Ето как можем да проверим дали нашият свят не е симулация

Навярно мнозина от нас биха искали 2020 година с нейните пожари в Австралия и особено с пандемията от новия коронавирус да се окаже просто един лош сън. Бихме се радвали да се събудим в свят, в който няма търговска война и не се налага носенето на маски. Досега учените са предложили редица идеи за природата на нашата реалност, като най-сложният вариант на тези концепции е хипотезата за симулация, според която ние съществуваме в един виртуален свят, а не във физическа реалност.

Твърдението, че нашият свят е илюзия съвсем не е ново: то е възниквало в продължение на хиляди години в различни култури – от Китай до Древна Гърция и е отстоявано от велики мислители като Декарт с неговия дуализъм на съзнанието и тялото. Но ние се интересуваме от една по-късна версия на потенциална виртуална реалност базирана на компютърните изчисления. Идеята за изкуственото реконструиране на един свят започва активно да се развива от 2003 година след публикуването на статия с име ‘Живеете ли в компютърна симулация?‘ (Are You Living in a Computer Simulation?), написана от известния философ Ник Бостром.

Бостром представи логичната идея, че различни изключително много високоразвити цивилизации е напълно възможно да имат технологичната възможност да моделират своите предци например, за да разберат в по-големи детайли подробностите за своето минало. Те биха могли да създадат цели виртуални звездни вселени в различните епохи от тяхното развитие. Така че имаме някакъв дори и малък шанс да живеем или по-скоро да съществуваме в един подобен виртуален свят със собствени звездни системи и планети.

Разбира се, да се възприеме на сериозно тази идея на трезва глава е доста трудно. За много хора тази хипотеза може да изглежда смешна, но на мнозина тя се харесва. При това много. Нека се опитаме да подходим към нея от научна гладна точка и да използваме същите критерии, които по принцип се използват за преценка на всяка една научна теория. Първата стъпка в този процес е да си зададем въпроса, дали има някакъв начин да проверим и оценим тази идея.

Интересно е, че хипотезата за моделиране на нашия свят може да бъде проверена при определени допускания. Така например, ние можем да предположим, че това моделиране на нашия свят си има своите ограничения. Най-очевидното от тях, ако се ръководим от състоянието на днешните компютърни технологии, е че в това моделиране трябва да се използват някои опростявания, за да се икономиса изчислителното натоварване и количеството обработвана и записвана информация за този наш хипотетично виртуален свят. С други думи, трябва да има някакво ограничение на точността, понеже от математическа, а и от която и да е друга гледна точка, да се моделира безкрайността е невъзможно.

Един от вариантите за проявата на тези ограничения е дискретизацията на този виртуален свят, която е най-вероятно и възможно да се прояви в лимитите на пространствената и времевата резолюция. Физиците наистина считат, че може да съществува един абсолютен предел на разстоянието и на минималния времеви интервал и това са всъщност така наречените дължина и време на Планк, които зависят от някои фундаментални величини, като например скоростта на светлината или гравитационната константа, а не от ограничените възможности на нашата измервателна апаратура.

Но направените наскоро научни изследвания показаха, че истинският предел на измерване на времето могат да са с няколко порядъка по-големи от Времето на Планк – някъде от около 10^-33 от секундата. Засега нашите прибори могат да измерват само 10^-19 от секундата и е напълно възможно бъдещите физични експерименти да открият една съвсем неочаквана фрагментация на пространството и времето.

Физиката има две противоречиви схващания за времето Едното от тях, базирано на квантовата механика, описва времето като параметър който никога не престава да тече в един неизменен ритъм. Другото схващане, което идва от теорията на относителността на Айнщайн, показва че времето може да се свива и разтяга за двама наблюдатели, движещи се с различна скорост. За тези двама наблюдатели един точен часовник ще измери различно време между протекли еднакви събития.

Най-малкият период от време не може да бъде под една милионна от една милиардна на една милиардна част от секундата. Именно това се твърди в новата теория, описваща нашата Вселена, която има свой собствен фундаментален часовников механизъм, чието „тиктакане“ в най-близко бъдеще ще започне осезателно да влияе на нашите най-добри атомни часовници.

Но най-точната проверка на хипотезата, че съществуваме в един виртуален свят би било да се предизвика срив в системата, която извършва всички изчисления за нашия виртуален свят. Разбира се, това звучи доста неразумно, но ако ние сме едни виртуални същности, то дали това ще има някакво значение? Ако направим аналогия със сега съществуващите компютърни системи, то едно бързо рестартиране с възстановяване на предишен архив явно ще ни върне отново, сякаш нищо не се е случило, но е възможно при това рестартиране да имаме частица от секундата, когато ще можем ‘да видим Матрицата’.

Така че въпросът е как да сринем тази виртуална реалност отвътре. Най-очевидната стратегия е да направим опит да осъществим нещо като препълване на стека в нашите компютърни системи, като направим така, че да се изисква повече място в активната памет на програмата, отколкото й е достъпно, чрез създаването на един дълбоко рекурсивен процес.

Най-елегантният начин да се направи това е да създадем наши собствени емулирани реалности, които са направени по такъв начин, че в техните виртуални светове има същности, създаващи свои версии на емулирана реалност, които на свой ред вършат същото и така нататък до самата ‘заешка дупка’. И ако всичко това проработи, Вселената каквато я познаваме, може да рухне и да се види истинската същност на това, което е ‘извън Матрицата’.

Разбира се, и при този метод има редица проблеми. Ясно е, че създаването на подобна мащабна виртуална реалност към днешен ден е невъзможно. Всички суперкомпютри от нашия свят съвсем не са достатъчни дори и да се приближат към нещо подобно. Освен това, всеки би се досетил, че всеки вид, който може да имитира реалността по подобен начин, която навярно прилича на неговия собствен свят, със сигурност при предвидил тази възможност и би създал някои ограничения, за да я предотврати.

Но ако поемем по този път и продължим, бихме открили, че по някакви странни и необясними причини е невъзможно да създадем свои собствени виртуални вселени, независимо колко мощни са нашите компютърни системи, които могат да са клъстъри от квантови компютри или нещо друго. Логиката показва, че ако успеем да създадем един подобен виртуален свят, то няма причини да не считаме, че ние също съществуваме в един подобен свят. А може би ‘Първият програмист‘ и неговият екип може да са предвидили подобен сценарий и да са приложили някакъв метод, за да ни заблудят – например, да ни подхвърлят информация от други свои виртуални светове и да я представят вместо информацията, която би трябвало да получим от нашите симулации на Вселена, звездни системи и т.н.

Но подобни намеси създават огромен риск за сриване на цялата симулация, понеже данните от другите реалности могат в най-добрия случай да доведат до противоречия в нашата реалност или ще дадат възможност за създаването на уязвимост, чрез която да стане възможно проникването в техния свят.

Ето защо, предизвикването на срив в симулационната система е единственият начин за получаването на достоверни резултати, които могат да ни дадат едно съвсем шокиращо разбиране, че създателите на нашата симулация са я направили с цел самите те да разберат дали не живеят в една фалшива реалност.

Приятни сънища.