Премини към съдържанието

Беше човек

от А.Х.Т. sekirata cekupama,25.09.2022
  • 69 прегледа
  • 0 коментара

"ЧОВЕК ДА СИ" - ПРОЗА АВТОР АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА sekirata cekupama 

ЧОВЕК ДА СИ

Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супичка. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмушаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките.

Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и.

-Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън.

-Тебе кой те пусна? Бях заключила портата.

-Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко.

-Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджън нямаш.

Дона подскочи, като ожилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна.

Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой?

Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супичка. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден.

На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб.....то омръзва. Само в неделя си позволяваше месце. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си.

Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета.

-Бабо Цветооо..... -викаше някой от улицата. Направо се дереше.

-Идвам де, стига си се драло!

Донената внучка беше. Цялата трепереше и беше много изплашена.

-Какво е станало, момичето ми?

-Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа.

-Я чакай да ти дам джоджъна за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш.

Цвета се върна подаде на момичето джоджъна и няколко ябълки:

-И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи.

Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях.

-Петко, отвори ми. Аз съм Цвета.

Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше.

-Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става.

-Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака?

-Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре?

Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого.

-Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма.

-Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай.

-Моята Лиляна е много болна. Няма оттърване от тази болест. Рак или нещо такова.Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан ,а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава.

-Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така!

-Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети!

Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг -моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века.

-Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш?

-Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка.Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм!

-Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това.В селото хората те обичат и кмета те уважава.

-Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват.

-Затова ли и никога нищо не си ми разказвал?

-Няма вече значение.

Отвори вратата и направо изтика Цвета навън.

И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш.

-Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида.

-Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша.

-Какви ги плещиш, я се стегни! До утре!

Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана.

-Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст.

Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта излезнал на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство.

Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна.

Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета.Седеше на прага и ....плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му.

След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала:

-Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ!

 

В живота играджийка никога не съм била,

нито здравето си давам просто ей, така,

глупости не правя, всичко е изпипано

дори в интернета,макар да е сритано

от няколко злобливи и анонимни,

доносници и нагли, интриганти ,силни

ми се пишат и ми дотягат,

примка на врата ми стягат!



А С ВАС -СЛУГИ НА САТАНАТА

ПРОДЪЛЖАВАМ АЗ БОРБАТА,

ТАКА, ТЪЙ КАКТО МОГА

И УВЕРЯВАМ ВИ ЧЕ С МЕН Е БОГА!


поезия А.Х.Т.sekirata cekupama  sekiarta cekupama

 

 

''ЧОВЕК ДА СИ "-проза автор Анита Христова Трифонова sekirata cekupama 

 

Препоръчани коментари

Коментари

Все още няма коментари.



IP.Board Videos by DevFuse
×
×
  • Добави ново...