Защо последиците от мисията Artemis на НАСА може да са по-големи, отколкото си мислим — WP

Скот Соломон — биолог и професор в университета Райс и автор на „Да станеш марсианец: Как животът в космоса ще промени телата и умовете ни“ — написа колонка за Washington Post относно значението на мисията Artemis за човечеството.

Когато астронавтите от Аполо 11 Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стъпиха на повърхността на Луната през 1969 г., те промениха хода на човешката история.

Геополитическата победа на Съединените щати, които първи кацнаха на Луната, беше последвана от технологичния напредък на НАСА и екологично движение, предизвикано отчасти от снимки на Земята от космоса. Колкото и значими да бяха тези събития през втората половина на 20-ти век, програмата Artemis на НАСА в крайна сметка може да има още по-дълбоки последици.

Програмата Artemis, която включва настоящата мисия на лунния орбитален апарат, е създадена по време на първата администрация на президента Доналд Тръмп с цел връщане на човечеството на Луната. Докато първоначалните планове бяха до голяма степен отложени от администрацията на Байдън и през първата година от втория мандат на Тръмп, програмата наскоро получи значителен тласък от страна на НАСА. На събитие, наречено „Ignition“ на 24 март, администраторът на НАСА Джаред Айзъкман заяви, че Съединените щати планират да изградят база на Луната до 30-те години на миналия век.

Основната цел на базата е да разработва и тества технологии, които ще позволят дългосрочно присъствие в космоса с по-малка зависимост от мисии за снабдяване от Земята. Това включва използването на лунната почва за изграждане на инфраструктура и замръзнала вода за пиене и отглеждане на култури. Водата може също да бъде разделена на водород и кислород за дишане и използвана като ракетно гориво. Това е необходимо за постигане на крайната цел на програмата Artemis: установяване на човешко присъствие на Марс.

Ехото на тези планове ще отеква далеч в бъдещето. Като еволюционен биолог, виждам паралели между установяването на дългосрочно човешко присъствие на две небесни тела и процесите, чрез които животните и растенията, които кацат на островите, еволюират в нови видове. Когато видовете се изолират на нови места, те се адаптират към местните условия. Класически пример са галапагоските чинки, които са еволюирали в 18 нови вида от един-единствен прародител, пристигнал на островите и бързо адаптиран към околната среда. Средата на Луната и Марс е различна от всичко, с което нашите предци са се сблъсквали в нашата еволюционна история. Бъдещите поколения, които живеят там, ще се адаптират и ще се променят.

Космическите пътувания променят човешкото тяло — от отслабване на мускулите и костите до промени в телесните течности, които могат да доведат до загуба на зрение. Много от тези промени не са наследствени, но някои са. Когато астронавтът Скот Кели прекара близо година на борда на Международната космическа станция като част от изследването на НАСА, изследователите наблюдаваха няколко промени в тялото му. Сред тях са добавянето на химикали, които включват или изключват определени гени, като например тези, участващи в имунната система. Този тип епигенетична корекция може да бъде причинен от стрес, от лишаване от сън до продължително излагане на затворено пространство. Промени са открити и в структурата на някои от хромозомите му, които могат да повлияят на функцията на много гени и се смята, че са причинени от излагане на радиация. Ако в клетките на репродуктивната система настъпят генетични и епигенетични промени, те могат да бъдат предадени на следващото поколение.

Екипажът на Artemis II в момента пътува през част от космоса с по-високи нива на радиация, увреждаща ДНК, отколкото МКС. Магнитното поле на Земята се простира отвъд ниската околоземна орбита, улавяйки радиация от дълбокия космос в регион, наречен радиационни пояси на Ван Алън. Луната няма собствено магнитно поле, така че нивата на радиация са много по-високи за астронавтите, които пътуват около нея или прекарват време на повърхността ѝ. Докато защитното покритие, като например лунната почва, може да предпази екипажа от радиация, когато е на закрито, времето, прекарано в работа на повърхността на Луната, ще увеличи излагането на радиация, увреждаща ДНК. Подобни условия съществуват и на Марс, където също липсва магнитно поле.