Ето няколко проблема, които вероятно няма да ви засегнат, освен ако не работите в НАСА. Водородът гори с много бледосин пламък, който е почти невидим на дневна светлина; водородът е силно запалим и има склонност да изтича през най-малките пукнатини.
Това го превръща в опасност, тъй като елементът е силно запалим, до степен, в която течове от фуги под високо налягане могат да предизвикат горене. В резултат на това откриването на течове е основен приоритет, но също така е и предизвикателство, тъй като газът и пламъкът, който излъчва, са без мирис и цвят.
Обяснява НАСА в публикация от 2015 г. „
През 2003 г. НАСА и Центърът за слънчева енергия във Флорида предлагат решение.
То е под формата на лента, която променя цвета си, когато е изложена на елемента. Преди това за откриването на пламъци са използвани ултравиолетови сензори. Решението, използвано преди сензорите, обаче е много по-забавно, макар и малко хора да знаят за него.
Като се имат предвид тези рискове, представете си задачата да трябва да наблюдавате течния водород, докато той преминава през километри тръбопровод. НАСА трябваше да прави това при подготовката за всяко изстрелване на совалка, когато стотици хиляди литри се прехвърляха от резервоар за съхранение до стартовата площадка за зареждане с гориво. По времето на „Аполо“ откриването на пламък от някой от тези течове ставаше по метода на „метлата“, при който работниците вземаха метла и обикаляха, държейки я протегната. Ако тя започнеше да гори, значи има теч.
Пише още в публикацията.
Решението е практично и очевидно работи.
Със сигурност обаче не е най-успокояващата гледа да наблюдаваш теста “Ще се запали ли метлата ми?”, проведен в организация, която изпраща хора и техника, струваща цяло състояние, в космоса. Методът с метлата е използван и от пожарникарите, които реагират на пожари с водород. За щастие, той е заменен от по-добри методи, изглеждат и работят много по-професионално.