5 от най-големите грешки в историята на науката – част първа

Научните изследвания и постижения засягат повечето аспекти на нашето съществуване – от напредъка в здравеопазването и медицината до инструментите, които използваме за работа и дори за забавление, но учените невинаги успяват да се справят от първия опит.

Ето 5 научни грешки, които са имали голямо влияние, без да са подредени по определен ред.

1. Геоцентричният модел

Геоцентричният модел, или идеята, че Земята се намира в центъра на Вселената е властвал над науката и религията в продължение на хиляди години. Това описание на космоса, при което се смята, че Слънцето, Луната, звездите и планетите обикалят около Земята е било общоприето още от древността. То е популяризирано от Аристотел в Гърция, Птолемей в Древен Рим и много други.

Една от причините за устойчивостта на геоцентричния модел е, че той изглежда описва това, което може да се наблюдава от Земята. За човек, който стои на Земята, Слънцето и Луната изглежда се въртят около нашата планета, а не обратното. Някои хора вярват погрешно в това и до днес.

Геоцентричният модел е използван за астрономически прогнози в продължение на повече от 1500 години и пътят към неговата замяна не е бил лесен.

Ренесансови учени като Коперник, Галилей и Кеплер развиват теорията, че всъщност Земята се върти около Слънцето – известна като хелиоцентричен модел. Те се сблъскват с опозицията на Католическата църква, която смята, че централното положение на Земята във Вселената е описано в Библията.

През 1615 година Галилео е съден от римската Инквизиция за своите възгледи, осъден е за ерес и е поставен под домашен арест до края на живота си. Италианският философ и теоретик на космологията Джордано Бруно е съден от Инквизицията заради подкрепата си за хелиоцентричния модел на Коперник и е изгорен на клада през 1600 година.

2. Имперските измервания, заради които бе разрушен космически апарат за 125 милиона долара на НАСА

Хората, които са свикнали с метричната система за измерване често смятат, че продължаващата употреба на имперски мерки (футове, мили, паунди и т.н.) в Америка е озадачаваща и неинтуитивна. Всъщност Имперската система продължава да се използва, въпреки че САЩ приеха SI (съвременната метрична система) като предпочитана измервателна система в „Закона за метричното преобразуване“ от 1975 година, който беше подписан от президента на САЩ Джералд Форд.

През септември 1999 година използването на грешни единици струва на НАСА много скъпо оборудване – нейния нов космически апарат Mars Climate Orbiter на стойност 125 милиона долара.

Сондата беше предназначена за изследване на марсианския климат, атмосферата и промените на повърхността.

Въпреки това, катастрофално неразбирателство между нейните конструктори в крайна сметка довело до унищожаването на орбиталния апарат.

Докато инженерите от Лабораторията за реактивни двигатели (JPL), които управляват навигацията на спускаемия апарат, извършват изчисленията си, използвайки единици SI, екипът от Lockheed Martin Astronautics, който отговаря за проектирането и изграждането на спускаемия апарат изчислява данните за ускорението в имперски единици. Инженерите от JPL не са знаели, че случаят е такъв, като са предполагали, че екипът на Lockheed използва метрични измервания, които са почти универсални в науката.

Софтуерът, управляващ двигателите на орбиталния модул изчислявал силата, която двигателите трябваше да упражняват в паунд-секунди сила. Втората част от кода, която разчитала тези данни обаче приемала, че те са в метричен стандарт (нютон-секунди).

Грешката довела до това, че орбиталният модул не достигнал предвидената орбита (около 145 километра) и падна в марсианската атмосфера на височина около 56 километра. Космическият апарат се разпаднал поради атмосферните напрежения.

3. Колумб открива Америка, но мисли, че това е Източна Индия

Малцина смятат, че Христофор Колумб е учен и за това има основателна причина. В края на краищата той е бил преди всичко мореплавател, но по времето на Колумб навигаторите не разполагали с точни или подробни карти на света и затова трябвало да действат и като математици и учени, за да намерят пътя си.

Именно в това Колумб допуска решаващи грешки (въпреки, че по онова време няма как да знае, че това са грешки). Първият му избор е да разчита на работата на съвременния му географ Тосканели за оценка на размера на Земята. Това го довежда до това, че се озовава в Северна и Южна Америка, вместо да открие пътя към Индия и Китай, както се е надявал.

Тосканели е изчислил разстоянието (в западна посока) от Лисабон до Пекин на около 5000 морски мили (в действителност то е по-близо до 11 000 морски мили), а разстоянието в западна посока от „Антилите“ до Япония – на 2000 мили. (в действителност то е по-близо до 7500 морски мили, въпреки че местоположението на „Антилите“ не му е било точно известно).

През 15-ти век е било известно, че Земята е сферична. Обиколката ѝ също е била известна доста точно благодарение на изчисленията на гръцкия математик и географ Ератостен през 200 г. пр.н.е. Той предлага един градус географска ширина да се равнява на 59,5 морски мили.

Една от трудностите при използването на древни източници за това число обаче е, че не е известна точната стойност на единиците за разстояние, използвани от древните автори. За дължината на (морската) миля, използвана в древните текстове, Колумб направил предположения, основани на италианските мили, което подценило истинската дължина с около 75% от истинската стойност.

Допускайки всички тези грешки, Колумб започнал да вярва, че Земята е много по-малка, отколкото е в действителност (с около 25 %), и че Азия се намира само на няколко хиляди километра западно от Европа. Ето защо той вярвал, че може сравнително лесно да се стигне до Азия, като се прекоси Атлантическия океан. И ние знаем, че Колумб е вярвал точно в това до деня на смъртта си – че е открил нов морски път до Азия.

4. Експлозията на реактора в Чернобил

Най-тежката досега ядрена авария в света започва на 26 април 1986 година с експлозията на реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала, разположена близо до град Припят в Украйна, която тогава е част от Съветския съюз.

Аварията води до незабавната смърт на около 30 души и до последвалата смърт на хиляди други от различни видове рак, причинени от излагане на радиация. Истинският брой на жертвите все още се обсъжда, тъй като е трудно да се проследи напълно и да се определи количествено.

Според Световната ядрена асоциация парата, получена в резултат на експлозията и свързаните с нея пожари е причинила изхвърлянето на поне 5% от радиоактивния материал от активната зона на реактора в околната среда. Впоследствие това е довело до разпространение на радиоактивни материали в цяла Европа.

Защо реакторът се взриви, предизвиквайки бедствие, което струва около 68 милиарда долара за щети и разходи за почистване (по изчисления от 2019 г.)? Вината е в конструктивните недостатъци на устройството, както и в грешките, допуснати от операторите на централата, които са пример за явна липса на култура на безопасност.

Аварията започва, когато парната турбина се тества за способността ѝ да осигурява енергия на помпите за аварийно захранване на водата. Това води до спад на мощността почти до 0, което кара операторите да я рестартират, за да могат да извършат теста на турбината със забранена конфигурация на контролните пръти.

След като тестът приключил, нестабилният реактор бил спрян за поддръжка. Това обаче не бил краят на историята, тъй като рязкото увеличаване на мощността в реактора предизвиква разкъсване и изтичане на охлаждащата течност. Впоследствие това води до експлозия на пара и пълно разтопяване, което срива сградата. Пожарът в активната зона на реактора продължил няколко дни, (до 10 май), като разпространил радиоактивно замърсяване в части от Съветския съюз и Европа.

Човекът от Пилтдаун

Историята на Човекът от Пилтдаун започва през 1912 година, когато британският адвокат и любител търсач на фосили Чарлз Доусън твърди, че е открил липсващото звено в човешката еволюция в кариера за чакъл край малкото селце Пилтдаун в Съсекс, Великобритания.

Както Доусън разказва пред Лондонското геологическо дружество, той открива череп, подобен на човешкия (но по-голям), челюст, подобна на маймунската, износени моларни зъби, каменни инструменти и вкаменелости на животни – всичко това е датирано от него на около 500 000 години преди това. Всички тези доказателства, взети заедно, сочат съществуването на човекоподобно „липсващо звено“, наречено Eoanthropus dawsoni или Piltdown Man (Човекът от Пилтдаун).

Единственият проблем с това важно научно откритие е, че то е пълна измама, най-вероятно извършена от самия Чарлз Доусън, като е сдвоен човешки череп с челюстта и зъбите на орангутан. Измамата обаче е окончателно доказана едва през 1953 година, когато учени от Оксфордския университет използват техниката на флуорното датиране, за да докажат, че всички кости на Пилтдаунския човек са на различна възраст и представляват смесица от издълбани и оцветени кости както от хора, така и от маймуни.