.

Кимва леко с глава. Струва ми се пораснала за тези десетина минути.

Вървим. Мълчим.

Не бързам. За никъде не бързам!

...

Болка

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Среща с миналото

- Наближаваме летище София. Моля пътниците да се приготвят за кацане!

Поувства как челюстите му неволно се стягат, пое дълбоко въздух и притвори очите си.

Беше преди две години. Участва със свой порект за спортна зала и макар да не го одобриха(струвал прекалено скъпо) го поканиха на международен симпозиум по новите технологии в архитектурата. Прие. Не беше се връщал в родината вече двадесет и пет години, а и болката по загубата на Мелани вместо да намалее, се увеличаваше с всеки изминал ден. Реши, че е крайно време да направи нещо различно от това да пие по цял ден и да се дави в самосъжаление. Пристигна в София със старите си спомени и нови надежди. Емоцията от стъпването на родна земя наистина го отдалечи за момент от нестихващата болка, беше му едновременно интересно от промените, едновременно малко тъжно, върна се позабравената носталгия, любопитството... На симпозиума се запозна с архитект Костов, който много се зарадва, че го вижда на живо, все пак едно от най-известните имена в Австралийската гилдия на архитектите беше неговото – Валери Кристофф. Сприятелиха се и някак естествено дойде поканата за кратка почивка след симпозиума.

Вилата на Коста Костов се намираше в едно малко, морско селце – Емона, все още недостигнато от грандиозното, грозно, бетонно строителство. Обитателите му, повечето от арт-средите, населяваха малки и средно големи вили, постороени всред кокетни дворчета, имаше и двадесетина местни. Беше тихо, прибоя на морето се чуваше и посред бял ден, съчетан с песента на хилядите пернати обитатели на нос Емине. Едно от първите неща, което направи Валери след настаняването си беше да пообиколи, да разгледа. Ухаеше му на трева и здравец, така помнеше България, с този аромат. Още първия ден я видя. Малка, дървена къщичка с огромна веранда, до която се стигаше по калдаръмена пътечка в арка от асми. Изглеждаше запустяло. На голямата дъбова порта висеше некролог на възрастна жена. Вилата беше в края на селото, към морето и в подножието на малък хълм със скоро ремонтиран параклис. Валери изкара почти целия ден там, вечерта сподели с домакина и семейството му какво е открил:

- Магия има там, Коста! Не ме пускаше да си тръгна.

- Вилата се продава – някак между другото каза Ирена, съпругата на архитекта – баба Иванка се спомина миналата година, а синът щ имал дългове да плаща.

- Ти сериозно ли говориш? Казвайте бързо какво трябва да направя, искам да я купя. Така ще си имам своето магическо местенце в България и ще идвам тук винаги като реша да избягам от всичко и от всички – Валери беше повече от сериозен.

И стана. Покупко-продажбата беше извършена само за четири дни, заслугата беше изцяло на нашия герой, предложи цена, тройно по-висока от пазарната стойност на старата къща, пое всички разходи по пътуванията на собственика, прехвъргането... Валери беше обсебен от този дом, от уютната обстановка в трите малки стаи, от аромата на нафталин и старите, но запазени мебели, ръчно плетените на една кука пердета на малките прозорчета, лекото скърцане на душамето под тъканите пъстри черги, малкото дворче, обградено с дувар, покрит с бръшлян, старата изкривена круша, герана със студена, кристално чиста вода... Премести се веднага, след като получи ключовете. Искаше да остане сам, нуждаеше се от това повече от всичко друго на света в този момент.

Първата нощ не успя да заспи. Като на кадър пред очите му премина живота през тези двадесет и пет години, откакто напусна България. Емигрантският лагер, дългото пътуване до Австралия, първите трудни години в Сидни, графиките, които продаваше почти без пари, за да осигури хляба си и онзи ден, в който се сблъска с Мелани в парка. Скиците се разпиляха, извини се, наведе се да ги събере и тогава чу онзи приятен глас, който щеше да има щастието да слуша в следващите двадесет години:

- Кой нарисува това?

- Аз – беше смутен, представи се, каза и родината си, но не се надяваше да е известна на красивата дама, с която разговаряше. Оказа се, че се лъже. Мелани не само знаеше за България, но имаше няколко картини на млади български художници в галерията си. Сприятелиха се. Той и разказваше за страната си, тя за нейната... Някак естествено се ожениха в края на първата година от запознанството си за учудване на неговите и нейни познати и приятели. Мелани беше със седемнадесет години по-възрастна. Последваха онези двадесет години на щастие, на възход, на успехи. Завърши университет и се отдаде на мечтата си, проектираше сгради, фонтани, дори паркове...

После дойде и онзи ден. Чакаше Мелани да се върне от Холандия, беше купила няколко нови картини, беше щастлива от сделката и само повтаряше: Имай малко търпение, не ме питай, ще видиш!

Не ги видя.

Самолетът катастрофира някъде над Карпатите, никой не оцеля, а за Валери светът се срина, беше загубил единствения останал жив близък. В България нямаше роднини, беше отраснал по домовете и цяло чудо е, че не пропадна, че откриха таланта му и дори успя да се запише в художествената академия, но амбициите, желанието да опознае света, положението в родината му в онези години, го тласнаха да я напусне, използвайки участието си в една изложба на млади таланти в Гърция...

С пукването на утрото, Валери стана, свари си кафе, напълни малкия термос, взе скицника и излезе на поляната пред новия си дом, реши първо да се отбие в параклиса, да запали свещичка и после да потърси плажа, бяха му казали, че е на два километра от селцето, знаеше посоката.

Побутна тежката врата и слънчевата светлина влезе в храма. Мъжът се смути за миг. Там, в центъра стоеше фигура, облечена в тънка бяла рокля жена, която трепна при шума на отворената врата, обърна се и Валери видя едно съвършено съразмерно лице, бяла кожа, малък и леко вирнат нос, тюрокоазени очи, сочни устни с цвят на малина и всичко това увенчано с прекрасна тъмнокестенява коса, която се спускаше на вълни под крехките рамене. Беше на не повече от двадесет и пет.

- Добро утро – поздрави мъжът – надявам се, че не ви изплаших много.

- Не. Не много – устните щ се разтегнаха в лъчезарна усмивка – имате акцент!

- Да. Съжалявам, старая се, но дълги години не съм говорил български и...

- А! Нищо, моля мен да извините, беше глупаво да го казвам...

- Искате ли да продължим с извиненията отвън, имам прясно сварено кафе – Валери се учуди на лекотата, с която разговаряше с това непознато момиче, а и малко се стресна от усещането, че някога я е виждал, че я познава.

Повървяха десетина метра до една стара круша-дивачка, под която грижливи стопани бяха сковали две пейки и малка масичка. Мъжът сипа кафе, подаде чашата на спътницата си и каза:

- Ами... да се запознаем. Казвам се Валери.

- Валерия – младата жена отново лъчезарно се усмихна – нннне, не се шегувам! Наистина се казвам Валерия. А това какво е? Художник ли сте? Наистина ли сте художник? Защото... защото аз също рисувам, за това съм и тук, подготвям изложба и... трябваше ми малко усамотение... а мой бивш преподавател има вила в Емона... разприказвах се, залях ви с думи... такава съм! Ще съжалявате, че сте ме срещнал – и младата жена артистично намигна.

- Не и ако ми покажете картините си, не се тревожете не живея в България и няма да издам малките ви тайни преди изложбата, а и съм ценител.

- Първо да видя вашите скици, моля!

- Разбира се, но са вкъщи – Валери се засмя на това „вкъщи” - Вчера си купих малка вила тук и днес вече съм горд собственик. Елате, тя се вижда от тук, но истинската щ стойност е вътре, в дворчето, в малките стаички.

Валерия с удоволствие разгледа дома на своя нов познат, дълго се взира и в скиците му, като шепнеше: Гениално! Великолепно! После отказа любезната покана за обяд, но му предложи да рисуват двамата на открито следващия ден:

- Знам едно местенцее, ще ви хареса, сигурна съм!

Така се занизаха дните. Рисуваха пейзажи, разхождаха се по хълмовете, в малката горичка, по плажа...

Една вечер, тъкмо когато изгряваше луната и Валери съзерцаваще небето от голямата си веранда, на портата се похлопа. Беше Валерия в ефирна резедава рокля, която показваше повече, отколкото прикриваше. Покани я в къщи, но беше забравил да скрие портрета, нейният, мислеше да щ го подари на раздяла, беше я рисувал в един от дните, но не щ позволи да го види. Забеляза го. Беше я нарисувал гола, макар и да не я беше виждал така. Не се смути. Усмихна му се закачливо, доближи до него и погали гърдите му, после начерта с връхчето на показалеца си някакъв знак на лявата му буза, надигна се на пръсти и нежно го целуна. За пръв път след смъртта на Мелани, Валери усети желание. Взе я в прегръдките и в следващите няколко часа я люби почти в безпаметие. Не беше се чувствал така години наред. Младото женско тяло се извивяше като змиорка под него, ръцете и правеха чудеса върху кожата на гърба му, устните щ го влудяваха. В тези няколко часа Валери забрави болката си, годините си... чувстваше се на двадесет, а жената до него отново и отново му се струваше нещо познато, нещо живяно и недоизживяно, нещо от миналото, което напираше да се върне!

Мария! Напомняше му Мария, първата му любов, момичето което се различаваше от всички други момичета. Момичето, което той изостави, не му достигна смелост в онази последна нощ, преди заминаването за Гърция да щ каже, да сподели намеренията си, не защото се страхуваше от предателство, а защото се боеше, че няма да издържи на болката щ, заминаваше и нямаше да се върне. Години наред помнеше очите щ на сбогуване, като че ли усещаше, но мълвеше: Чакам те, върви и си идвай по-бързо...

Младата жена до него спеше спокойно, равномерното и дишане прогони спомена му, прегърна я нежо и се унесе.

Събуди се, слънцето отдавна беше изгряло. Учуди се, толкова дълго не беше спал с месеци, протегна се доволно, мястото до него беше празно, но още не беше изстинало, имаше бележка: „Не се сърди, че няма закуска. Отивам до Варна да посрещна мама, ще ми гостува няколко дни и после заедно се прибираме в София. Ще я доведа следобед, тя живо се интересува от стари къщи. Нали може?”

- Може – Валери отговори на глас – разбира се, че може!

Целият ден чувстваше едно меко, тихо щастие, в късния следобед влезе в стаичката, която беше нещо като хол, да подреди малко за гостите. Видя ги през плетените перденца, отдалеч не се различаваха коя е майката, коя дъщерята, но с всеки изминат метър, тревогата на Валери нарастваше. Жената в бели джинси приличаше много на... на Мария! Това беше Мария! Животът беше оставил своите белези, но красотата щ... там не беше пипал, походката, начина по който държеше цигарата си, вървейки и пушейки... Валери се отдръпна от прозорчето, сърцето му биеше лудо, капчици пот оросиха челото му, стана му студено. Погледна се в огледалото. Зелените му очи... очите! Валерия имаше като неговите очи...

Довлече се до леглото и се сви на топка, гадеше му се.

На портата се чукаше и весел глас подвикваше: „Вал! Вааал! Ние сме.”

После стана тихо. Валери успя да набере телефона на Костов, който дотърча разтревожен, после с бясна скорост потегли към спешното във Варна. Стенокардия, предупредиха го, че следващият път може да е инфаркт.

Само след седмица летеше за Сидни, в София намери детективска кантора, човекът за четиридесет и осем часа успя да събере информацията по оскъдните данни, които му даде Валери, вероятността Валерия да е негова дъщеря беше огромна, Мария не се беше женила, детето носеше нейното име, рождената и дата някак добре падаше като резултат от онази последна нощ, преди заминаването за Гърция, двете живееха в малка кооперация в Лозенец. Не намери сили да отиде при тях, да разбере истината.

Когато се прибра опита да забрави, месеците минаваха, а споменът все по-силно и по-силно го притискаше. Получи втори пристъп, този път беше по-силен от първия или поне така му се стори, отново го предупредиха да внимава. Когато се прибра от болницата, вкъщи го посрещна Тами, която дълги години се грижеше за къщата. Дете на смесен брак, което бе запазило откровеността на аборигените. Гледа го дълго и рече:

- Мистър Вал, откакто се върнахте от вашата държава... не сте на себе си. Какво се случи там, мистър Вал?

Махна с ръка, но жената продължи:

- Като ухапан от тайпан сте, Мистър Вал, разкажете на Тами. Може да ви олекне.

Разказа щ, плачеше накрая:

- Страхливец съм аз, Тами, голям страхливец. Избягах веднъж, не се обадих, не разбрах какво се е случвало, после това... това е позор, Тами, ами ако ми е дъщеря?

- Чакайте, чакайте, мистър Вал, не сте знаели, не е престъпление, но ако и сега бягате... да знаете, че миналото ще ви преследва, докото ви убие накрая. Помислете и отидете там, срещнете се с тях, това ви е единствения вариант, за да стигнете до някакъв покой...

И тръгна да излиза, но на вратата се спря и промълви много тихо:

- А и... Мистър Вал, мис Вал излиза, че е единствения ви наследник...

Сега идваше в София, за да се срещне очи в очи с миналото си.

Този път беше сигурен, че ще го направи!

Редактирано от Нел (преглед на промените)

  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

За доматите

Обичам да ходя на пазар. За кооперативния става дума. Чувствам се някак изгубена измежду многото хора, сергиите, плодовете, зеленчуците... и в същия момент и някак специална. Ами да. Нали аз съм този, който избира, а не се налага да го избират... Обикновено фиксирам с погледа си само това, което ме интересува и ако някой пет минути по-късно ме попита каква е цената на зелето... ще се усмихвам смутено: Ами не знам. И откъде да знам. Точно днес не търся зеле.

Защо казвам това? Защото днес е някак по-различно. Днес виждам всичко.

Съзирам го отдалеч. Единственото, по което мога да го позная от пръв поглед, е стойката, онова особено изпъване на гърба. Дали защото толкова дълго тренираше шпага, или заради нещо генно заложено (баща му имаше същата стойка), но това, само това е останало от онова красиво сивооко момче с разветия перчем...

Нещо трепка в сърцето ми. Сигурно е онова малко местенце, което той си е запазил преди много години. Мястото на специалния мъж. Моята първа любов. Резерве! И тук се сещам за онези ресторанти... влизаш, а на всяка маса стои табелка... всъщност няма никой, само запазени места.

Вървя към сергията, на която продава той, а в главата ми хаотично се въртят безброй въпроси: Какво прави тук? Имаше добър бизнес, а това...? Защо е толкова състарен? Защо е толкова тъжен? Защо...? Защо...? Поне двадесетина въпроса, които няма да му задам, но...

Времето за бързия предварителен размисъл свърши. Пред него съм. Усмихвам се.

- Какво обичате, моля. Доматите са български, а салатите ги докараха преди час... Господи! Хубава си! - някакво огънче пробяга за миг в очите му... Не съм те виждал... Господи! За теб не важат ли годините?

- Здравей. Важат. Остаряваме бавно. И аз се радвам да те срещна след... не се лъжа, минаха двадесет от последния път, когато пихме по кафе... точно в седмицата преди твоята сватба.

- Да. Вече ги нямаме за нищо десетилетията... Казвай какво става с теб? Чух, че работиш все още на старото място и изобщо... чувам все добри неща. Щастливо омъжена, детето пораснало, хванало си хляба в ръцете... Аз не мога да се похваля със същото...

Тук очите му стават толкова светло сиви, а бръчките толкова дълбоки, че отклонявам за миг погледа си. Не искам да виждам онова ангелско лице, което е в спомените ми, обезобразено от годините и несгодите.

Казвам само тихо:

- Недей...

Всъщност знам за някои периоди от живота му. Особено се интересувах онези първите, седем години след нашата раздяла. После... после се срещнахме случайно, имаше и още една среща. Тя ... не беше случайна и... тогава осъзнах, че помня друг човек или... или си бях създала идол? Не знам, но знам, че след втората среща, вече нямах желание да съм близо до него. Исках си кумира, а не реалния човек. Предпочитах спомена... Нашите пътища се бяха пресекли преди години. Нямаше да се получи втора пресечна точка.

Сега стоеше срещу мен толкова близо и в същото време толкова далече, че сякаш съм го познавала в друг един живот...

- Прощавайте, доматите български ли са?

Гласът, идващ зад гърба ми, е е най-приятното нещо, което може да ми се случи точно в този момент. Измъква ме от неловкото положение, а може би не само мен?

- Дамата ще иска ли нещо? - въпросът е към мен.

- Не. Не. Аз всъщност търся... оглеждам се да видя какво няма на сергията, за да ми послужи като извинение... - Аз всъщност все още оглеждам. Радвам се, че те видях! И... лека работа и приятна вечер!

- Приятна... и на теб! - гласът му звучи някак тихо, прекалено тихо и тъжно... Или просто на мен така ми се струва...

- Кажете, моля! Да, доматите са български, а салатите...

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Поздрави Нел страхотен разказ Мнаго е добър - по човешки и най вече искрен

за простите човешки неща и изживявания

Още веднъж поздрави за прекрасния разказ...

http://www.vbox7.com/play:4b1d679b

Редактирано от Fingli
Прекалено дълъг цитат! (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Среща с миналото

Продължение

„Моля пътниците да затегнат коланите. Приземяваме се на летище София” – Гласът на стюардесата беше мек и равен.

Валери провери отново колана си, притисна гърба си в удобната седалка и притвори очи. „Още малко остана, още малко...” Сърцето блъскаше силно гърдите му. Притихна.

...

Звънецът на вратата стресна Мария. Стана и грижливо положи малкото телце в детското креватче. Беше момченце на около годинка. Тъмнорусите къдрици около вратлето му бяха леко влажни от топлината на женската прегръдка. Детето премляска в съня си и се завъртя на дясната страна, като едновременно с това прегърна с лявата си ръчичка гуменото зайче, което лежеше до калъфката.

Мария забърза към вратата. Минавайки край голямото огледало в коридора се огледа неволно и констатира „Трябва да оправя тази коса вече... съвсем изгуби формата си.”

На входната врата младият мъж се усмихваше приветливо:

-Госпожа Мария Костова?

-Да. Аз съм – жената повдигна веждите си в очакване.

-Препоръчано писмо, госпожо. От Австралия – и момчето и подаде жълт плик. – Разпишете се тук, ако обичате. И тук. И тук. Благодаря ви и прияте ден, госпожо! – тръгна с усмивка по стълбището надолу, а Мария се задържа още минута на вратата, като че ли чакаше още нещо.

Сърцето ù биеше учестено. Преположенията... всичко, което мислеше в последните две години беше на път да се окаже истина. „Спокойнооо, спокойно, момичее... „ – говореше на себе си докато погледна за секунда спящото дете през отворената врата на детската и продължи към кухнята, стовари се на най-близкия стол, запали цигара и внимателно отвори жълтия плик. От него изпадна по-малък, бял с нейното име, изписано по красив начин на български. Жената трепна и малкия плик падна на земята. Другите три листа Мария прочете отгоре-отгоре. Писмото беше от адвокатска кантора и уведомяваше, че госпожица Валерия Мариина Костова е обявена за законен и пълноправен наследник на господин Валери Делев Христов, следваше описание на наследството, телефони, адреси и мейли на фирмата за връзка.

Очите на жената се напълниха със сълзи. Остави трите акуратно напечатани на английски листа и се наведе уморено. Взе малкия бял плик, погледна и гърба му, поднесе го към носа си и вдъхна... Познат аромат разшири ноздрите ù. С треперещи пръсти отвори плика, надписан за нея. Този почерк... този почерк би познала сред хиляди други, но днес, сега... Мария беше объркана и не съвсем сигурна дали иска да прочете това, което е написано вътре. Изгаси цигарата и запали механично друга.

„ Скъпа Мария,

Ако четеш това писмо, ще означава само едно. Че съм напуснал този свят, че съм го напуснал без още веднъж да зърна очите ти, да падна на колене пред теб и да помоля за прошка, защото... защото Миле,(тук буквите започнаха да подскачат пред очите на жената) аз съм един страхливец. Нараних те веднъж, воден от егоизма си, изоставяйки те без обяснение... „

Пред очите на жената споменът оживя с пълна сила.

Беше ноемврийски ден, валеше леден дъжд, а студения вятър засилваще зловещото усещане за студ. Мария чакаше от часове пред Университета автобуса с младите таланти, които трябваше да се върнат от Турция. Пристигна. С пет часа закъснение от предварително обявения час и вече нямаше други посрещачи освен нея, сгушена под уморените от влагата клони на стар кестен, и приличаща на мокро врабче. Очите ù грейнаха когато автобусът отвори вратите си и с нетърпение посрещаха и изпращаха всеки, който слизаше и поемаше в своята посока. Валери не слезе. Младото момиче объркано мина от едната и от другата страна на автобуса, увери се, че вътре няма никой, понечи да попита шофьора, който ядосано пушеше докато се мъчеше да затвори багажното отделение, но се отказа и затича след млад мъж, който беше виждала в Университета, но не знаеше нищо повече за него, освен името му – Методи.

- Методи! – извика тя и гласът и замря в края на името.

Момчето спря, обърна се, погледна я и се усмихна едва-едва. Не познаваше хубавата, къдрокоса и много сексапилна млада жена.

- Познаваме ли се? Знаете името ми...

- Аз... аз... само да питам за Валери, Валери Христов от Архитектурния... художникът... не го видях да слиза, тревожа се... приятелка съм му...

Методи прегърна бързо момичето и сложи дясната си ръка върху устните ù.

- Не сега... върви до мен все едно мен си чакала... – каза го озъртайки се.

Когато завиха в първата пряка, младият мъж отпусна здравата прегръдка, спря се и бавно попита, гледайки Мария право в очите:

- Ти не знаеше ли... не знаеше ли, че твоят Валери има намерение да не се връща? Затова така те измъкнах от там. Ако разберат, че си му близка, ще има да те влачат по разни участъци на ме-ве-ре, ще има да те разпитват и обвиняват...

Рамената на момичето се разтрепераха, заплака. Плачеше и повтаряше като в унес: „Ннне, ннне, Валери не може да го направи... ннне”

- Може. И го направи. Остави бележка на леглото си в хотела: „Не ме чакайте и не ме търсете, ще си търся късмета извън България” – Методи се вгледа в треперещото същество пред себе си – ама ти нямаш вина, успокой се. Ела сега, ела да се постоплиш малко и да се успокоиш, че цялата си мокра. – и отвори тежката дъбова врата на старата триетажна къща, пред която се бяха спрели. – Имам парно в квартирата. Ела, ела...

Мария се подчини безмълвно. В стаята наистина беше топло, а това още повече засили треската на тялото и. Методи отвори бутилка „Столичная”, сипа в две пластмасови чаши и поднесе едната на сгушената до вратата, млада жена.

- Ето, това ще те постопли и успокои. Ела, ела и седни. Разкажи ми за Валери, откога се познавате... каквото искаш ми разкажи... само се успокой. Разбирам, че ти е тежко и искам да ти помогна...

Мария изпи водката, после още... и още... говореше бързо и несвързано, като от време на време изплакваше с глас... Методи я гледаше безпомощно, после я прегърна, притисна я силно да себе си, после я целуна... водката вършеше своето...

Събуди се на другата сутрин. Главата я болеше безмилостно, ръцете и трепераха, гадеше ù се, всичко в нея се тресеше. Погледна голото си тяло, спящият на леглото мъж. Бавно се облече и тръгна. Беше отчаяна и отвратена от себе си. Прибра се, сви се на кълбо в своето легло и заплака. На другия ден, старата хазайка притеснена от това, че не чува шум, почука на вратата и като не получи отговор, влезе. Видя младото момиче, безпомощния ù, празен поглед и викна:

- Петреее, Петре бързо викай бърза помощ, Мимето не е добре, детето ни, Петрееее!

Нямаха деца и бяха обикнали Мария като свое. Тя беше толкова лъчезарна и добра, толкова жизнена, че пълнеше старата им, онемяла от самота къща. Дори и наема... прибираха го, но го събираха в нарочна спестовна книжка на името на Мария. Но не и казваха, не искаха да я уплашат, да не избяга от тях...

Лежа повече от месец в болницата, старите хазяи бяха неотлъчно до нея. На изписването чичо Петър дори запали старият „Мерцедес”, който от години седеше в гаража и я прибраха вкъщи с него. Беше като малък празник. Госпожа Минка приготви куп лакомства, отвориха и бутилка шампанско... но Мария така и не се усмихна, благодари и се прибра в стаята си. Старата жена не издържа и затътри крака след нея:

- Какво става, Детко? Какво има? Какво те тревожи? Няма нещо, което да е непоправимо. Кажи ми, Детко, да решим заедно нещата.

- Бременна съм, лельо Минке. Бременна, а бащата на детето ми е... не знам къде е... – Мария се разплака горко- как ще кажа на нашите...? а не искам да правя аборт... много го обичам, лельо Минке, мноооого го обичам...

- Това ли било? Че то няма място за сълзи, Детко! Не се тревожи. Ти само да си здрава, а с всичко друго ще се справим. И вашите... остави това на мен. Ето... каква е голяма къща, празна е. Тук детски крачета не са тупуркали, време е да оживее пущината, че ние с Петър като родно дете те обичаме...

Занизаха се дните, седмиците. Мария напусна Университета, не искаше да я виждат така, намери си работа като аранжьор на витрини, отдаваше ù се, харесваха идеите ù, търсеха я... Усмихна се, стъпи си на крака лека-полека. Толкова обич срещаше в хората, че ù се струваше лесно планини да повдига. Роди момиченце. Не мисли дълго, кръсти я Валерия, на него... А за него се сещаше често, плачеше понякога, после се усмихваше и си казваше: „Дано си щастлив, Вал, където и да си, дано си щастлив!”

Валерия беше на шест годинки, когато се наложи спешна операция от апандесит, усложни се нещо и се наложи кръвопреливане... Тогава разбра! По кръвната група разбра, че Валери не е бащата... и той, и тя бяха с нулева кръвна група, а детето се оказа с кръвна група – АВ. Бащата на Валерия се оказа Методи! Стресна се от откритието, плака дълго, мислеше да го потърси, да му каже ... отказа се. Не беше го виждала от онзи ден, бяха минали години, вероятно имаше свое семейство, свой дом... как да връхлети в чуждия живот?

Старите хазяи се споминаха един подир друг. Оставиха ù всичко, което имаха. Днешният ù дом се намираше на мястото, където преди старомодно се издигаше тяхната къща, с малката градинка и бронзовата жабка, готова за скок...

Имаше мъже в живота ù. Добри мъже. Но така и не прие нито едно предложение за женитба, не искаше да задължава някого другиго със своето дете, а и неволно все ги сравняваше с Валери и все бледи сенки ù се струваха.

Дъщерята растеше, беше умна и талантлива като майка си. Още в първите класове рисуваше така, че я забелязаха... Завърши гимназия с отличие, записа в Художестваната академия... Отрасна, без да говорят за баща ù. Валерия не питаше, наследила твърдостта и непокорността на Марииния характер, макар и да искаше да узнае, но щом майка ù. не го споменаваше, значи не трябва. Не бяха точно майка и дъщеря, повече бяха приятелки. Разбираха се, подкрепяха се...

Преди две лета Валерия замина за вилата на свой приятел, да рисува-подготвяше първата си самостоятелна изложба. Обади се на втората седмица развълнувано: „Мамооо, мамо искам да дойдеш в Емона. Трябва да те запозная с някого... той е прекрасен мъж, мамо! Искам да го видиш, да поговориш с него”.

Тръгна веднага, още на следващият ден. Но... когато отидоха пред дома на новият Валериин приятел, ги посрещна единствено тишината. На Мария ù се стори, че перденцето на единия прозорец помръдна за миг, замълча, не каза на дъщеря си...

Той не се появи нито на следващия, нито на по-следващия ден, нито в следващите месеци...

Първата изложба беше триумф. Вечерта след коктейла, Валерия седна до леглото на Мария и с тих глас каза:

- Мамо, бременна съм. Историята се повтаря - и се усмихна.

Роди се момченце. Кръстиха го... Валери.

Мария се усмихна на спомена за раждането на детето, ослуша се за звуци от детската и отново вдигна писмото пред очите си.

„... Нараних те втори път, несмеейки да те потърся, нараних те и трети път...! Голям грях сторих Миле, голям и непростим. Преди две години в Емона се запознах с чудна хубавица, талантлива художничка и прекрасен човек и жена... Обикнах я... и... когато ви видях двете пред портата, аз онемях, Миле, онемях и ослепях, това беше твоята дъщеря и... вероятно моята. Избягах, любов моя! Отново избягах. Страхлив егоист, нещастник съм аз... Опитах да живея с този грях, но не би... с такъв грях и страх не се живее. Не се живее!

Пиша това писмо за в случай, че не успея да се срещна с вас и да ви поискам прошка, макар и да знам, че за това, което аз направих... прошка няма.

Знам, Миле, че парите и имотите ми няма да компенсират това, което направих, но те моля да не ги отказвате... вие, двете останахте най-близките ми същества в този свят...

Срамувам се от себе си, от страха и позора си..."

- Мамоооооооо – звънливият глас идваше от коридора – Мамо, продадох две картини и поне в следващите два месеца ще бъдем спокойни, ще имаме пари.

Мария бързо изтри сълзите от очите си, смачка малкия бял плик и писмото и го завря в дълбокия джоб на панталона си и тъкмо навреме, защото в рамката на вратата се появи усимхнатата Валерия:

- Какво се е случило, мамо... плакала си... да не е нещо с дядо и баба?

- Не, Деткоо... – Мария се усмихна леко – миналото те намери, намери те!

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 2

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Сутрин до второто кафе

05.30

Часовникът звъни... не, по-скоро дрънчи! Обичам си го този мой стар будилник и затова всяка вечер се занимавам да го навивам.

Ставам още неизлязла от последния сън. Сънувам някакви небивалици - мен друго не ме бива да сънувам. Веднага забравям какво съм сънувала, но и без да помня, ми е някак гадно. Даже ми е студено. Механично включвам радиото, последно го оставих на "Ретро", периодически сменям станциите, зависи в какъв "амин" съм, та и музиката да е в синхрон.

05.35

Следва огледалото. Казват, че не трябва да се оглеждаш когато изглеждаш зле. Все забравям за това. Тъмни кръгове около очите. Страдалчески. Следва банята. Докато водата се стича по тялото ми, се чудя дали бойлера е изключен. Казват, че не трябва да се къпеш на включен бойлер, можело да стане късо... Разбира се, че съм забравила да го изключа.

05.50

Правя си кафе - огромна млечна чаша. Казват, че е вредно да се пие кафе на гладно и особено да се пуши, обаче... Колко неща казват, ако постоянно се съобразявах... Иначе обещах на мама, че поне залче хляб ще лапна преди първата цигара. Рядко не изълнявам обещание, но това... Докато отпивам кафе и паля първата си цигара, се чувствам леко гузна, така де, все пак нали съм обещала... Втората цигара... "Ретро"-радио наистина има добри музикални редактори, в момента бързото латино ми влияе много добре на настроението.

6.30

Следва гардеробът... "'ми днес к'во?". Новата рокля е супер, но е твърде студено за нея. Уффффффф... Накрая обличам първото, което ми попада. Важното е да съм спокойна. Е, поне съм облечена... Дънки, пуловер, удобните боти.

6.45

Гримирам се, не по-дълго от обичайното. Лек грим: малко молив, малко туш, днес слагам червено червило. Доволна съм от ефекта. Малка хитринка.. .огледалата ми са леко матови, така не забелязвам много, много бръчките.

6.55

Време е за сутрешната разходка на кучето. Толкова се радва, милото. Тича малко пред мен и от време на време се обръща, да не ме изгуби, или... да не се изгубя... Цял ритуал си имаме. Обикаляме блока. Е, време е да се прибираме, ще тръгвам на работа. Не, на него не му се иска, но аз настоявам.

7.15

Тръгвам пеша за работа. В автобуса се возя само когато вали дъжд. Някак трудно понасям миризмите сутрин, например наливно "Армани" и зловоние на препил предната вечер мъж. Към това като прибавим мирисът на чесън, бензин, прах и още, и още, и още... о! Не! Само при мисълта и стомахът ми започва да подскача нагоре-надолу.

7.35

Купувам си закуска. Е, сега вече ще изпия второто си кафе след като съм хапнала.

7.45

Включвам компютрите, лекият шум на вентилаторите ми навява чувство на уют. Първо е пощата. Днес има само две писма. От непознати са. По-често ми пишат непознати хора, които са ме харесали в някой форум и искат мъдър съвет от мен. Аз и мъдрост!?! После ще помисля какво да отговоря, сега включвам кю-то. На линия съм.

Едно... две... три... четири... пет... шест... Ето го. Поздравява ме.

Понякога си го представям. Седнал срещу монитора и вторачил поглед в екрана... Там, на другия край на света, чака да се появи малката зелена точка... Моя милост... За да споделя поредната му самотна вечер. А може би, не... Няма значение!

Отговарям му.

8.00

Последна глътка от второто кафе...

  • Харесва ми 1

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Нула градуса по Целзий

- Това е човекът – мъжът с металния глас и още по-студените очи сложи на масата пред нея снимка.

Изтръпна. Надяваше се да е успяла да прикрие ужаса си. Това беше той. Нейният мъж, единственият и неповторимият. Този, който успя да разтопи огромната буца лед в тялото ù, замразявана години, докато траеше обучението. Дори не преглътна. Взе бавно фотографията, като внимаваше да не издаде трепета на ръцете си и втренчи безчуствения си поглед в мъжа отсреща.

- Кога? – попита тихо, страхуваше се гласът да не я предаде.

- По възможност веднага.

Обърна се и тръгна бавно към вратата, трябваше да успее да прикрие вълнението и тревогота си иначе... иначе щяха да дадат поръчката на друг и тя щеше да е безсилна.

- Чакай... - спря, без да се обръща – нека да изглежда като инцидент.

Обърна се леко през рамо и кимна. Беше вече до вратата, пое дълбоко въздух и излезе.

Минаха десет минути. Седеше в колата и мислеше трескаво. Нямаше никакво време, никакво, те никога не пращаха един. Набра познатия телефон, нетърпеливо изчака сигнала. Мекият мъжки глас отсреща прозвуча спокойно, сатенено галещо.

- Трябва да бягаш. Веднага.

- Ей, какво ти става? Защо да бягам? Плашиш ме, не съм те чувал да говориш с такива нотки в гласа...

- Послушай ме. Веднага бягай. Отиди на нашето място и ме чакай. Моля те, моля те, довери ми се, ще дойда след час. Бягай! Ще те убият. Бягай...

Затвори, огледа се и потегли с бясна скорост. Друго сега не можеше да направи. Отби се при художника, приятел, при когото понякога намираше утеха. Там, зад една от картините държеше паспортите, беше ги направила за всеки случай, така я учеха-да мисли с ходове напред. Имаше и плик с пари. Прибра всичко в малката си дамска чанта. Навън се огледа, но не забеляза нищо подозрително, въпреки това половин час въртя с колата из квартала. Никой не я следеше. Потегли с бясна скорост към едно красиво място, на двадесетина километра извън града. Имаше чудна горичка, която незнайно как бе запазила автентичност, вероятно не представляваше интерес. Но те я бяха открили и ходеха понякога там двамата. Сами. Откакто го срещна, всичко за нея се промени. Започна да мечтае за дом, за спокойствие. Мечтаеше да е обикновена жена, която нощем се сгушва в прегръдките на любимия. Мечтаеше да е свободна. А сега... сега те искаха да ù отнемат и мечтите... Вкара колата в нещо като скривалище от храсти, за да не се вижда отдалеч и забърза към вътрешността на гората. Видя го. Беше седнал на падналото дърво, оформящо естествена пейка, там седяха сгушени часове наред и мълчаха. Много малко говореха, и двамата предпочитаха телата им, ласките им да произнасят това, за което думите бяха безсилни. Отдалеч изглеждаше някак беззащитен, в бялата си си риза, небрежно извадена над джинсите и обезоръжаващата си по детски усмивка. Зелените му очи бяха толкова меки, толкова топли, но... колкото повече го приближаваше, толкова повече нарастваше безпокойствието ù. Нещо не беше наред. Ноздрите ù се разшириха като на хищник, усещаше нещо, а разумът ù не го разбираше. Със заучен жест извади малката кама от джоба на широката си туника. Нещо не беше наред...

Прегърна я, притисна я по особен начин силно, много по-силно от обикновено. Изтръгна се и замахна. Улучи го точно в сърцето. Мъжът се свлече в краката ù, в дясната му ръка проблесна кама... същата като нейната. Очите му я гледаха неразбиращо някак... Успя да изхрипти:

- За-а-аповед, запо-о-о-о – издъхна.

Ръцете ù трепереха. Огледа се на всички посоки. Нищо. Тишината тежеше като метална броня върху ù. Отстъпи крачка назад от тялото му. Не можеше да повярва, не искаше. Ако... ако интуицията не ù беше подсказала... сега нейният труп щеше да се въргаля в смачканата от краката им, трева. Отпусна се на колене до него и нежно повдигна главата му, притвори очите и леко го целуна по още розовите, чувствени устни

- Аз нямаше да изпълня заповедта. Нямаше да я изпълня – заплака – защото ти ми даваше живот, ти...

Преглътна трудно буцата, заседнала високо в гърлото, извади камата от гърдите му, прилежно я изтри, изправи се и покри трупа с листа. Изгори неговия паспорт и прибра своя в туниката. Огледа още веднъж малката полянка, ослуша се. Тихо. Само някакъв кълвач наблизо гъргочеше по дървесината.

Прибра се, взе душ и запали цигара. Мислеше. Лицето ù придобиваше формата на маска, метална маска, безизразна и бездушна. Когато телефонът иззвъня, гласът ù беше спокоен и равен, усети леката изненада отсреща.

- Заповедта е изпълнена – каза го равно и безчувствено

- Никога не съм се съмнявал в теб. Пред вас съм. Качвам се.

Хвърли телефона на канапето. Надигна се бавно и отиде до входната врата, отвори я широко и тръгна обратно по коридора.

- Никога не оставяй гърба си незащитен, никога! – усети полъха на приближаващото се мъжко тяло, обърна се светкавично и с огромна сила заби камата в гърдите му.

- Не е незащитен. Нали така ме учеше – изплю се върху сгърченото на пода тяло

...

- Бисквита, искаш ли бисквита?

Стресна се, скочи и сграбчи тялото, надвесено над нея. Видя две уплашени, тъмнокафяви детски очи. Отпусна хватката и леко се усмихна:

- Извинявай, но ме стресна, бях задремала.

- Ти извинявай – детето беше момиченце на около десет – но за пръв път летя сама, без тате или мама и ме е страх, а почти няма хора в самолета, исках да... исках...

- Ела, ела при мен - Прегърна детските раменца с нежност – няма страшно, няма. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред...

И там, до доверчивото детско телце, пое дълбоко въздух.

Първата глътка свободен въздух

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Разказите ти са много интересни. Пишеш увлекателно, наистина ме заинтригува, а съм прочела само 3 от творбите ти!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Другото лице Край! Свърши се... По лицето ù плъзна лека, доволна усмивка. Уморените ù очи сълзяха от часовете, изкарани пред компютъра. Разтърка ги, но усещането, че са пълни с пясък не я напусна. Приглади буйната си побеляла вече коса и стана. Усети остра болка в ставите, първите няколко крачки и се сториха цял героизъм, но с присъщия си устрем се отправи към банята. От спалнята се чуваше юнашкото хъркане на Петър. Катерина леко потръпна. Беше омъжена от тридесет и четири години, три месеца и осем дни. Броеше ги. Броеше ги от онзи ден, в който осъзна, че животът ù беше превалил и не ù беше останало нищо друго, освен Петър. А и той беше различен. Отдавна го нямаше онзи мъж, в който беше влюбена преди много години. Бавно се бе превърнал в подобие на човек-пиеше много, не се задържаше никъде на работа, не можеше да разчита нито финансово, нито физически, никак не можеше да разчита на него, но инерцията беше толкова голяма, че се чувсваше уморена и безсилна за каквато и да било промяна. Катерина отново разтърка уморените си очи и пусна топлата вода. Беше се съблякла механично и беше забравила да провери има ли топла вода изобщо. Беше хладка. - Нищо – каза на глас жената – тъкмо ще ми се проясни съвсем пред очите. И се усмихна. Тъжна усмивка, събрала горчивината на една илюзия, един измислен, чужд живот, нещо от което се мъчеше да избяга през последните две години, но все не ù достигаха сили. Преди четири години издателството, в което работеше фалира. Остана на борсата. Хвана се на работа в една шивашка фирма, но не издържа на вулгарността и цинизма в отношенията на жените там. После започна в хранителен магазин, но и там изкара само три месеца. Не беше по силите и да мъкне касите с бира и безалкохолни, а и в последния месец изчезнаха няколко бутилки водка „Флирт” и разбира се... явно Петър злоупотребяваше, макар и да не си призна. Катерина се уплаши: „Ами ако посегне и в касата? Как ще връщам парите после?” Течеше срокът за предизвестие когато срещна бивш клиент на издателството, поприказваха и той ù предложи да направи някой и друг превод за него. Прие с удоволствие. Човекът докара компютър в дома ù, предплати Интернет за една година. Така започна нейната самостоятелна практика като преводач. Владееше добре английски, испански и руски, а и от дете се увличаше от литература, така че работата наистина ù доставяше наслада. Беше приятно. Разполагаше с време за всичко, понякога имаше пролуки от по месец без преводи, но парите ù стигаха да поддържа скромното си домакинство, дори си купи собствен компютър-лаптоп на старо, но и вършеше работа. В една от пролуките реши да се регистрира в един форум, четеше отдавна там и по някакъв странен начин като че ли познаваше потребителите, сякаш ги виждаше пред себе си, бяха ù станали толкова близки... отдавна нямаше приятели, двамата им синове живееха, единият в Дъблин, другият в Пловдив... Катерина беше сама и в дните, и в нощите и усещаше остра липса от общуване с друго човешко същество. Регистрира се и ... се започна. Беше ù интересно колко е лесно да се представиш за друг човек в Интернет, да скриеш годините си, името, да скриеш целия си скапан живот и да живееш нов-такъв, какъвто винаги си искал, бляскав, с много пътувания, с мечти, с душевност, която не е изкорубена от тревоги и пропита с алкохолния дъх на вечно пияния съпруг. Започна да пише плахо, но срещна насърчение, отпусна се и тогава наистина започнаха да се получават прекрасни разкази и стихове. Хората я търсеха, харесваха я, липсваше им когато уж пътуваше до някое местенце в света. Беше си създала великолепна легенда, в която дори и тя самата понякога се ловеше, че вярва. До... до онзи момент, в който най-близките ù хора от форума започнаха да настояват за среща. Това не го беше мислила. Тя не беше изобщо предвидила, че в някой ден виртуалността ù няма да е достатъчна и всички онези, които обичаха нейния образ щяха да пожелаят да я докоснат, да вдъхнат реално парфюма ù, да усетят топлината на малките ù пръстчета... Трябаше да измисли нещо, нещо което да спре желаещите среща. Не искаше да е болест, не искаше да е смърт... беше суеверна и не искаше да предизвика съдбата. Реши, че ще е най-удачно ако се омъжи, така младите мъже от форума щяха да се респектират, а младите жени щяха да спрат да ревнуват. Защото и това го имаше. Ревност. Макар и да беше премислила добре всичко и по няколко пъти проверяваше какво пише, за да е по основната легенда, се оказа, че има хора, които все по-малко и по-малко и вярваха. Постепенно се отдръпваха от нейния ник и каквото и да сътвореше вече почти за никого не представляваше интерес. Катерина толкова се вживя в ролята си, че се спусна да обвинява другите за това, че не ù вярват, но резултатът беше, че хората отсреща искаха да я видят, за да върнат и вярата си в нея. Не посмя да каже на никого за годините си, за скъсания си пуловер, който носеше от пет години в зимните месеци, не успя да признае, че не беше правила любов от десет години, че никога не е била висока и стройна, че никога не е била с кестенява коса, че... Измъчваше се постоянно, разкъсана между своето истинско аз и онова измисленото, на младото, ведро същество, прегърнало целия свят в себе си. Месеци ù трябваха, за да стигне до решението на дилемата. Днес го направи. Заличи навсякъде измисления образ. Плака дълго. „Край. Свърши се. И какво? И какво ще правя сега?” Една сълза се търкулна по набръчканата и буза и се спря точно в средата на брадичката ù. Катерина потръпна от студената вода. Вече съвсем беше изстинала. Отми остатъка от сапун на лявото си рамо, загърна се с овехтялата хавлия и премина на пръсти покрай спалнята, оставяща капчици вода по замърсения мрамор в коридора. „Трябва да почистя малко” – мина за секунда през ума ù. Легна на малкото канапе и метна родопското одеало върху себе си. Усети как се затопля, притвори очите си. „Колко е мекичко и топло одеалото, което купих в Перу преди няколко месеца...” Подскочи, от гърдите ù се изтръгна стон и едно протяжно - О-о-о-о, Боже-е-е-е... Крясъкът разцепи нощната тишина.

  • Харесва ми 6

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

финалът е много добър :ph34r:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Да си призная... не знам дали е добро или зло да повярваш в собствените си... ще го кажа мечти, а не лъжи. Имах приятелка преди много години, тя обичаше така да си фантазира и дори и когато се саморазобличаваше, пак имаше следващ момент, в който отново започваше с такава увереност измислената си реалност, че ако не знаех истината, отново бих повярвала в това, което ми разказва. :down: Патологичен лъжец или мечтател? Мисля, че понякога тези понятия напълно се покриват.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Прочетох всичко и разказите ти наистина ме завладяха. Има капка личен опит и море чувства, вложени в тях ! Създаваш прекрасни неща!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Прочетох всичко и разказите ти наистина ме завладяха. Има капка личен опит и море чувства, вложени в тях ! Създаваш прекрасни неща!

Сърдечно благодаря за оценката и милите думи!

Благодаря за вниманието!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Вързопчето

Старата жена с мъка се изправи и отръска полепналите по полата й пръст и листа. Лицето и беше бяло и каменно, сякаш нямаше кожа, а набраздена от бръчки гипсова маска. Огледа се. Развиделяваше се и от двора на Бузкините изкукурига петел. Последва го друг. Димана хвърли още един поглед към прясната купчина пръст, неумело прикрита от няколко клона, въздъхна дълбоко, наведе се бавно и вдигна кривата лопата, която лежеше в лехата с пипера. Отвори вратата на курника и погледна дали има вода в разрязаните автомобилни гуми, пръснати по голия двор. Така му викаше. Гол, защото кокошките не оставяха неокълвана тревица в него. Остави лопатата в сайванта, огледа изрядно подредените инструменти и една сълза се търкулна по бледата й, набръчкана от годините дясна буза, после бавно затътри изтръпналите си крака към лятната кухня. Там огледа пак. Всичко си беше на място, подредено и изпънато. Сякаш нищо не се беше случило.

Димана приседна на леглото и погали възглавницата. Цялото и тяло се разтресе. Плачеше без звук и без сълзи.

Остана млада вдовица. Когато си отиде Методи, беше само на тридесет и шест. Големият и син-Петър тогава тъкмо навърши петнадесет, а Веско-малкият, беше на пет. Дълго не можа да забременее след първородния. Дали от трудната бременост, дали от тридневното раждане... не знаеше Димана, но много искаше второ дете и когато се роди, пренесе цялата си грижа и нежност върху него, а Петър сякаш не забелязваше. После стана онзи сакатлък по време на жътвата и Методи така и не дойде на себе си, умря след пет дни в болницата.

Трудно й беше да отгледа две деца, двама сина, без бащина опора и сила, но се справи. Петър пое голяма част от мъжката работа вкъщи още като дете. После, като се върна от казармата ремонтира и къщата, направи двете стаички-лятна кухня и малка спалня, викаше й:

- Така ще ти е по-удобно, майко. Лятото да не катериш стълбите към къщата. Я виж другите жени, всички си имат летни кухни.

И се смееше.

Тогава някъде стана онова убийство, което разтърси малкото селце. Намериха старата Керана, жена на осемдесет и две години, изнасилена, измъчвана и удушена със собствената й забрадка. В лятната кухня.

Димана се сепна. Не смееше да спи долу и все се качваше в къщата, заключваше и проверяваше по няколко пъти дали е заключено. Петър отиде да работи в един завод в Пловдив. Порасна и Веско. Той беше различен от брат си. Все учеше, все четеше. След казармата отиде в София, завърши Университет, изкара аспирантура, задоми се и остана в столицата. Първите години си идваше често, повечето сам. Снахата не обичаше селото и никак не се чувстваше добре, после се изпокараха по братски. Петър обвиняваше Веселин, че е станал егоист и много се загражданял и малкият съвсем забрави пътя към дома си. На Димана й беше много мъчно и тежко, но се вдигаше понякога, отиваше в София. Да се порадва на внуците и да занесе нещо домашно приготвено. Всеки път като си дойдеше, Петър ходеше намръщен поне седмица и си мърмореше нещо под носа. Той така и не се задоми.

Преди пет години селото отново осъмна с убийство. Този път беше в съседната на Диманината къща, тази на Шопите. Същата работа. Старата Шопкиня изнасилена и удушена в лятната кухня, а горе в къщата са спели младите и децата. Не чули нищо. Плъпна полиция. Разпитваха, мереха, оглеждаха. Нищо.

После още едно. Този път в най-далечната махала. Все възрастни жени. Пак не откриха убиеца.

Тогава се върна и Петър от Пловдив, бяха закрили предприятието, в което работеше и Димана си поодъхна малко. Мъж имаше все пак в къщата. Той и преди си идваше често, но сега си беше всяка нощ в къщи. Старата жена пак спеше в къщата, а той се настани в лятната кухня. Хвана се на работа като тракторист в едната кооперация и нищо, че беше все навъсен и мълчалив, Димана беше доволна. И в градината помагаше и гадове завъдиха. Само дето я гнетеше, че си няма жена и детенце, че да е по-весело и по-живо в двора им, а и... късно беше вече за него, стана на петдесет.

Една вечер докато слагаше вечерята за Петър на масата в лятната кухня, Димана видя, че килимчето в спалнята му беше накриво. Понечи да го оправи, но усети, че една от дъските на дюшемето се е разместила, повдигна я и видя малко вързопче, направено от носна кърпа. Развърза го и замръзна. Вътре имаше кокалено герданче, чифт обици и стара сребърна гривна. Гердана и гривната не познавше, но обиците... Старата жена опипа ухото си. Няма съмнение. Същите. С Шопкинята си ги бяха купили преди години от Казанлък, бяха на екскурзия от АПК-то там. Димана все се майтапеше:

- Како Маро, ама само ние с теб сме толкова лични в село, с тези висулки. Сребърни бяха. Него година беше високосна и затова си ги купиха, макар и да струваха доста за техните джобове.

С разтреперани пръсти, старата завърза вързопчето, пусна го на мястото му и положи дъската на място, оправи килима и излезе на двора. Цялата се тресеше. Беше чула от комшии да говорят, че онзи звяр-убиеца на Шопкинята е изтръгнал обиците от ушите и, раздрал ги бил...

Главата и не побираше това, което току що беше помислила:

„Боже, моят Петър! Господи, не е възможно! Нямаше го тук, Боже!”

Но като се поуспокои малко и се замисли... По времето и на трите убийства, синът й си бе на село.

В този момент Петър си дойде. Поздрави я намръщено, влезна в кухнята и седна директно на масата, наля си пълна чаша ракия, отпи жадно и се вгледа в стената. Димана го гледаше през отворената врата, понече да му каже нещо, но усети, че няма глас.

Затътри се нагоре по стълбите. Тази нощ не мигна. Сутринта го видя да тръгва за работа и чак тогава излезе на двора. Целият ден работи в градината унесена в тежки мисли. Вечерта се прибра рано горе, загаси лампата и зачака. Той си дойде, хвърли поглед към тъмните прозорци и влезе в кухнята. Наля си ракия, после втора чаша, трета. От месеци все така правеше-пиеше докато се усмърти, после се довличаше до леглото и лягаше направо с дрехите. Само в почивен ден беше различен. Подреждаше, поправяше ако има какво, с другото Димана се справяше. Беше силна, отрудена селска жена, само ставите на краката я боляха, но като се раздвижеше, всичко си идваше на мястото.

Пред вратата на кухнята развърза забрадката си. Той спеше по гръб. Нататък... беше лесно. Сякаш, очаквайки ставащото, мъжкото тяло не се противи бурно. Замря.

Извлече го върху едно одеало и го хвърли в ямата, която беше почнал да копае за нова тоалетна, но така и не довърши. После се върна в стаята, извади вързопчето от дюшемето, изми чинията, чашата и вилицата му, прибра хляба в торбичката и я окачи на закачалката, да не я докачат мишките.

Намери кривата лопата и го зарови. Хвърли няколко клона отгоре. И седна.

Седя цялата останала нощ там, до него. Не заплака. Не каза и дума.

...

- Димано-о-о, Димано ма! – гласът я стресна. На портата стоеше комшийката Бузкина. – Де Петър, ма Димано? Син ми се обажда, че не бил отишъл на работа.

Старата жена излезе от лятната кухня и тръгна бавно по пътечката.

- Не го знам де е, Стойке, гледам не си е идвал тази нощ. Знам ли го къде ходи и какво прави...

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 7

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Поздравления за разказа Нел, продължавай все така да ни радваш с произведенията си!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Не ме изненадваш! Майсторско ниво. Благодаря ти отново за опознаването на човека!...Колко точно заглавие си избрала на темата си!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Въздишка в полунощ

Казваше се Максим. Същински Аполон. Висок и красив... красив като моделите по списанията. С кестенявата си, сресана назад коса и зелените очи спираше погледите на всичко женско по пътя си.

Видя го още като влезе в малкия парк, намиращ се на центъра на града. Връщаше се от работа и искаше няколко минути спокойствие, преди да се прибере в къщи, където беше толкова пренаселено и шумно, че... честно казано изобщо не би се прибрала, но нямаше къде другаде да иде. Той беше седнал на облегалката на първата пейка в дясната алея. Пушеше.

Момичето зави в лявата алея и седна по същия начин на пейката. Беше началото на декември, имаше сняг по седалката. Извади цигара, запали я с привичен жест с последната клечка кибрит и прибра празната кутийка в джоба на палтото си. Опита се да не гледа към него, но любопитството я дращеше като непослушно коте. Срещнаха погледите си. Тъжни очи от едната страна на алеята, тъжни очи от другата...

После той си тръгна.

Същото се случи и на другия ден, а на третия... на третия тя излетя почти на бегом от работа и побърза да заеме мястото си на пейката в парка. Него го нямаше. Изпуши редовната цигара като трескаво следеше минаващите пред входа на парка. Нямаше го.

Извади втора цигара, чакаше го, макар че не чувстваше вече пръстите на ръцете си. В този момент чу откъм гърба си:

- Подранила си днес – момчето седна до нея – аз съм Максим, но приятелите ми викат Майк.

- Дани, Даниела всъщност. – почти не вярваше, че той е на педя от нея. Ухаеше на приятен мъжки парфюм, смесица от аромат на тютюн, лимон... не успя да различи повече съставки – хубаво миришеш.

Той сякаш се смути малко, усмихна се:

- А-а-а, това ли? Майка ми го подари на уволнението... Уволних се преди месец. Бях граничар...

- Ясно.

- Какво е ясно?

- Ясно е защо си тъжен. Приятелката ти не те е дочакала, ученическите ти другарчета са се разбягали по университетите, колегите ти са възрастни, мрачни и недружелюбни, а и няма какво да си кажете...

- Ти да не си ясновидка? Позна повечето... Всъщност... всичко позна. – гласът му затихна на края на изречението, пое въздух и вече по-уверено попита – А ти? Защо си тъжна?

- По същите причини и още...

- В казармата ли си била?

Усмихна се. Загаси цигарата и слезе от пейката.

- Нещо такова... Радвам се, че се запознахме.

И си тръгна. А толкова искаше още мъничко да остане до него, но посоката на разговора им никак не й хареса, не искаше дори да си спомня защо е тъжна, макар че... нищо не беше забравила. Не беше готова да говори за това. Особено с непознат. С изключително красив непознат...

- Утре по същото време на същото място, нали?

Гласът му се смееше. Обърна се и видя най-красивата усмивка от последните месеци. Махна му с ръка, а сърцето й затуптя отривисто.

На четвъртия ден пиха кафе, на петия я взе от работа и дълго се разхождаха, правейки партини из новия сняг, говореха за детството, за училище, за работа. Опознаваха се ден подир ден и вече знаеха малките си тайни. Приятели. Вечер в дискотека танцуваха до припадък, после той я изпращаше, качваше се чак до нейния етаж, казваше: „Не е изпращане да те оставя пред входа, искам да знам, че влизаш вкъщи”.

Че е влюбена, Дани разбра още на втората седмица, всъщност... тя усети още когато го видя за пръв път, но се опитваше да убеди себе си, че не е така, че няма как да се влюби толкова бързо след...

Минаха четири месеца.

Дойде онази късна вечер. Излезнаха от ресторанта. Той я прегърна както правеше всеки път и я поведе към парка, където се запознаха. Помогна й да се качи с високите си токове на пейката и седна до нея.

- Искам нещо да ти кажа...

Дани изтръпна, нещо в тона му говореше, че това, което той иска да каже, няма да й хареса. Сърцето й се разбумтя. Погледна го, но той беше навел главата си надолу и не я гледаше.

- Ти си прекрасно момиче, най-живото, весело и забавно момиче, което съм срещал досега и... ми е много трудно да го кажа... – преглътна мъчително – Дани... знам какво усещаш, много си красива с чувството си и... знам какво очакваш от мен... но... миличка, аз не мога... разбери ме... не мога... – погледна я. Плачеше. – не мога, опитах, видя че опитах, нали? Знам, че те нараням жестоко, но си мисля, че с всеки изминал ден става все по...

Дъхът й беше спрял. Разбра всяка дума. Скочи от пейката и застана срещу него. В главата й се блъскаха десетки упреци, но сълзите в очите му спряха грохата им.

Протегна ръка и го погали. Сама не разбра жеста си.

- Това е... много правилно – сякаш чуваше чужд глас, не своя – аз... по-добре е да го знам... да... по-добре е така... не да ме съжаляваш... не...

Побягна по алеята.

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 6

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Преживяла съм го,Нел.

Още го преживявам.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Мечтателят

“Ръмят светулки.

В звездочел юнак

превърнаха

бостанското плашило!”

Беше среден ръст, някъде около метър и седемдесет. Хубав мъж. Побеляващата му коса придаваше някаква тежест на запазеното, почти момчешко, бледо лице. Но най-необикновеното в него, бяха очите му. Бадеми. Няма по-точно описание. Като форма. Като цвят. Меки. Дълбоки. Тъжни.

Срещнах го на гарата. Бях изпуснала влака си и чаках следващия, точно в този момент не ми се обикаляха магазини, кафенета... пейката, под стария орех ми се стори райско местенце в горещия августовски ден...

Приближи се лавно и съвсем тихо попита:

- Мога ли при вас... на вашата пейка...

- Моя? – усмихнах се – сядайте, не е моя... и аз като вас... чакам.

- Нищо не чакам... – едвам го чух.

Замълчах. От отговора ми стана ясно, че човекът не си търси компания за разговори. Потънах в мислите си по предстоящото ми пътуване.

- Притеснявам ли ви? – въпросът му ме изненада и за секунда си помислих, че съм казала нещо на глас...

- Не. Не.

- Искате ли да поговорим?

- Останах с впечатление, че не ви се говори – казах го с леко отегчение. Познавам и други такива хора-дистанцират се от теб от самото начало, после скъсяват дистанцията, която сами са установили, накрая може да те изкарат и виновен, че си навлязъл в пространството им...

- Някак не е удобно да мълчим – гласът му звучеше меко и красиво младежки. Помислих си: „Дали не е преждевременно остарял млад мъж?”. Гледаше ме сякаш ме изучава и определено ми стана неприятно. – Познавам хората, вие сте тревожна и искате да скриете ранимата си душа зад изискан грим, екстравагантни дрехи... пишете стихове, нали?

- Да. – учудих се на прозорливостта му – да не гледате на очи – засмях се, защото точно в този момент очите ни се срещнаха и самата аз потънах в неизказаното кафяво на неговите „бадеми”

- Музикант съм. Свиря на пиано. Сега свиря в един пиано-бар, но преди години...

Разказа ми за десетки свои пътувания, концерти, за аплодисментите на публиката, за Шостакович... за семейството си-голямо и задружно, за дома си-богат, добре подреден с роял, който преди години му подарили при един гастрол в Москва. Съпругата му била също музикант, свирела на чело във филхармонията. За голямата си любов към нея, за двамата им вече пораснали синове, за техните успехи...

Слушах го и нещо не ми се връзваше. Изглеждаше чист, но дрехите му бяха поне от пет-шест години, дългите пръсти на ръцете му бяха целите "на възли", като от тежък физически труд, но... какво ли разбирам аз от пръсти на пианист, като само „Котешкия марш” умея да свиря и то с две пръста? Истината е, че беше невероятен събедседник и двата часа до следващия ми влак, се изтърколиха неусетно. Бях толкова благодарна на този човек за магията, която направи на времето, че забелязаните мимоходом грешки в наименования, несъвпадания на моменти и т.н.,които ясно говореха, че той лъже или си измисля, спряха да ме измъчват. Почувствах се в един друг свят, толкова красив, изпълнен с хармония и обич, че... чак ме ядоса гласът на администраторката, която съобщаваше за идването на влака ми, коловозът... Не ми се ставаше от тази пейка и не ми се откъсваше от гласа на непознатия, който ме отведе някъде... другаде... далеч от проблема ми, от неприятното напрежение и очакването...

- Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти! – каза ми го с такава нежност, сякаш се познавахме от години, сякаш бяхме приятели и знаеше какво ми тежи... – Минах на „ти”, защото те усетих много близка. Извини ме...

Стана и тръгна бавно към изхода на гарата. Не се обърна, макар че го проследих с поглед докато се скри в тъмната вътрешност на помещението. Побързах към коловоза, влакът вече навлизаше в гарата. Усещах лекота. Учудваща. Мина ми мисълта да се ощипя, защото липсата на тревога, доста ме озадачи...

Влакът бавно набра скорост. Мина покрай мястото, където се събираха хамалите да чакат някой да ги наеме. Новият ми приятел беше там. Свел леко главата си. Вдигна я и ми се стори, че ме видя на прозореца, „бадемите” се усмихнаха тъжно и съвсем ясно чух до себе си красивият му, младежки глас: „Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!”.

Повече никога не го срещнах.

Всичко наистина се нареди и се оказа, че излишно съм се тревожела... Често се сещам за този непознат, в спомена си му измислих име - Мечтателят и винаги когато усетя напрежение и тревога в себе си, чувам младежкия му глас и виждам тъжно усмихнатите очи-бадеми...

Редактирано от Нел (преглед на промените)
  • Харесва ми 4

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход


×

Информация

Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.