Какво всъщност е „шестото чувство“? Как мозъкът използва забравените спомени, за да влияе на нашия избор

Представете си ситуация: правите избор въз основа на някакъв вътрешен нюх. Не можете да си обясните логично защо единият вариант ви се струва „правилен“, а другият – не. Това е просто… усещане. Познато е, нали? Преди го наричахме интуиция или шесто чувство. Но какво би било, ако всъщност зад тези мистериозни пориви се крият призраците на нашето минало – спомени, които сякаш отдавна и твърдо сме забравили?

Ново проучване хвърля светлина върху тази очарователна област от нашия ум, като предполага, че дори изтритите от паметта събития продължават невидимо да влияят върху решенията ни. Оказва се, че мозъкът ни е много по-пестелив хранител на информация, отколкото си мислехме.

Паметта не е само това, което помним

Склонни сме да мислим за паметта като за личен архив, в който можем да надникнем по желание. Да си припомним вкуса на бабината баница, мелодия от детството или сюжета на филма от снощи. Това е съзнателната, достъпна част от паметта. Но както казва Ник Търк-Браун от Йейлския университет, това е само върхът на айсберга. „През повечето време не си седим и не се отдаваме на спомени“, отбелязва той. – Ние работим, отглеждаме деца, живеем. А паметта ни постоянно и невидимо влияе на поведението ни.“

Той изчисли, че до 95% от работата на ума ни се извършва в сянка, автоматично. И именно там, в този полумрак на съзнанието, и живеят „забравените“ спомени, които продължават да дърпат конците. Но как да го докажем?

В търсене на следи от миналото: какво е енграмата?

За да разберем как учените са подходили към тази загадка, трябва да се запознаем с едно понятие – енграмата. Най-просто казано, енграмата е физическа следа, „отпечатък“ на спомен в мозъка. Това е специфична невронна верига, която се активира, когато си спомняме нещо. Дълго време се смяташе, че когато забравим дадено събитие, неговата енграма просто се унищожава или изчезва. Няма следа, няма и спомен.

Но швейцарски учени, ръководени от Том Вилемс от Университета в Берн, решават да проверят: ами ако енграмата остава, само че сме изгубили „ключа“ към нея?

И точно тук започва най-интересната част.

Експериментът, при който се разглеждат чуждите спомени

Учените провеждат хитър експеримент. Те показали на участниците 96 двойки изображения: лице на човек и произволен предмет (например китара или телбод). Задачата била проста – да запомнят тези двойки.

След това, след 30 минути или след 24 часа, започнали тестове, по време на които мозъците на участниците били сканирани с помощта на fMRI – технология, която позволява да се види кои части на мозъка са активни в даден момент. Хората били помолени да посочат коя снимка се свързва с показаното лице. При това те е трябвало да посочат как са направили своя избор:

• Определено запомнят съчетанието.
• Не са сигурни, но клонят към някакъв отговор.
• Изобщо не си спомнят и са отговорили на случаен принцип.

Резултатите се оказаха поразителни. Тези, които бяха сигурни в паметта си, отговаряха правилно в 87% от случаите, което можеше да се очаква. Но групата на „гадателите“, които били убедени, че не помнят нищо, все пак давали правилния отговор много по-често, отколкото в случая на сляпото гадаене (където шансът е 50/50).

Но основният пробив е очаквал учените на изображенията от ядрено-магнитен резонанс. Когато „гадаещият“ човек случайно (както му се струвало) избирал правилната двойка, мозъкът му показвал абсолютно същата активност в хипокампуса – ключов център на паметта – като на човека, който бил сигурен в отговора си!

Нека обясним: това означава, че енграмата, самата следа от спомена, не е изчезнала никъде. Тя е жива и здрава. Човекът просто е загубил съзнателния достъп до нея, но в момента на избора тя се е активирала и е „подсказала“ правилния отговор. Неговата „интуиция“ не е била нищо друго освен шепот на забравен спомен.

Пътят на спомените: от „черновата“ до „архива“

Проучването потвърждава и една от водещите теории за паметта – теорията за стандартната консолидация. Според нея спомените първо постъпват в хипокампуса, който действа като временно хранилище или папка „Чернови“. След това, най-вече по време на сън, мозъкът прехвърля най-важните от тях в неокортекса – един вид постоянен „архив“.

Експериментът ясно показа това. След 24 часа при тези, които си спомнили двойките, се наблюдавала активност както в хипокампуса, така и в неокортекса – споменът бил успешно прехвърлен в архива. Но при тези, които са забравили всичко, следата на спомена (енграмата) е останала „заключена“ в хипокампуса, без да премине на следващото ниво. Тя не изчезвала, но ставала недостъпна за съзнателно извикване.

Какво означава всичко това за нас?

Това откритие е нещо повече от любопитен научен факт. То променя начина, по който мислим за себе си. Нашите решения, симпатии, антипатии и внезапни прозрения може да са продиктувани от преживявания, за които дори не подозираме. Човекът, който интуитивно не харесвате, може просто да ви прилича на човек от далечното и забравено минало. Внезапното желание да завиете по непозната улица може да е ехо от миг от снимка, която някога сте видели.

Тази научна работа показва, че може да съществува огромна пропаст между нашето съзнание и биологичните процеси в мозъка. Мозъците ни съхраняват много повече, отколкото осъзнаваме, и този скрит архив постоянно оформя нашето настояще.

Затова следващия път, когато направите избор, основан на чиста интуиция, помислете за това. Тя може да не е магия или шесто чувство. Може би това е просто поздрав от вашето лично и донякъде забравено минало.