Космосът ще се превърне в „дивия запад“: Защо остарелите закони не отговарят на съвременните космически мисии?

През първите няколко месеца на 2025 г. се наблюдаваше бум на частните космически мисии. Някои от тях бяха успешни, като например американската компания Firefly Aerospace, която приземи космическия си кораб Blue Ghost Mission 1 на Луната. Това беше първото успешно лунно кацане на космически кораб, собственост на частна компания.

Но напоследък имаше и няколко неуспешни опита. Никой от тях не беше по-зрелищен от многократните експлозии на ракетата SpaceX Starship на технологичния милиардер Илън Мъск през януари и март.

На теория съществуват редица международни закони, които регулират тези дейности. Повечето от тях обаче са създадени преди около половин век, преди космосът да стане достъпен за частните компании, които са нетърпеливи да го изследват и да експлоатират неизползваните му ресурси.

С това развитие на събитията възниква спешна необходимост от актуализиране на законите, регулиращи случващото се в космоса, за да се предотврати превръщането му в своеобразен „див запад“, където технологичните милиардери и притежаваните от тях компании могат да правят каквото си поискат, без да носят отговорност, без последствия и без да се съобразяват с общественото благо.

Закони, стари като Студената война

Космическите дейности се регулират главно от договорите на ООН. Те включват Договора за космическото пространство от 1967 г., Конвенцията за отговорността от 1972 г. и Споразумението за Луната от 1979 г.

Но тези споразумения са създадени по време на Студената война, когато изследването на космическото пространство се определя от военните съображения и се извършва главно от националните държави.

Днес обаче частните компании са основните играчи в космическото пространство. Те могат да предоставят очарованието на космоса на масите срещу немалко пари. Така например повечето от около 11-те хиляди активни спътника в орбита около Земята са частна собственост.

Понастоящем НАСА разчита на партньорства с различни компании, за да съчетае опита си и да спести разходи. Същото прави и Европейската космическа агенция, както и много от 77-те държави с космически програми.

Илън Мъск умело се възползва от тази тенденция, като осигури 22,6 млрд. щатски долара държавно финансиране за SpaceX.

Частните космически полети могат да съчетават търговски и национални цели. Например, мисията Blue Ghost 1 беше договорена от НАСА чрез нейната инициатива за търговски лунен товар. Той носеше набор от научни и технологични инструменти на НАСА.

Само няколко дни по-късно друга компания изпрати космически кораб на Луната. И все пак космическият кораб Athena на Intuitive Machines се приземи неправилно. Той се преобърна и скоро беше обявен за мъртъв. Той също носеше скъп товар на НАСА.

Националните космически агенции ще продължат да разчитат на партньорски компании в по-амбициозните начинания. Но какво се случва, когато нещата се объркат? Как частните компании могат да бъдат подведени под отговорност, ако повредят чуждата собственост или причинят екологични щети на небесните тела?

Космическият трафик

Нараства рискът от сблъсък между сателитите, космическите апарати и космическите отпадъци. Макар че има механизми за предупреждение за сблъсък, няма глобален подход за оценка на риска от сблъсъци.

Конвенцията за отговорността от 1972 г. предоставя насоки за справяне с отговорността след сблъсък със сателит. Тя обаче се прилага пряко само за държавите, а не за частните дружества.

Ако космическият кораб на частна компания причини щети, засегнатата страна може да предяви иск по дипломатически път само срещу държавата, която го е изстреляла, а не срещу самата компания. Пътят за предявяване на претенции е сложен, бавен и подлежи на дипломатически преговори.

Освен това някои оператори на сателити закупуват застраховки за покриване на щетите от сблъсъци, разумно заобикаляйки конвенцията. Застраховката създава ефективен частен механизъм за справяне с щетите, като се избягва необходимостта от ангажиране на държавите или от преминаване през дипломатическите процедури, изисквани съгласно Конвенцията.

Но космическите застраховки са изключително скъпи, така че повечето сателити не са застраховани.

В Договора за космическото пространство се казва, че държавите трябва да избягват замърсяването на космическото пространство. Но в него не се разглежда конкретно проблемът с натрупаните космически отпадъци.

Дългосрочната устойчивост на космическите дейности, включително натрупването на космически отпадъци, изобщо не е представлявала актуален въпрос за съставителите на договора. Освен това формулировката на договора е неясна, като изисква от държавите да действат с „надлежно зачитане“ на интересите на другите и да провеждат „подходящи“ консултации, преди да предприемат потенциално вредни дейности. В него обаче не се определя какво означават тези термини.

Кой притежава ресурсите в космоса?

Перспективата, че хората ще могат да добиват и продават полезни изкопаеми от астрономическите обекти, се приближава до реалността. Първоначално вниманието е насочено към Луната. Но на кого принадлежат ресурсите на Луната?

Не съществува международен договор за правата на собственост извън Земята. САЩ се опитват да постигнат частна собственост върху космическите ресурси чрез своето „Споразумение Артемида“ (Artemis Accords) от 2020 г.

Това начинание е голям стимул за приватизирането на космическото пространство. Но то контрастира с концепцията за „общото наследство на човечеството“ – крайъгълният камък на Споразумението за Луната от 1979 г.

Досега 53 държави са подписали Artemis Accords. Но само 17 държави са страни по Споразумението за Луната. Без ясни правила, приложими за всички участници в космическия сектор, изследването и добивът на полезни изкопаеми на Луната от частни субекти може да се сблъска с проблеми.

Има множество тревожни сценарии. Частният космически кораб може да се разбие в лунното съоръжение за настаняване на някоя държава поради липсата на „правила за движение“ на Луната. Лунният трафик и добивът на полезни изкопаеми могат да причинят щети на повърхността на Луната.

Могат ли частните организации да бъдат държани отговорни за тези щети? Настоящият режим на космическото право не се занимава с такива хипотетични проблеми, които могат да станат съвсем реални през следващите няколко години.

Безопасно и устойчиво изследване на космоса

Космическото право трябва да се развива, за да се осигурят безопасни и устойчиви търговски космически пътувания и изследване на Луната. Това може да бъде постигнато само чрез постигане на международен консенсус относно новите правила за космическите мисии.

Това изисква множество сложни и трудни дискусии.

Какви видове щети, нанесени на Луната, трябва да бъдат възстановени и от кого? Кой е най-подходящият начин за кандидатстване за обезщетение от страна на засегнатите субекти? Какви правила трябва да се въведат за управление на увеличения обем на трафика в космическото пространство? Как могат да бъдат стимулирани държавите да засилят надзора над своите партньори от частните организации в съвместните мисии?

Може би най-лесният за решаване въпрос е от коя страна на бъдещите лунни магистрали да се кара. При положение, че САЩ и Китай са водещи в момента, това би било от дясната страна.

Що се отнася до Обединеното кралство британският аналитичен център Adam Smith Institute предложи Луната да бъде разделена на отделни участъци, които да се дават под аренда на бизнеса, включително и от сферата на космическия туризъм, както и на различните изследователски компании. Според икономиста Ребека Лоу, парите от арендата може да се внасят в специален фонд, финансовите средства на който ще се използват за борба с бедността в слаборазвитите страни. Тази идея не получи подкрепа на практика от никого – реализацията на това твърде странно предложение е на практика невъзможна, понеже договорът на ООН в сферата на космоса забранявана на държавите и на физическите и юридическите лица да притежават каквито и да било части от космическото пространство и обектите в него.