Инженер от Microsoft разказа как е създал „Диспечера на задачите“ в Windows с размер едва 80KB

Дейв Плъмър, ветеран от Microsoft и създател на много емблематични функции в Windows, включително поддръжката на ZIP-архиви разкри в своето видео в YouTube тайните на разработката на „Диспечера на задачите“ (Task Manager). По думите му, съвременната версия на инструмента „тежи“ около 4MB, а оригиналът, който той е написал през 90-те години е заемал пространство от едва 80KB.

Основната задача на Пламър е била да създаде инструмент за спасяване на системата, който да остава отзивчив дори когато всичко останало е забило.

„Всичко си има своята цена; всяко заделяне на памет оставя следи. Всяка зависимост е съквартирант, който яде храната ти и никога не плаща наем. И затова, когато създавах Task Manager, не подходих към него като към съвременен инструмент, при който се започва с фреймуърк, добавяш девет слоя удобство, шест слоя защита от бъдещето, а после се чудиш защо това нещо изяжда 800MB, за да покаже няколко цифри“.

обяснява инженерът

Една от любимите функции на Плъмър е интелигентният механизъм за стартиране. За разлика от други приложения, които просто проверяват дали вече има стартиран екземпляр, Task Manager изпраща „лично съобщение“ на съществуващия екземпляр и чака отговор. Ако няма отговор, той приема, че предишният екземпляр е „паднал“ и стартира нов, за да помогне на потребителя да реши проблема с блокирането на системата.

За да спести ресурси, инженерът зареждал често използваните редове в глобални променливи само веднъж, а рядко използваните функции се зареждаха само при необходимост. Дървото на процесите се изграждаше ефективно: инструментът изискваше от ядрото цялата таблица с процеси наведнъж, вместо да запитва програмите една по една, което намаляваше броя на API извикванията.

Ограниченията в изчислителната мощност на компютрите от 90-те години принудиха Пламър да направи Task Manager максимално „икономичен“.

„Task Manager се роди, благодарение на напълно различно мислене. И макар че абсолютно не искам да се връщам към онова старо желязо, все пак съжалявам, че не сме запазили повече от онзи подход. Не на страданията, а на вкуса – инстинкта да групираш задачите, да кешираш правилните неща, да пропускаш невидимата работа, да сравняваш, да питаш ядрото веднъж вместо сто пъти, рядко да зареждаш редки данни, да се отнасяш с подозрение към удобството, когато то излага потребителя на риск“.

заключава Плъмър