Защо хората са проговорили, а животните не: дали първата реч не е случайна еволюционна грешка?

Какво ни прави хора? Изкуството? Моралът? Способността да създаваме сложни инструменти? Науката неведнъж е доказвала, че много животни притежават зачатъци на тези качества. Но има една способност, която все още изглежда е нашата непревземаема крепост: езикът. Не просто една система за сигнализиране за „опасност“ или „храна“, а сложен механизъм, който ни позволява да обсъждаме миналото, да планираме бъдещето и дори да спорим за това как се е появил самият език.

Тази способност е толкова фундаментална, че изглежда сякаш е с нас открай време. Еволюцията обаче не работи по този начин. Езикът е трябвало да възникне за нещо. И тук, на бойното поле на нашето минало, се сблъскват три много различни идеи, всяка от които предлага различен отговор на основния въпрос: защо човекът е проговорил?

Хипотеза №1: Езикът като инструкция за употреба на каменната брадва

Представете си саваната преди 1,7 милиона години. Древен хоминид, Homo erectus, държи в ръцете си два камъка. След няколко часа усърдна работа единият от тях се превръща в симетричен, остър секач – ашелско сечиво, истинско швейцарско ножче от каменната ера. Създаването на такъв инструмент е изключително трудно. Трябва да знаеш под какъв ъгъл да удариш, с каква сила, как да завъртиш заготовката. Не можеш да научиш това само като наблюдаваш майстора. Или все пак е възможно?

Дълго време господстваше една елегантна теория: изработването на сложни инструменти е първата „класна стая“ на човечеството. Майсторът не е можел да предаде уменията си на чирака безшумно. Той е имал нужда от думи. „Удари го тук.“ „Не толкова силно.“ „Сега го обърни.“ Според привържениците на тази идея от тези прости команди се е развил протоезикът. Тази хипотеза е прекрасна, защото свързва две от най-големите постижения на древните хора: сложните инструменти и езика. В края на краищата и двете изискват способността да се организират действия (или думи) в строга последователност – основата на това, което днес наричаме синтаксис. Каменните работилници се превръщат в първите училища, а езикът – в основно средство за обучение.

Но тук започва най-интересното. Преди около десет години тази стройна картина беше поставена под въпрос. Учените проведоха експеримент: разделиха съвременни доброволци на групи и ги помолиха да се научат да правят точно тези каменни сечива. На едната група инструкторът обяснил всичко с думи. На другата група просто мълчаливо им показвал какво да правят. Резултатът бил зашеметяващ: и двете групи се справили със задачата еднакво добре. Оказа се, че думите не са необходими, за да се предаде дори една толкова сложна техника. Хипотезата за „езика на обучението“ беше разколебана.

Хипотеза № 2: Първо „напомпайте“ мозъка си, след това говорете

Добре, ами ако езикът не е бил необходим за обучението, може би е бил някакъв страничен продукт? Шелби Пат, който провежда същия експеримент, предлага по-изтънчено обяснение. Според нея наистина има връзка между инструментите и езика, но тя е косвена.

Нека да се спрем по-подробно. За да можете методично, час по час, да изсичате необходимите фрагменти от камъка, без да се отклонявате от последователността, се нуждаете от огромна концентрация и мощна работна памет – способността да запазвате в главата си текущия план за действие. Изработването на инструменти в продължение на стотици хиляди години е било най-добрият начин за трениране на мозъка. Нашите предци, без да го осъзнават, са „напомпвали“ познавателния си апарат. Те са развили самите невронни мрежи, които отговарят за планирането и структурирането на информацията.

И така, когато мозъкът станал достатъчно мощен, той сякаш „открил“ в себе си нова възможност. Цялата тази натрупана мощ за обработка на последователностите можела да се приложи към звуците. И ето как се появил езикът – не като инструмент за създаване на каменна брадва, а като приложение, работещо върху „хардуер“, който бил подобрен от тази брадва. Това обяснява защо езикът и сложните действия ангажират сходни части на мозъка, но не прави едното пряка причина за другото. Първо се е появил мощният процесор, а след това за него е била написана най-важната програма.

Хипотеза № 3: Речта е за вас, а не за другите

Ами ако това изобщо не е така? Ами ако езикът първоначално не е имал нищо общо нито с общуването, нито с инструментите? Тази на пръв поглед радикална идея е застъпена от един от най-големите лингвисти на нашето време – Ноам Чомски.

Според него основната функция на езика не е външната комуникация, а вътрешният диалог. Езикът е инструмент на мисленето. Той ни позволява да структурираме хаоса от мисли, да изграждаме логически вериги, да анализираме света в собствената си глава. А способността да общуваме с другите е само приятен бонус, вторична употреба на тази невероятна способност. Първо си мислите „трябва да отидем и да си набавим храна“ и едва след това изричате тази фраза на глас на съплеменниците си. Мисленето е първично.

Тази теория преобръща всичко с главата надолу. Тя предполага, че езикът се е появил много по-късно – може би едва преди 70 000 години, което съвпада с така наречения „голям скок“ в човешкото развитие, когато изведнъж се появяват пещерните рисунки, сложните ритуали и бижутата. Причината може да е случайна генетична мутация, която леко е „пренастроила“ мозъка, давайки ни тази способност за вътрешен монолог. Не е имало дълга и постепенна еволюция от работни команди. Имало е внезапно щракване – и човекът е започнал да мисли с думи.

Каква е същността? Голям спор без победител

Към днешна дата разполагаме с три основни картини на миналото:

• Прагматична: Езикът се е родил от необходимостта да се учим един друг.
• Еволюционна и постъпателна: Мозъкът първо е укрепнал чрез решаване на практически проблеми, а след това е „открил“ дарбата на речта.
• Революционна: Езикът се появява внезапно като инструмент за мисленето и едва след това се научаваме да го използваме, за да говорим.

Кое е правилното? Все още никой не знае. Може би истината е някъде по средата и и трите фактора са изиграли роля. Но този дебат е най-доброто доказателство за уникалността на езика. В края на краищата ние използваме самия дар на речта, чийто произход се опитваме да разгадаем, за да изказваме хипотези, да спорим и да търсим отговори. И може би именно в това неуморно търсене, облечено в думи, се крие главната тайна на това какво означава да бъдеш човек.