Очите ни непрекъснато са бомбардирани от огромно количество визуална информация – милиони форми, цветове и постоянно променящо се движение навсякъде около нас. За мозъка това не е лесна задача. От една страна, визуалният свят се променя непрекъснато поради промени в светлината, гледната точка и други фактори. От друга страна, входната информация се променя постоянно поради мигането и факта, че очите, главата и тялото ни са често в движение.
За да добиете представа за „шумността“ на това, което влиза, поставете телефон пред очите си и запишете видео, докато се разхождате и разглеждате различни неща. Друсащият се, разхвърлян резултат е точно това, с което се занимава мозъкът ви във всеки момент от визуалното ви преживяване.
Това може да се види и във видеото по-долу
Бялото кръгче вдясно показва потенциалните движения на очите, а размазаното петно вляво разкрива нервния визуален вход във всеки един момент.
И все пак виждането никога не се усеща като работа за нас. Вместо да възприемаме колебанията и визуалния шум, които може да регистрира видеоклипът, ние възприемаме една постоянно стабилна среда. И така, как мозъкът ни създава тази илюзия за стабилност?
Този процес вълнува учените от векове и е един от основните въпроси в науката за зрението
В последните изследвания се открива нов механизъм, който, наред с други, може да обясни тази илюзорна стабилност. За това четем в Singularity Hub. Мозъкът автоматично изглажда визуалните ни данни с течение на времето. Вместо да анализираме всяка отделна визуална снимка, в даден момент ние възприемаме средностатистически това, което сме видели през последните 15 секунди. Така че, като обединява обектите, за да изглеждат по-подобни един на друг, мозъкът ни заблуждава да възприемаме една стабилна среда. Животът „в миналото“ може да обясни защо не забелязваме фините промени, които настъпват с течение на времето.
С други думи, мозъкът е като машина на времето, която продължава да ни изпраща назад. Той е като приложение, което консолидира визуалната информация на всеки 15 секунди в едно впечатление, за да можем да се справим с ежедневието. Ако мозъкът ни винаги се актуализираше в реално време, светът щеше да изглежда като хаотично място с постоянни колебания в светлината, сянката и движението.
Бихме имали усещането, че постоянно халюцинираме
Създадена е илюзия, която да илюстрира как работи този стабилизиращ механизъм. Гледайки видеото по-долу, лицето от лявата страна бавно остарява в продължение на 30 секунди и въпреки това е много трудно да се забележи пълната степен на промяна на възрастта. Всъщност наблюдателите възприемат лицето като по-бавно остаряващо, отколкото е в действителност.
Стотици участници са помолени да гледат в близък план лица, които се състаряват хронологично в 30-секундни видеоклипове. Когато са накарани да определят възрастта на лицето в самия край на видеоклипа, участниците почти последователно съобщават възрастта на лицето, представено 15 секунди преди това.
Ние непрекъснато сме предубедени към миналото и затова мозъкът постоянно ни връща към предишните 10 до 15 секунди (когато лицето е било по-младо). Вместо да виждат най-новото изображение в реално време, хората всъщност виждат по-ранни версии, защото времето за опресняване на мозъка ни е около 15 секунди.
Това, което мозъкът по същество прави, е да отлага. Твърде много работа е да се справя постоянно с всяка една снимка, която получава, затова мозъкът се придържа към миналото. И миналото е забележително добър предсказател на настоящето. Рециклираме информация от миналото, защото това е по-ефективно, по-бързо и изисква по-малко работа.
Зрителната ни система понякога жертва точността в името на безпроблемното визуално възприемане на заобикалящия ни свят. Това може да обясни защо, например, когато гледаме филм, не забелязваме фините промени, които настъпват с течение на времето. Например разликата между актьорите и техните дубльори.
И добро, и лошо
Мозъкът ни работи с леко забавяне при обработката на визуалния свят, което има както положителни, така и отрицателни последици. Забавянето е чудесно, за да ни предпази от ежедневното бомбардиране с визуална информация. Може обаче да доведе до рискове за живота, когато е необходима абсолютна точност.
Например, рентгенолозите разглеждат стотици изображения на партиди, като виждат няколко свързани изображения едно след друго. Когато преглеждат рентгенова снимка, от лекарите обикновено се изисква да идентифицират всички аномалии и след това да ги класифицират. По време на експеримент за визуално търсене и разпознаване, изследователите са установили, че решенията на рентгенолозите се основават не само на настоящото изображение, но и на изображения, които са виждали преди това. И от явлението може да има сериозни последици за пациентите.
Бавното актуализиране на визуалната ни система може да ни направи слепи за непосредствените промени. Категорично установихме, че тя се придържа към първото ни впечатление и ни дърпа към миналото. В крайна сметка обаче е повече положително, защото насърчава усещането ни за стабилен свят. В същото време е важно да помним, че преценките, които правим всеки ден, не се основават изцяло на настоящето, а силно зависят от това, което сме видели в миналото. Макар и да става въпрос за 15 секунди. Те понякога са от голямо значение.
