Къде живее съзнанието: в хипокампуса, таламуса или извън мозъка?

Съвременната невронаука е изправена пред същите проблеми, пред които са се изправяли философите преди векове: как можем да обясним появата на субективния опит въз основа на работата на физическия мозък? Въпреки напредъка в технологиите и разбирането на структурата на нервната система, основният въпрос остава без отговор.

В исторически план възгледите за съзнанието са претърпели радикални промени.

През 17 век френският философ и математик Рене Декарт предлага дуалистична концепция: нематериалната душа съществува отделно от тялото и взаимодейства с него чрез епифизата. Този възглед противоречи на класическите философски традиции, но е в унисон с духа на епохата, която се стреми да обясни природата чрез механистични модели.

С развитието на материалистическите идеи през 18 и 19 век философите и учените изоставят идеята за душата, като я заменят с понятието за разум. След това се появяват опитите да се обясни съзнанието като резултат от физическата работа на мозъка: теория на идентичността, функционализъм, бихевиоризъм и дори елиминативен материализъм, който напълно отрича съществуването на субективен опит.

Въпреки разнообразието от подходи, всички те се сблъскват с един и същ парадокс: как субективните усещания и мисли възникват в една биологична структура – мозъка? Учените продължават да търсят конкретното място, където се заражда съзнанието. През годините са изказвани предположения, че то се намира в кората на главния мозък, в таламуса, в мозъчния ствол или дори в специални свойства на невроните.

Хипокампусът като източник на съзнанието?

Канадският неврофизиолог Алън Маккомас предлага своя хипотеза, според която съзнанието се заражда в хипокампуса – двойка мозъчни структури, разположени в темпоралните лобове, които играят ключова роля при формирането на паметта. Той разглежда мозъка като „органична машина“, в която съзнанието е функция на определени „концептуални клетки“.

Маккомас смята, че тези клетки кодират определени понятия и се активират, когато се възприемат определени обекти, хора или места, като се игнорират други стимули. Например отделни неврони могат да реагират на определено лице, независимо от начина, по който е изобразено – в профил, анфас, в различни перспективи или дори в текстова форма. Това, според учените доказва връзката им с осъзнаването на заобикалящата ги действителност.

Но ако съзнанието наистина е локализирано в хипокампуса, то увреждането му би трябвало да доведе до неговата загуба. Многобройни медицински случаи обаче показват обратното: хората с разрушен хипокампус губят паметта си, но остават в съзнание.

Мозъкът не е машина

Аргументите на Маккомас са критикувани от други учени. Основният проблем се крие в самия подход: сравняването на мозъка с машина. Въпреки че тази аналогия е удобна, тя е подвеждаща.

Терминът „машина“ обикновено се използва за устройства, създадени от човека, като компютри или автомобили. Те нямат естествени функции, а работят в рамките на вграден дизайн. За разлика от тях мозъкът не е изкуствен механизъм – той се развива и променя по естествен начин и функциите му не се ограничават до проста обработка на информация.

Опитът да се „открие“ съзнанието в определени части на мозъка вече няколко пъти е довеждал учените до задънена улица. Навремето се смяташе, че съзнанието идва от кората на главния мозък, след това от таламуса, после от мозъчния ствол. Нито една от тези теории обаче не обясняваше цялата картина.

Какво казва философията?

Класическата философия твърди, че съзнанието не е обект, а начин на възприемане на реалността. В древността то е било наричано „възприятие“ – средство за познание, воля и мисъл. По аналогия, когато човек носи очила, той вижда по-добре света около себе си, но не осъзнава самите очила. По същия начин съзнанието е средство, а не обект на изследване.

Аргументът за съществуването на душата като източник на съзнанието е характерен за философията на Аристотел. Той твърди, че душата не е мистичен феномен, а съвкупност от телесни способности: дишане, обмяна на веществата, движение, въображение, памет и интелект. Съвременните философи, разглеждащи проблема за съзнанието, често стигат до подобни заключения, като го наричат по-скоро качество на възприятието, отколкото физически обект.

Защо съзнанието не се вписва в невробиологията?

Съвременната наука е изучила мозъка достатъчно задълбочено, за да каже, че повечето физиологични процеси се контролират от невронни структури. Например, електрическата стимулация на мозъка може да предизвика емоции, спомени и визуални образи. По-сложните когнитивни функции обаче като абстрактното мислене, волята и самосъзнанието не могат да бъдат възпроизведени чрез каквато и да е манипулация.

Изследванията на неврохирурга Уайлдър Пенфийлд показват, че електрическата стимулация на мозъка може да предизвика автоматични движения, но не и съзнателни намерения. Роджър Спери и Джъстин Серджент установяват, че след разделяне на полукълбата пациентите могат да осъзнават информация без физическа връзка между частите на мозъка. Експериментите на Бенджамин Либет показват наличието на свободна воля, която не е пряко свързана с невронната активност.

Също така проучванията на пациенти с преживявания в клинична смърт показват, че осъзнаването може да продължи дори когато мозъкът е напълно изключен. Всичко това поставя под въпрос представата за съзнанието като продукт на чисто биологична дейност.

Какво следва?

Въпросът за естеството на съзнанието остава отворен. Съвременните подходи за неговото изучаване се сблъскват с фундаментални ограничения. Ако съзнанието не е функция на мозъка, тогава къде е неговият източник?

Философските традиции твърдят, че съзнанието е свойство на живите същества, а не специфичен физически процес. Може би науката все още не разполага с нужните методи, за да даде окончателен отговор, но едно нещо вече е ясно: съзнанието не може да се обясни като механична работа на невроните. Неврологията все още търси, но може би ще се наложи да излезе извън рамките на обичайните парадигми, за да разбере наистина какво е съзнанието.