Една от най-големите общности в социалните мрежи, която печели вниманието и интереса на принадлежащите към поколението на младите и подрастващите, през последните години в социалните мрежи, е общността на хора, които се интересуват и споделят информация в сферата на психичното здраве, личностното развитие и благополучие. Днес на всяка крачка в социални мрежи като Facebook, Instagram и TikTok можете да откриете специалисти по психично здраве, непрофесионалисти, любители и хора с личен опит с различни диагнози, които се занимават с информиране и обучаване на общността по темите за психично здраве и личното благополучие. Освен това ще намерите и много около 15-секундни видеоклипове или красиво изработени текстови публикации, описващи симптоми и преживявания при различни психични състояния, като личностни или психични разстройства, временен дистрес, тревожност и други.
Ефектът на хороскопа
Въпреки че тази вълна на освобождаване от стигмите на темата за психичното здраве отвори много очи за различни форми на човешко страдание, които досега оставаха невидими и приглушени за много хора, както и помогна за борбата с предразсъдъците, свързани с хората, които ежедневно се борят с различни проблеми в сферата на психичното здраве, изглежда до известна степен тя е създала и своеобразен ефект, който може да описан като превръщане на темите от сферата на психичното здраве в такива, по които сякаш всеки може да се изкаже, да даде еквивалентно далновидно мнение, да даде личното си мнение по даден въпрос, независимо дали разполага с необходимата експертиза и компетенции. Хората четат симптоми онлайн или чуват някой да обсъжда своя опит и се чувстват свързани с него дотолкова силно, че започват напълно реалистично да вярват, че изглежда имат същата диагноза или личностно изменение. По този начин много хора започват да се самодиагностицират, или по-скоро да вярват, че техните лични особености и понякога абнормни прояви са същите като тези, които разказва някое известно лице в социалните мрежи, което споделя личния си опит, често с най-искрени и невинни цели, а именно действително повишаване на информираността и чувствителността към психичното страдание. Проблемът обаче е, че по този начин повлияни от емоциите, откриването на съвпадения и възможността да за идентификация с дадена популярна фигура, хората започват да смятат, че имат диагнози като тревожно разстройство, депресия, синдром на дефицит на вниманието и т.н.
Различни диагнози от сферата на психиатрията и клиничната психология, които до неотдавна бяха известни само за тесните специалисти, които работят в тази област, станаха обичайно срещани в социалните мрежи – дефицит на вниманието/хиперактивност, разстройства от аутистичния спектър, тревожни разстройства, синдром на Турет, дисоциативно разстройство на личността, биполярно афективно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройства – това са само част от научните термини, които можете да срещнете в ежедневието си в социалните мрежи, без да членувате в професионални групи на психотерапевти или приятелите ви основно да са хора от тази сфера. Instagram, TikTok, Facebook и много други социални мрежи са пълни с публикации, в които в добре оформени графично постове се разкриват подробности от най-научнопопулярно и често силно резюмирано ниво, които често са примесени със съвети и препоръки за благополучие, превъзмогване или развиване на възможности ефективно живеене, въпреки тези разстройства – на пръв поглед това не представлява нищо негативно или по някакъв начин притеснително. Място за притеснения обаче започва да има, когато хиляди души започват да се самодиагностицират с определено личностно или психично разстройство, да приемат или дават понякога общи, понякога конкретни съвети за неговото „превъзмогване“ или преживяване, а често и дори да обменят опит за медикаментозна терапия. Попадали сме дори на постове, които информират за личностни или психични разстройства, които все още не са признати от международно приетия сборник за класификация на психичните разстройства, DSM, като например „високо функционално тревожно разстройство“ или „високо функционална психопатност“.
Идентификацията с различни диагнози, за които се разпространява публично достъпна информация, която е оформена да бъде лесно смилаема и запомняща се, не е нова за поколението Z или родените между 1995 и 2012 година. Въпреки това, феноменът стана осезаем сравнително наскоро, когато обществеността започна да използва фрази като „Аз съм толкова ОКР (OCD)”, за да опише своя силен афинитет към организацията и реда. Далеч по-отдавна позната ни е фразата „Аз съм толкова депресиран, защото…“, използвана често почти във всеки един контекст, в който трябва да бъде описан някакъв емоционален афект или форма на психологично разбутване – от хиперболизирано изразяване на тъга и разстройване от неблагоприятно стекли се ежедневни обстоятелства до описване на продължително нежелание за работа/учене или вършене на други ежедневни дейности. Тенденцията през последните години обаче започва да води до там, че много хора започват да си дават сами (понякога и на други хора) смели изявления, с които си поставят диагноза, на база информацията от социалните мрежи и научно-популярни информационни сайтове, като дори започват да очакват терапия и дори медикаментозно лечение на база самопоставените си диагнози.
Защо преувеличаваме с диагнозите от сферата на психичното здраве?
Милиони хора по света могат да изпитат различни симптоми, които са описани като характерни за дадено психично или личностно разстройство, но да не отговарят на пълните критерии за диагноза. Причината за това е, че едно моментно състояние на изваждане на личността от обичайната ѝ рутина, настроение, състояние, светоусещане и промяна в поведението, далеч не е всичко, което е необходимо, за да се каже за един човек, че има определено разстройство. Диагнозите за личностни или психични разстройства се поставят от професионалисти, които разчитат на дългогодишно обучение, продължителен опит, съветване с колеги, работа със супервизия и много фини особености и детайли, които са свикнали да наблюдават, преди да могат да опишат дадено състояние като конкретно психично или личностно разстройство. Най-малкото, което специалистите по психично здраве правят, е да проверят дали дадена личност има всички или поне необходимия брой описани симптоми, мисловни модели или особености в психичното функциониране, които са необходими, за да бъде потвърдена или отхвърлена една диагноза. Най-често за това разчитат на международно признати от различни експерти сборници и наръчници – като DSM или МКБ. Много от добрите професионалисти в тази сфера далеч не разчитат на дидактичния подход на сборниците и клиничните наръчници, а се фокусират върху това да изслушат и разберат психичното страдание на пациента, да имат способността да дадат възможност за саморефлексия и да осигурят присъствието си, благодарение на което в срещата им със своите пациенти да дадат пространство за разгръщане на мисли, катализиране на чувства и емоции и обикновен човешки обмен – без изобщо да намесват конкретни диагнози, названия на терапии или препоръки на медикаменти – последното би могло да стане част от отношенията им с техните пациенти, когато има прекалено тежка патология и цялостно поглъщане от дадена симптоматика, които не позволяват на човека да продължи да води нормалния си начин на живот, тъй като целия му психичен ресурс е впрегнат и вглъбен в симптома, т.е. в случаи, които изискват належаща медикаментозна или друга интервенция, за да може състоянието да бъде туширано, което да позволи възникването на отворен обмен и контакт между специалист и пациент.
Професионалистите знаят, че често един човек може да изпитва затруднения да задържа вниманието си, да изолира по-съществените от нетолкова съществените детайли, да има силно желание да организира в живота си всичко в точно определена структура, да губи неща, да забравя ангажименти или вещи, да избягва задачи, изискващи продължителни умствени усилия или да изпитва известно време скептичност, недоверчивост или тревожност и униние, които да не нарушават значително начина и качеството му на живот, без да има синдром на дефицит на вниманието, депресия или психотично разстройство. По същия начин, ако имате многостранна личност и различни интереси, стилове и начин на поведение, които проявявате с различни хора от социалното си обкръжение, това не значи, че имате множествено личностно разстройство.
Всички ние определено не отделяме случайно толкова внимание и вълнение, когато попаднем на различни презентационни постове, които ни представят различна информация за междуличностните стилове, различни особености на мозъка, различни факти за дадени психични състояния или приемане на дадени характерови или личностни специфики. Нарастването на диалога и информацията по тези въпроси определено е положителен социален феномен, особено когато падат табутата, заблудите и стереотипите около тях. За съжаление обаче това може да доведе до една вълна от свръх ангажирани около психичното си здраве хора, които в даден момент могат дори да започнат да смятат, че животът им е изцяло обусловен и подвластен на дадена личностна структура, психично разстройство или изменение на личността, които са сметнали, че те, техните близки или деца имат. Освен че това започва напълно противно на логиката да играе ролята на поредната стигма около психичното здраве, този път една самоналожена стигма, която може да ни създаде самовнушението, че всичко в нашия живот е детерминирано от дадена обусловеност, състояние или изменение, които ни ограничават. Освен това, друг сериозен негативен ефект от тази вълна е свързан и с възпрепятстването на достъпа до услуги в сферата на психичното здраве за хора, които наистина се нуждаят от тях – така списъците на чакащите за тестове за синдром на дефицит на вниманието и аутизъм в САЩ могат да бъдат запълнени за до две години напред в много щати.
В друг случай тийнейджър може да настоява, че има нужда от лечение за своето множествено личностно разстройство (което се среща изключително рядко), докато родителите му намират трудност в това да намерят необходимия професионалист, който е готов да встъпи в обикновен човешки контакт с него, без да се опира на диагнози и рамки. Важно е наред с многото преливаща информация за психичните разстройства в социалните мрежи да се представи пред подрастващите, че е нормално един тийнейджър да изпитва дистрес, да има негативна представа за себе си или да бъде разнопосочен и непостоянен в изборите, решенията, контактите и поведението си. Много лесно е именно тийнейджърите да бъдат изкушени от идентификациите с различни диагнози и състояния, които са нашумяващи в интернет – в крайна сметка в техния етап от живота е напълно нормално да си задават въпроса „Какво не е наред с мен?“. Чувството за обърканост, понякога дори за сбърканост, несходство с възрастните, често с останалите връстници или с културно възприетите образци, често може да накара тийнейджърите да се чувстват като хора, които „не могат да се впишат“ в социума, тъй като „нещо при тях не е наред“. Но истината е, че те могат да бъдат объркани, хаотични, „странни“, силно непостоянни, тревожни, противоречиви, да не спазват правилата на обществото и всичко това напълно да е в нормата, или просто да има нужда да бъде посрещнато в пространство, в което да може да бъде артикулирано, без непременно да има нещо, което „не е наред с тях“.
