Експериментът „Розенхан“: как се влиза в лудницата

Психичните разстройства са сред най-стигматизираните заболявания в света – хората с психични разстройства често се разглеждат като заплаха за обществото и околните. В същото време тези, които открито заявяват борбата си с болестта, са дискриминирани на работното си място и в социалните среди. Причините за това заклеймяване са много, но една от тях са използваните в миналото методи за лечение на психичните заболявания: електрошок, лоботомия, кръвопускане и накрая невъзможността да се напусне психиатричната болница.

Проблемът за диагностицирането и лечението на редица психични разстройства привлича огромно внимание и става особено актуален през 1973 г. с така наречения експеримент на Розенхан. По това време осем експериментатори симулират лудост, за да проверят колко лесно е да се попадне в психиатрична болница. И колко е трудно да се излезе от нея. Този експеримент предизвиква разгорещен дебат за това как да се диагностицират и лекуват психичните заболявания.

Необичайният експеримент

През 1973 г., след като изслушва лекция на Роналд Дейвид Лаинг, шотландският идеолог на антипсихиатрията (радикално противопоставяне на психиатрията), психологът Дейвид Розенхан решава да провери колко строги са психиатричните диагнози в съвременните болници. За да провери това, Розенхан замисля необичаен експеримент – решава да имитира симптомите на психични разстройства и след това да се опита да напусне лудницата, като се държи нормално.

В експеримента вземат участие осем доброволци, сред които и самият Розенхан. Всички участници, с изключение на двама, са били по един или друг начин свързани с медицината и затова са посочили измислени имена и професии, за да избегнат повишеното внимание. Интересното е, че всички псевдопациенти съобщават за едни и същи симптоми: слухови халюцинации, при които се произнасят думите „празен“, „кух“ и „гръм“ (думите намекват за екзистенциална криза и „екзистенциална психоза“).

За голяма изненада на псевдопациентите всички те са били приети във всичките 12 болници, към които са се обърнали, и то без особени затруднения. Във всички случаи, с изключение на един, диагнозата е била шизофрения (тежко психично разстройство, което причинява психоза, асоциира се с инвалидност и може да окаже негативно влияние върху всички сфери на живота на пациента).

Само в една частна болница на псевдопациентите е поставена по-оптимистичната диагноза маниакално-депресивна психоза (MDP) – разстройство, при което се наблюдават критични колебания в жизнеността и настроението, вариращи от депресия до мания (крайно приповдигнато настроение).

След като постъпят в лудницата, от псевдопациентите се очаква да се държат нормално и да направят всичко възможно да бъдат изписани. В резултат на това всички те са се превърнали в „образцови пациенти“ и са участвали пълноценно в живота на болницата – посещавали са терапията, общували са с другите пациенти и дори са приемали лекарствата, които след това са били изхвърляни. Когато ги попитали как се чувстват, доброволците съобщавали за пълно изчезване на симптомите.

Невероятно е, че персоналът на болницата не е имал представа, че някой от изследваните лица симулира. Нормалното им поведение се е възприемало като поведение на пациенти с шизофрения. Така, ако например псевдопациентите са си водили записки за болницата, в досието им се появявала забележката „пациентът проявява склонност към писане“. Нещо повече, когато такова лице отрано се е нареждало на опашката в столовата, в медицинските му досиета се отбелязвало „склонност към психотично и консуматорско поведение“.

И да, всички подробности от живота на изследваните лица, типични за онова време, изведнъж се превръщат в признаци на патологично поведение. Един от псевдопациентите съобщил, че имал щастлив брак, въпреки че понякога се карал със съпругата си и в редки случаи пляскал децата си. Обърнете внимание, че за 60-те години на ХХ в. това поведение се е смятало за приемливо, но в медицинските картони на псевдопациента е записано следното:

„Опитите му да контролира емоциите си по отношение на съпругата и децата водят до изблици на гняв и, в случая с децата, до насилие“.

И кой всъщност е лудият?

Забавното е, че за разлика от медицинския персонал, който нямал представа, че новодошлите са напълно здрави, истинските пациенти бързо разпознавали „измамниците“. Впоследствие участниците в експеримента разказват за десетки случаи, в които лудите от отделението са се приближавали към тях и са ги обвинявали, че са или журналисти, или професори, които се преструват на болни, за да пишат статии за болницата.

Всичките осем доброволци съобщават за нехуманно и често жестоко отношение на персонала към пациентите. Освен това разговорите с персонала са били ограничени поради честото му отсъствие. Когато здравните работници все пак имали време да разговарят, те често били резки и пренебрежителни, а медицинските сестри често използвали както физическо, така и психическо насилие при отсъствие на колегите си.

Участниците в този експеримент съобщават също, че през повечето време са се чувствали невидими, тъй като персоналът се е държал така, сякаш изобщо не са били там. Тези детайли се допълват от безпомощността, която доброволците изпитват и която се подсилва както от болничната йерархия, така и от действащото по това време законодателство.

Въпреки всички доказателства, че експериментаторите са симулирали, най-краткият престой в лудницата е продължил една седмица, а най-дългият – 52 дни. Средно участниците в експеримента прекарват почти три седмици в стените на психиатрична болница. И, разбира се, при всички пациенти, диагностицирани с шизофрения, е установено, че след изписването са в „ремисия“.

Нито веднъж по време на хоспитализацията не е имало съмнение относно симулацията на псевдопациент. Също така в болничните документи няма никакви индикации, че статутът на псевдопациента е бил подозрителен. Напротив, има съществени доказателства, че след като е бил етикетиран като шизофреник, псевдопациентът е останал с този етикет. Ако псевдопациентът е трябвало да бъде изписан, естествено е трябвало да бъде в „ремисия“; но той не е бил вменяем и по мнение на лечебното заведение никога не е бил, пише по-късно Розенхан.

Американският психолог също така стига до заключението, че „очевидно не можем да правим разлика между нормалните хора и психично болните в психиатричните болници„. Въпреки това той е снизходителен и отбелязва, че поне част от проблема може да се отдаде на желанието да се прояви предпазливост и да се допусне потенциален измамник само с един отчетен симптом, отколкото да се допусне някой, който има сериозна нужда от лечение, да остане без такова.

След това той обяснява, че друга болница го е помолила да изпрати актьор, когото след това да идентифицират. След като му представил дългия си списък с приетите заподозрени, д-р Розенхан го уведомил, че изобщо не е изпращал никого, като по този начин потвърдил предишните си заключения.

Реакцията на обществото

Статията на Розенхан, публикувана в списание Science, предизвиква истинска сензация и срива една професия, която вече е преосмислила методите си за диагностика, тъй като броят на хората, които не се нуждаят от болнично лечение, продължава да расте. Тези промени бяха подсилени и от разкритието на британски психиатри, че американските лекари наляво и надясно диагностицират шизофрения, докато всъщност става дума за други заболявания.

Когато третото издание на „Ръководството за диагностика и статистика на психичните разстройства„, актуализирано през 1980 г., дебатът около експеримента на Розенхан вероятно е подтикнал авторите да направят по-строги описанията на симптомите, използвани за определяне на различните състояния.

Въпреки това експерименталните методи на д-р Розенхан веднага бяха поставени под въпрос, тъй като в най-добрия случай бяха нетипични, а в най-лошия – ненаучни. Така например лекарят Фред Хънтър отбелязва в писмото си до списание Science, че ако пациентите са се държали „нормално“ по време на престоя си в болницата, те са щели да разкрият лъжите си и да поискат изписване. Той също така критикува както методите, така и резултатите от експеримента. Психиатърът Робърт Шпитцер също намира експеримента за псевдонаучен, както съобщава в своя научна статия.

Възниква и въпросът дали подобен експеримент изобщо има смисъл. Но въпреки многото спорове и критики, работата на Розенхан разкрива някои сериозни проблеми – начинът, по който персоналът на психиатричните болници се отнася към пациентите. Дори д-р Хънтър признава, че експериментът на Розенхан е допринесъл за нещо добро, като е разкрил тези ужаси. За съжаление този проблем съществува и днес в почти всички страни по света.