Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бог

Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение„

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за т. нар. „хаотична инфлация“. Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив.

Казано накратко, според теорията за Мултивселена, при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, т.е. да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия еволюцията закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.

Полският теоретичен физик Войчех Зурек разработва т. нар. теория на „квантовия дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и пр. – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.

В посочената теоретична рамка свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда, са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (т.е. изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение.

По отношение на абиогенезата немският физикохимик Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (т.е. през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М. Айген и П. Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Те смятат, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, т.е. за „храна“. (Разбира се, в неживия свят дарвинистката концепция се различава от нейната интерпретация в биологията.)

Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

1. Каква е демаркационната линия между съзнателната и спонтанната подредба на мирозданието?

За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е защото формите са безброй, както и размерите. (Нещата стават още по-невъзможни за реализация ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи!) Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия. (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!) След малко ще установим, че за появата на всемира се получават вероятности от порядъка на, като построението на заобикалящата ни действителност обаче се оказва задача със значително по-голяма степен на сложност. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.

Намесата на интелекта се отразява и на естественото състояние на обектите и системите. Например, една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека да си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса? Затова, ако се докаже, че структурите на нашия свят не са формирани в резултат от действието на природните закони, това също ще потвърждава намесата на интелигентен Създател.

С други думи, научният аргумент за съществуването на Бога, който ще представим ще бъде обусловен от доказателството за статистическа и физическа невъзможност за самоорганизация на материята, от което по необходимост ще следва наличието на „свръхестествено мъдър Творец“!

2. Предизвикателството.

През 2010 г. излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница.

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания.”

И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог. Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие”

Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

3. „Великият дизайн“.

Ето какво е заключението на Хокинг в края на книгата „Великият дизайн“: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената”

В посоченото твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:

Първо, вакуумът се отъждествява с „нищо“, поради обстоятелството, че в него не се съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората, незанимаващи се с физика. Трябва да отбележим обаче, че вакуумът притежава известна енергия, в него непрестанно се появяват и изчезват виртуални частици и пр., което говори, че вакуумът, строго погледнато, съвсем определено е „нещо“, а не – абсолютно „нищо“. А щом като е „нещо“ вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.

Второ, говори се за „закон, като този за гравитацията“, благодарение на който се поражда (а по-нататък и структурира) Вселената. Ние след малко ще видим колко проблематично е положението изобщо да има някакъв твърдо установен „закон“. Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който задава подобен въпрос: „Тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Но къде в пустотата са записани тези закони? Какво да кажем, че празнотата е „бременна“ с някаква възможна вселена? Според тази логика излиза, че дори празнотата е подчинена на закон, който съществува преди космоса и времето„

Трето, не става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга „Вселена от нищото“ Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на Хокинг, като преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е особено убедителен.

С други думи, Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса „защо има нещо, вместо нищо?“, както уверяват читателите си, а само са изместили нещата към непонятния начален вакуум!

4. Сега нека разгледаме тези три предпоставки в по-големи подробности.

Първата от тях е, че материята е възникнала от вакуума, като в началото е имало процес на инфлация.

Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на относителността.

Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия преобразува в частици и лъчение и пр. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции така, че да съвпаднат с астрономическите наблюдения.

Но най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува никаква структура.

Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на т. нар. СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони се падали милиард и един бариони. След като големият фойерверк свършил, оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени всички атомни ядра.

Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат атомите електронеутрални), което е статистически абсурд. Нещо повече, при останалите частици броят на положителните и отрицателните електрически заряди пак трябва да е еднакъв, поради което абсурдът всъщност се оказва двоен и троен!

(Необходимо е да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава един милиард, милиарда, милиарда, милиарда, т.е.  пъти тази на гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни свят. Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното.)

С други думи, концепция за раждането на света от вакуума напълно се проваля, понеже не намира емпирично потвърждение за появата на материята.

На второ място се явява проблемът със законите.

В тази връзка изникват два подвъпроса:

а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен хаос, да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане?

Какво ще стане, ако т. нар. „неопределена изменчивост“ (по Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и пр. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент и т.н., като би следвало да допуснем дори качествена (еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност. Гравитационният закон сега може да има вида:

а след малко:

после да се измени в друг вид и т.н. (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията, всичко ще рухне „пред очите ни“. В един такъв свят нито биха могли да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.

На това място ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят? Отговорът, който дава теорията на струните, е, че има шест (или седем) допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в т. нар. форми на Калаби-Яу. (Наречени са на Еугенио Калаби и Шинтун Яу, които са ги открили математически още преди да стане известно тяхното значение за теорията на струните.)

Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и оттам – върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и „застопорени“ онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.

Ще напомним обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за верифициране и фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област, която все още не може да претендира за статут на научна постановка. В работата си върху историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше”.

Хокинг и Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните, заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около  броя вселени. (А според Андрей Линде те са.) Но дори струнната теория да се окаже вярна, това все още няма да означава, разбира се, че въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след малко, посочените числа са съвършено незначителни, за да могат да спасят натуралистичната версия за появата на някакъв подреден свят.

б) Вторият подвъпрос, на проблема със законите, е: „каква е статистическата вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и добре устроена вселена?“.

Фундаменталните константи, характеристиките на елементарните частици и пр. се измерват с непрекъснати (т.е. недискретни) величини, поради което те допускат безкраен брой стойности на своите настройки m (m→∞). Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на системата да има точно подходящите параметри е 1/m, а за всичките n-броя елементи – . Нека допуснем, че системата има безброй устойчиви конфигурации, тогава вероятността P да се образува случайно, която и да било от тях е:

което математически е неопределеност. За да избегнем „неопределеността“ можем да използваме граничен запис. Тогава, търсената от нас вероятност ще бъде както следва:

Ако положим n-1=k, то изразът придобива вида:

Където n е цяло положително число по-голямо от единица.

Понастоящем можем да кажем, че за нашата Вселена са известни поне няколко десетки параметъра, чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени, т.е. вероятността този свят да се появи случайно е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ .

С други думи при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите параметри, се получава един изумителен парадокс. Макар че могат да притежават безброй работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да било от тях е нулева, или тя на практика никога не може да се осъществи. Бихме могли да означим този парадокс и като теорема за съществуването на Бога.

Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m’ е броя на вселените. Тогава m’може да расте от 1, 2, 3 … до ¥, т.е. m’ е множеството от целите положителни (т.е. естествените) числа. С m вече означихме множеството от настройките на физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също приемат като стойности само естествени числа, т.е. m = m’, а n отново е броят на необходимите параметри (физични константи).Или изразът за вероятността P за съществуването на една такава вселена придобива вида:

Тук числителят и знаменателят растат с различни скорости (съответно  и ), поради което крайният резултат е нула.

Работата обаче е там, че mна практика е множеството от всички реални числа (цели, рационални и ирационални). Затова трябва да вземем предвид, че между всеки две цели числа (например между 1 и 2) лежат безкраен брой реални числа. С други думи, множеството на реалните числа е безкрайно по-мощно от множеството на естествените числа, т.е. придобива вида , където p и q също клонят към безкрайност. Тогава вероятността P ще бъде както следва:

За да избегнем неопределеността, отново използваме граничен запис и тъй като в този случай m’, p и q клонят по един и същ начин към безкрайност, записваме търсената вероятност както следва:

Може лесно да се забележи, че в този случай знаменателят расте още по-бързо. Този резултат всъщност показва, че дори световете да са ,пак не е възможно да се стигне до устойчива подредена вселена!

В последната си книга Роджър Пенроуз отбелязва: „Квантовата теория предпоставя определен тип пространства, известни като Хилбертови пространства, които могат да имат безкраен брой измерения. […] За едно n-реално-мерно пространство ще казвам, че притежава „ “ точки (което е израз на факта, че този точков континуум е организиран в n-мерен низ). В безкрайно-мерния случай ще казвам, че то притежава „ “ точки.“

Ако приемем, че на мястото на всяка точка в безкрайно-мерно Хилбертово пространство имаме по една вселена, тогава броят на световете може да бъде „ “. Работата обаче е там, че точката е наименование за 0-мерен обект, т.е. тя няма дължина, площ или обем, каквито има една вселена. В такъв случай броят на световете, дори в посоченото пространство, ще бъде едва ∞, а не безкрайност на някаква степен. Тоест броят им винаги ще бъде изброима безкрайност, което прави още по-сигурен нашия извод, че няма никаква възможност за случайното възникване на подреден и устойчив свят.

Можем да изразим този резултат и по друг начин. Броят на вселените всъщност отговаря на множеството ℕ на естествените числа.

ℕ = {0, 1, 2, 3, 4, 5… ∞}

Кардиналното число (т.е. броят на елементите) на множеството ℕ се означава със символа (алеф-нула). Кардиналното число на множеството на реалните числа ℝ обикновено се означава с C. Математикът Георг Кантор доказва, че: , откъдето следва, че C > .

Понеже стойностите от настройките на физичните константи вече казахме, че отговарят на реалните числа, това означава, че те винаги ще бъдат неизмеримо повече от броя на вселените, с което теоремата е доказана!

Статистическите закони на теория допускат реализирането на събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива събития никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има определен „праг на вероятност”, под който неговото осъществяване е неправдоподобно. Но колкото и невъобразимо малки да са отношения като например ;  и пр., все пак е възможно да има хора, които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат. Когато обаче се получи вероятност , тя е безкрайно по-малка и от най-малката вероятност, която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и за такива “оптимисти” вероятност  съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана” дадено събитие да се случи на практика.

Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.

При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и т.н.) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и др.). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.

Което ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.

Според дефиницията, йерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, т.е. всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, т.е. тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на йерархично подредените системи.

При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и пр., ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.

Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.

А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.

От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и т.н.) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.

Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.

Като анализираме снимката по-горе, сме в състояние да направим и следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.

В първият случай, т.е. при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.

Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ ( ).

При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и пр.) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и т.н.

Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и др. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, т.е. не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (т.е. внезапна) поява на нови видове.

От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Като се върнем на фиг. 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:

от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, като вероятността за случайното възникване на който и да било от тях е „по-малка от безкрайно малка“, което изключва случайното му възникване.

Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.

5. Пространството и времето.

Третият неразрешен проблем, в книгата на Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на пространството и времето.

Крис Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата природа на пространство-времето”

Във „Великият дизайн“ авторите не изразяват ясно становище по отношение на въпросите с: 1) произхода на времето и 2) началото на Вселената.

До настоящия момент обаче нито един от стълбовете на съвременната физика – нито общата теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните – не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето.

Колкото до втория въпрос, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка (направена още през 1982 г. и повторена във „Великият дизайн“), въвеждат т. нар. „имагинерно време”, при което „различието между пространство и време напълно изчезва„. По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват сингулярностите в тези моменти. (През 2015 г. в съвместна научна публикация на А. Ф. Али и С. Дас също бе заявена подобна позиция, основана на уравнения от квантовата физика.)

Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: „трябва да отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип„. Затова не е трудно да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода: „Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя„?

Съвсем наскоро обаче екип под ръководството на Жан-Люк Лехнерс, в който влизат Джоб Фелбрудж и Нийл Турок, с помощта на значително по-мощни математически методи и средства успя да докаже, че моделът „без граница“ на Хокинг и Хартъл е несъстоятелен (а още беше опроверган и т. нар. „тунелен преход“ на Виленкин, който също изключва начало на времето)!

6. Как стоят нещата в биологията?

Теоретиците на движението Интелигентен дизайн издигат концепцията за т. нар. „нередуцируема сложност“, чието определение е следното: „единна система… като отстраняването на която и да било от частите прави системата неспособна да функционира“. Най-популярният пример, който дават, е с двигателя на бактериалното камшиче (флагелум). Но те допускат елементарна грешка като твърдят, че „няма данни неговите части да изпълняват и други функции“. Може би, когато са направили това изявление, наистина да не е имало данни, че в живия свят се случва нещо подобно, но при машините, създадени от човека, е възможно редица части да бъдат взаимозаменяеми или конструкциите им да са твърде подобни, макар да изпълняват различни функции.

Натуралистите, разбира се, веднага се възползват, за да обърнат нещата в полза на Дарвиновата еволюция. Те излизат с опростенческото обяснение, че „доказателството за редуцируемостта на флагеларния двигател се състои в това, че някои от съставните му части могат да функционират на друго място – например под формата на игличките на секреторната система тип III (injectisome, T3SS – Type III secretion system), срещаща се при болестотворни бактерии“.

Тази молекулярна машина има иглоподобна структура и се използва като сензорна сонда за откриване на еукариотни организми – пробива дупка в клетките на гостоприемника и отделя протеини, с които бактериите го заразяват.

Но въпреки сходството между двете структури учените не са в състояние да докажат, че игличките могат да се превърнат в камшиче. Когато Робърт Макнаб прави внимателно проучване на проблема, макар да говори в контекста на дарвинизма, все пак заключава, че няма смесване, т.е. двете системи са еволюирали отделно. С други думи, макар флагеларният мотор да споделя някои елементи с T3SS, двете молекулярни машини не могат да се трансформират една в друга.

Оказва се, че всеки вид бактерия има уникален биологичен двигател, който се различава от тези на другите видове по форма, големина, сложност, мощност, стойност на въртящия момент, скорост и други параметри. Протеините, които ги изграждат, не са едни и същи, което означава, че аминокиселините им са способни да се пренареждат в милиони различни бактериални (и не само!) флагеларни системи. Понеже компонентите на тези двигатели са изградени от различни видово специфични белтъци, имаме всички основания да смятаме, че постепенният еволюционен преход тук е невъзможен.

Археите например плуват с ротационен двигател, който няма връзка с бактериалните мотори. Двигателите на археите понякога използват и други източници на енергия, а тяхното витло расте от основата вместо от върха. През последните две десетилетия на ХХ век биолозите установиха, че археите, макар и прокариоти, са фундаментално различна форма на живот от бактериите. Този извод беше направен въз основа на филогенетичен анализ на рибозомната им РНК, наличието на етерни липиди в клетъчната им мембрана и отличаващи се ензими и биохимични пътища.

Малко математика

Мнозина учени са се опитвали да изчислят минималната генетична информация, необходима за реализирането на най-простата организмова форма и общото мнение е за 250 до 300 гена. Известните прокариоти с най-малко количество генетичен материал съдържат близо 500 гена, ДНК-молекулата им е с над 500 000 базови двойки нуклеотиди, броят на ензимите им достига няколко стотици, а поне още толкова са и другите им видове белтъци.

Нека отбележим, че структурите и функциите на прокариотите напомнят (без да са точно копие) на хипотетичния прародител на всички живи организми (LUCA), което предполага, че той е имал и подобен набор от гени, ензими и пр.

Преди около десетина години колектив от физици, математици и други учени от Руската академия на науките публикува твърде екзотична хипотеза, според която дори сложните органични вещества са се образували заедно със Слънчевата система още в протопланетния облак, като след формирането на Земята много бързо са дали началото на живота.

Разбира се, тази хипотеза не може да бъде взета насериозно, защото всички такива съединения щяха да се разрушат след време в магмения океан (какъвто според хипотезите е била Земята в продължение на стотици милиони години), а и не се наблюдават в състава на кометите, метеоритите, както и на другите тела от Слънчевата система.

Ние обаче ще разширим обхвата на посочената идея, като ще допуснем, че органични съединения, и по-специално нуклеотиди, могат да се образуват из цялата наблюдаема Вселена. Ако в нея няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици. Ще приемем, че на мястото на всяка частица е разположен нуклеотид и той взаимодейства с околните средно по един трилион пъти в секунда, за време 30 милиарда години (т.е. секунди).

Ще направим съвсем елементарни изчисления, като ще се постараем да бъдем изключително щедри в полза на еволюционизма. Нека да предположим, че първият жив организъм (който би трябвало да се е появил едва няколко десетки милиона години преди LUCA) е притежавал само пет различни протеина. Броят на аминокиселините в полипептидните вериги на белтъците варира от стотина (рядко по-малко) до десетки хиляди, но ние ще съкратим този брой средно на тридесет (колкото е най-малкият открит досега функциониращ белтък). Макар едва ли някой учен да се съгласи, че е възможно устройството на праклетката да е било толкова опростено, то пак вероятността за нейната поява ще е абсолютно непостижима.

Както е добре известно, една аминокиселина се кодира от кодон, съставен от три нуклеотида, т.е. за всичките 150 аминокиселини ще са необходими 450 нуклеотида. Понеже нуклеодитите (независимо дали геномът е разположен в ДНК или в РНК) са четири различни вида, то вероятността да се получи правилният ред нуклеотиди, осигуряващи възпроизводството дори на такъв нищожен „организъм“.

По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите комбинации, които трябва да се извъртят, за да се получи действителна възможност да възникне и най-простият жив организъм! При това ние бяхме прекалено щедри – реално информацията за организъм, способен самостоятелно да извършва всички жизнени процеси, би могла да се запише на не по-малко от 50 000 нуклеотида, Както се казва, коментарът е излишен!

В отговор на предизвикателството от привържениците на интелигентния дизайн, еволюционните биолози Марк Пален и Николас Мацке пишат: „Следователно дори по най-консервативна оценка трябва да има хиляди различни бактериални флагеларни системи, а може би дори милиони. С други думи, няма смисъл да се обсъжда създаването или идентификацията на „бактериалния флагел“. Вместо това пред нас стоят две възможности: или е имало хиляди или дори милиони индивидуални събития на създаване, което натоварва бръснача на Окам до краен предел, или трябва да приемем, че всички изключително разнообразни съвременни флагеларни системи са еволюирали от общ прародител.“

На това място трябва дебело да подчертаем, че натуралистите окончателно губят играта, защото не само двигателите, но и големият брой молекулярни машини при всеки отделен вид бактерии и археи са уникални, а така е и при всички останали „по-висши“ организми. По такъв начин за еволюцията става абсолютно невъзможно да произведе както стотиците молекулярни машини във всяка отделна клетка, така и да постигне милионите техни вариации в различните видове организми с колкото и години да разполага! Библията обаче е записано, че организмите са били сътворени според родовете им, т.е. говори се за „хиляди или милиони отделни актове на създаване“, което остава и единственото възможно обяснение!

7. Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога.

Авторите на „Великият дизайн“ не се противопоставят на никоя друга религия, а атакуват единствено християнството. Дори когато цитират митовете на викингите, на индианските и африканските племена и др., подтекстът е, че те са също толкова измислени и наивни, колкото разказът за Сътворението и чудесата, описани в Библията. Най-известните войнстващи атеисти като Р. Докинс, Д. Денет, С. Харис, К. Хитченс и други са приели също за свой изключителен приоритет борбата с християнството (макар да заявяват, че критикуват религията изобщо), поради което тук ще се постараем да отговорим на техните нападки.

В теистичната традиция на християнството най-важните твърдения се отнасят към съществуването, природата и дейността на Бога. Досега аргументацията в това отношение винаги е била единствено в сферата на философията, но сега ще се опитаме да включим и науката. Това ще ни позволи да използваме не само логиката, но и математиката както и емпиричната проверка при доказването на истинността на тези доктрини.

Според християнството Бог се разкрива на света по два начина: чрез общо и чрез специално откровение. Общото откровение (предмет на т. нар. естествено богословие) се осъществява посредством природата, историята и човешката личност и е предназначено за народите от всички времена и на всяко място. Специалното откровение е предадено на отделни хора, които са записали боговдъхновените слова на Библията, и чрез въплъщението на Божия Син – Иисус Христос. Според Тома Аквински съществуването на Бога и ред Негови атрибути (всезнание, премъдрост, всемогъщество и пр.) могат да бъдат доказани рационално, но ученията за Троицата, за Боговъплъщението, за Спасението и др. стават наше достояние единствено чрез специалното Божие откровение.

Естественото богословие е развило впечатляващо разнообразие от аргументи за съществуването на Бога, но само четири от тях се смятат за основни – онтологичният, космологичният, телеологичният и нравственият. През втората половина на ХХ век британският философ на религията и науката Ричард Суинбърн написва трилогия за непротиворечивостта на теистичната вяра, която е принос към теологията. Според него никой от изброените аргументи поотделно не потвърждава съществуването на Бога, но ако ги съберем и добавим към тях реда във Вселената и природата, провиденциалния и религиозния опит, чудесата, наличието на високо развит човешки интелект и пр., християнският теизъм става по-вероятен от неговото отрицание.

Съинбърн прилага теоремата на Бейс в опит да докаже Божието битие. През ХVIII век презвитерианският пастор и математик Томас Бейс разработва частен вариант на задачата за обратната вероятност. В теорията на решението обаче се използва правилото „избирай така, че да увеличиш до максимум очакването за полза“, което е една от причините критиците да смятат този метод за полезен само в тесни класове от случаи. Проблемът при прилагането на бейсианския метод в богословието е, че на различните „величини“ – четирите основни аргумента, религиозният опит, чудесата и пр. – се придават съвсем субективни стойности, поради което можем да увеличим произволно „очакването за полза“, т.е. за максимално приближаване към стоте процента на доказателството за съществуването на Бога.

Въз основа на направените изводи ние ще се опитаме да преодолеем ограничеността и субективизма на бейсианския метод и да постигнем някакъв напредък в тази изключително сложна проблематика.

I) Математическо доказателство.

Нека проследим по-внимателно какви са следствията от теоремата за съществуването на Бога, развита по напред. Според нея излиза, че дори световете да са безкрайност на степен безкрайност , пак не се оформя каквато и да било вероятност да възникне подреден и устойчив свят (поне от същия тип вселени като нашата – с материя, пространство и време). От факта, че този свят, който е подреден и устойчив, съществува, следва, че няма как той да се е появил случайно.

За да направим математическия запис още по-прецизен ще обобщим казаното по следния начин. Нека разгледаме статистическата вероятност една система съдържаща n на брой параметъра да възникне случайно. Нека приемем, че всеки от нейните параметри може да приема m на брой възможни стойности и нека този брой клони към безкрайност. Нека също ограничим кардиналността на тази безкрайност до  (кардиналността на множеството на естествените числа или възможните стойности на параметрите да бъдат е едно безкрайно, но изброимо множество. По късно отново ще се върнем на това допълнително условие). И нека параметрите на системата приемат своите възможни стойности по напълно случаен начин. Вероятността да се получи една определена система (с точно определен набор от параметри)  може да се изрази както следва:

където m клони към безкрайност.

Нека приемем, че в резултат на комбинацията от различни стойности на параметрите, системата може да бъде в устойчиво или неустойчиво състояние и нека означим броя на устойчивите състояния с q. Нека също приемем, че броят на устойчивите състояния отново клони към безкрайност (с кардиналност  поради съществуването на биекция към множеството на естествените числа). Вероятността системата да бъде в стабилно състояние  ще бъде q пъти по-голяма, или:

където p и q клонят към безкрайност по един и същ начин. Заменяйки p и q с една нова променлива r клоняща към безкрайност по същия начин както p и q можем да запишем:

Което ни доведе до математическа неопределеност от вида . За да я избегнем, нека използваме граничен запис и съответните правила за елиминиране на неопределености. Разделяме числителя и знаменателя на r и за n > 2, получаваме:

Или вероятността една така дефинирана система, с повече от два параметъра, да бъде спонтанно (случайно) устойчива, клони към нула. (Същият краен резултат бихме получили ако бяхме приложили правилото на Лопитал за елиминиране на неопределености.)

Как можем да отнесем този резултат към случайното зараждане на един свят като нашия? Според приетите в момента основополагащи теории във физика (общата теория на относителността и стандартният модел на елементарните частици) има поне 19 (а според някои нови теории и повече) независими, фино настроени фундаментални физични константи, които обуславят един стабилен свят, като този който наблюдаваме. Ако се върнем към нашия пример по-горе, можем да представим всички подобни на нашия светове, като една система с 19 свободни параметъра ( ). Тъй като не знаем колко различни устойчиви варианта на света може да има, нека бъдем щедри (консервативни в нашата оценка) и приемем, че те могат да бъдат безкрайно много. Следователно вероятността  да се появи един устойчив вариант на свят подобен на този, който наблюдаваме, може да се представи използвайки уравнение (4), както следва:

Някои теории във физиката и космологията допускат потенциалното наличие на Мултивсилена, т.е. съвкупност от безброй много паралелно съществуващи светове. Това би направило вероятността нашият свят да се появи случайно по-голяма. Нека видим как това променя вероятността, като умножим вероятността  по числото r клонящо към безкрайност (отново с кардиналност  поради това, че множеството на паралелно съществуващите светове е безкрайно, но изброимо множеството). Правейки отново необходимите преобразувания, за да избегнем неопределеността, можем да запишем:   

Отново стигаме до извода, че даже и в условията на мултивселена, вероятността да се получи спонтанно един стабилен свят подобен на нашия (с 19 независими параметъра) строго клони към нула.

Нека обаче, без да влизаме в подробности, се върнем към допълнителното условие, което поставихме в началото, а именно, че възможните стойности на параметрите на системата са безкраен брой, но с кардиналност  (кардиналност на множеството на естествените числа). Лесно можем да видим, че фундаменталните константи са реални числа. А от теорията на множествата знаем, че кардиналността  на множеството на реалните числа е по-голяма от тази на множеството на естествените или те представляват едно безкрайно неизброимо множество. (Това може да се онагледи като се вземе предвид, че между всеки две естествени числа съществуват безкрайно много реални числа). От последното следва, че вероятността за спонтанното появяване на свят като нашия, още по-силно клони към нула. (Допълнителното условие беше въведено, за да се опрости математическия апарат за намиране на вероятностите, като използваме променливи клонящи към безкрайност с еднаква кардиналност).

Когато разглежда проблема за големината на физическата безкрайност Р. Пенроуз пише: „Нека накрая да видим как са свързани въпросите за безкрайността и построимостта с математическите теории, познати ни от предишните глави, а също и с днешните ни физични теории. […]

Що се отнася до размера на безкрайността, на която понастоящем сме намерили употреба, изглежда, нито една физична теория не ни принуждава да отидем отвъд C, т.е. кардиналното число на системата от реални числа ℝ.“

По-нататък той пояснява нещата от чисто математическа гледна точка: „Какво да кажем за семействата на функциите, дефинирани в такива пространства? Ако разглеждаме например семейството на всички реално-числови функции в дадено пространство C, се оказва, че то има елемента (тъй като толкова са изображенията от пространството с C на брой елемента в пространство с C на брой елемента). Това със сигурност е много повече от C. (Същото се отнася и за различни типове векторни полета, чиито степени на свобода могат да достигнат , което отново е повече от C.)“

Ако в бъдеще физическите теории създадат модел, при който стане възможно математически броят на вселените да е по-голям или равен на С, тогава би могло да се оспори онзи аспект от теоремата, доказващ съществуването на Бога. Според нас обаче, това е малко вероятно да се случи, защото не бива да разсъждаваме за каквито и да било светове изобщо, а единствено за вселени от типа на нашата, понеже тя е единствената, която познаваме и затова при анализите си трябва да обосновем точно нейното съществуване.

Но при всички случаи ще остане валиден другият аспект на теоремата, според който статистически не е възможна спонтанната поява на живота, нито неговата еволюция по пътя на мутациите. Да си припомним колко лесно е да се докаже математически, че органелите от видово специфични белтъци (например молекулярните машини, които са десетки и стотици дори при прокариотите) няма как случайно да се образуват, нито да се трансформират в клетъчни структури на друг вид организъм.

По-нататък трябва да се запитаме би ли могла материята, макар в някакво неорганизирано състояние, да съществува вечно успоредно с разума? Антропният принцип свидетелства, че за построението на нашия свят е необходимо тя да притежава редица (означихме ги с n) базисни качества. Ако приемем, че принципно са възможни безкраен брой качества, то вероятността материята реално да е с точно необходимите от тях е математически нулева.

От друга страна, ако материята притежава безброй (или поне повече от n) качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да разбалансират равновесието в атомите, например. Затова те трябва да бъдат премахнати, т.е. превърнати в нищо. В случай, че материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и/или функциониране, ще се наложи то да бъде сътворено от нищото.

А тук трябва да отбележим още, че „абсолютният хаос“, за който говорихме още в началото, всъщност няма да позволява никаква трайна организация на материята!

Но ако, не е възможно случайно да се появи и високоорганизирана структура като носител на разума (да речем, нещо от типа на т. нар. „мозък на Болцман“) следва, че разумът може да съществува независимо от каквато и да било материална конструкция.

От тези разсъждения излиза, че е най-правдоподобно (по-точно „задължително“) да приемем, че материята е била сътворена от нищото с точно необходимите качества. А сътворение от нищото предполага един всемогъщ съзнателен Творец. Едно от следствията на теоремата е и, че Той може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове (като в същото време нито един от тях не би могъл да се образува случайно). Нещо повече, от разсъжденията дотук излиза, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Той е трансцендентен – вън и независим от пространствено-времевия континуум.

Появява се обаче следният въпрос: изчисленията от посочената теорема не се ли отнасят и за Бога? Тоест според тях и Той не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно.

За решението на това затруднение спомагат две обстоятелства:

1) Бог е трансцендентен, т.е. непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога.

2) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света.

Можем да разсъждаваме и така: Ако теоремата се отнася и за Бога и доказва, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. От това, че нашият свят не само е в наличност, но е и подреден и устойчив, следва по необходимост, че Бог съществува! Въпросът на Лайбниц „защо съществува нещо, вместо да няма нищо?“ получава отговор „светът съществува единствено по волята на Бога!“.

В допълнение на казаното ще отбележим, че има три възможности за отговор на основния философски въпрос „кое е първично?”:

– Материята

– Бог и материята

– Бог.

Както се уверихме, от теоремата следва, че материята няма как да бъде първична, защото не би могла да се организира в свят като нашия. Освен това по-горе стана дума, че материята не е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Остава третият вариант, а именно, че първичен е само и единствено Бог!

Но имаме ли право да говорим за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога, след като науката се доверява само на емперично проверими факти, а Бог е трансцендентен, т.е. няма как наличието Му да бъде установено по пряк начин? В своята книга „Десет големи идеи на науката“ Питър Аткинс, професор по физико-химия в Оксфорд, обаче предупреждава, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Това е свързано с кварките: нито един от кварките никога не е наблюдаван отделно и най-вероятно никога няма да бъде. Но ние сме все по-уверени в тяхното съществуване, защото от него произтичат много проверими факти. Тук имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит.

Както изрично подчертава Аткинс: „Може би е дошло времето, когато тази граница трябва да се прекрачи, но това е Рубикон на науката, който трябва да се премине с повишено внимание“.

II) Експериментална проверка на теориите.

През 1931 г. австрийският математик Курт Гьодел извежда „Теорема за непълнотата“, която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него.

Досега никой не е успял да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично, но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.

Възможна ли е верификация на библейския и еволюционния светогледи?

Ричард Докинс заявява: „Естественият отбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин е открил и който ние сега знаем, че е обяснението за съществуването и за привидно целесъобразната форма на всичко живо, няма никакво намерение на ум. Той няма разум и няма око на разума. Той не планира бъдещето. Той няма виждане, няма предвиждане, няма въобще никакво зрение. Ако може да се каже, че играе ролята на часовникар в природата това е слепият часовникар“. А американският когнитивен философ Даниел Денет, макар да говори в строго биологичен смисъл, указва на естествения отбор като на фактор, който е в състояние да обясни съвършенството на всички природни структури – физични, химични, биологични – и по такъв начин той може да бъде поставен в основата на цялата натуралистична парадигма (ние отбелязахме същото още в началото!): „Теорията за естествения отбор показва как всяка особеност на естествения свят може да бъде продукт на слаб, несправедлив, нетелеологичен и в крайна сметка механичен процес на диференциална репродукция през дълги периоди от време“.

Напълно съгласни сме с тезата на Докинс, че трябва да намерим начин по-нататък и емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената (виж началото на статията). Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството.

Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, т.е. ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архим. Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум”.Авторите на „Великият дизайн“, позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини. Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички „невъзможни“ начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.

Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: „Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите. […] Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата”. И действително, със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и пр. – днес сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, „нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?„.

Докато натуралистичният модел предвижда нещата да стават на случаен принцип и в пълно съгласие с природните закони, теистичният – предполага специален избор на параметрите за всяка система, като в определени моменти от построението ѝ интелигентната намеса може да води и до нарушение на физичните закони (например, както вече споменахме, външна интелигентна намеса чудесно обяснява парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение, т.е. момента на импулса, над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето).

Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:

Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Както се подразбира, посоката на процесите в случая, е от хаос към ред.

Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, „творението е било подчинено на робството на тлението (т.е. разрушението)“ (Рим. 8: 20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция (избухващи звезди, сблъскващи се галактики, физична и генетична ентропия и пр.). Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

1. Как бихме могли да проведем емпиричен тест на библейския разказ за сътворението на живите организми „според родовете им“?

През 2010 г. успешно беше осъществено „конструирането“ на първата самовъзпроизвеждаща се синтетична бактериална клетка (казваме „конструиране“, защото не се тръгва от началните етапи на абиогенезата, а се вземат предварително изградени структури). Това ще позволи именно при прокариотите двете парадигми – християнската и еволюционната – лесно да бъдат емпирично проверени.

Нека приемем, че кръговете, правоъгълниците и ромбовете на снимката по-горе са видово специфични белтъци, а очертанията, които ги ограждат – I, II, III и т.н. – обозначават различни видове бактерии (а при по-висшите организми това може да са родове, семейства и пр.). Необходимо е просто между тях последователно да заменяме различни типове белтъци (например каталитични, мембранни, двигателни, структурни и др.), за да се проследи как ще се отразят тези манипулации върху функциите на клетките.

Нещо повече, лесно бихме могли да изчислим каква е вероятността един вид бактерии да се превърне в друг. Например още в началото на ХХI век Дъглас Акс на два пъти публикува експериментални изследвания върху мутационната чувствителност на каталитичните белтъци в бактериите. Той установи, че аминокиселинните секвенции, които дават стабилни и функционални ензими, са изключително редки – 10^-38. Можем да предположим, че с подобна вероятност се появяват и другите типове протеини, което говори, че за да се трансформира един вид организъм в друг, общата вероятност ще бъде 10^(-38)n (където n е броят на видово специфичните белтъците в един вид бактерии). Понеже n при бактериите е от порядъка на стотици и хиляди, не ще и дума, че трансформацията им от един вид в друг е абсолютно невъзможна.

Омнигенетичният модел, който все повече се налага в генетиката, също е блестящо потвърждение на направените изводи във връзка с фиг. 3! Според този модел не може да се стигне до възникването на нов вид чрез постепенна промяна на гените един по един, защото всички те са интегрално свързани. Новият вид е квантов скок едновременно на целия набор от гени, което математически не дава никакъв шанс за неговата поява посредством натрупване на случайни мутации!

Според нас, възникването на нови видове е на квантови скокове, които са в резултат от заложена възможност за вариации между различни състояния на геномите и епигеномите, като реакция към изменението на множество външни и вътрешни фактори, с цел най-добрата адаптация на организмите към условията на средата. Затова появата на нови видове в живия свят винаги се наблюдава единствено на микро-, но не и на макроеволюционно ниво!

2. В неживия свят (микро- и макровселената) емпирично вече е потвърден библейския модел, за което ще разкажем малко по-обширно!

Библейски космологичен модел

Разказът в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила става през първия и четвъртия творчески дни:

„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един. […]

И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.”

Според християнската теология Бог сътворява световете от нищо. Почти всички свети отци смятат, че под „небе” в първия стих се разбира невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите, серафимите и пр. Този трансцендентен свят е описан по-подробно в книгите на Исаия, Езекиил, Откровение и др., но ние няма да се спираме на него. По отношение на думата „земя” мненията на библейските тълкуватели се разделят основно на две категории:

А) Едни приемат, че освен Земята, с нея е означено цялото вещество в космоса, например като газово-прахови облаци (а същото трябва да се отнесе и до тъмната материя и енергия, разбира се). В такъв случай по заповед от Бога по-нататък в тях трябва да са се оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити, образувайки планетни, звездни и галактични системи. Все пак, макар да се образуват във времето, масите и орбиталните характеристики на телата и системите би трябвало да са чудесно разчетени, така че да няма хаотични сблъсъци и катастрофи между тях, което позволява ясно разграничение от натуралистичните модели.

Б) Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата планета, а Слънцето, Луната и звездите се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква изведнъж изцяло подредена.

При библейския модел с „Голям взрив” можем да означим мигновеното сътворение на пространствено-времевия материален континуум, но за разлика от Стандартния сценарий нещата тук не започват от една точка. Математическият опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и квантовата механика убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка с нулев размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил началният ѝ обем? Както изтъква бразилският физик Джулиано Невис „не съществуват никакви доказателства за първична сингулярност“, което говори, че космолозите неправомерно екстраполират събитията назад във времето до някаква изходна точка.

През 2010 г. физици, работещи с американския ускорител Tevatron, обявиха, че предварителните прогнози от осемгодишните им изследвания сочат леко превъзходство на материята над антиматерията. Анализът на данните от стотици трилиони сблъсъци на протони и антипротони води до сензационен ефект: при разпада на В-мезони образуването на мюони е с 1% по-вероятно от това на антимюони. Но вероятността за грешка бе изчислена на 3,2σ (0,005%), което се оказа недостатъчно, за да се приеме подобно заключение, понеже стандартът е 5σ (0,00003%).

Настоящите проучвания с Големия адронен колайдер обаче напълно изпариха и последните надежди да бъдат спасени космологичните хипотези! Публикуваните към края на месец октомври 2017 г. физични експерименти в ЦЕРН са проведени с над 350 пъти по-голяма точност от всички предишни измервания. Резултатите принудиха Кристиан Смора недвусмислено да заяви: „Всички наши наблюдения откриват пълна симетрия между материята и антиматерията, поради което Вселената всъщност не би трябвало да съществува„. С други думи, науката отрича възможността Вселената да е произлязла от квантовия вакуум, а ние по-горе вече отбелязахме защо е най-вероятно материята да се е появила от нищото!

Нека изкажем още едно допускане – а именно, че космическият микровълнов фон (КМФ) е възможно да е остатък от онази „светлина”, огряла небесните простори през първия ден от Сътворението. Ако действително е така, бихме могли да уточним кой от двата библейски сценария е по-вероятно да се е реализирал на практика.

Според първия вариант Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при втория – цялата материя под формата на готови звездни системи идва след него. Също така при постепенно изграждане на телата и на космическите структури характерът на гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията) на микровълновия фон би трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала мигновено. Но за да разберем отговорът на тази загадка ще трябва да изчакаме поне още десетина години, когато НАСА и ESA планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA. Както се изразяват някои учени „той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите на Бога, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на Сътворението”. И наистина детекторът LISA ще бъде толкова прецизен, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата след Големия взрив. (За сравнение измереното от предишната сонда WMAP космическо фоново лъчение е едва от 380 000 години след началото, когато се смята, че са започнали да рекомбинират атомите.)

Научен проблем – на теория космическите системи са непостижими!!

Както заявихме още в началото, предмет на тази статия ще бъде въпросът дали на случаен принцип изобщо би могло да се стигне до изключително красивата и сложна йерархическа подредба на небесните формирования – планетни, звездни, галактични и пр. – както и до тяхната огромна устойчивост във времето. Работата е там, че дори да имаме само три небесни тела със случайно избрани маси и орбитални характеристики, системата се оказва нестабилна, а колко повече това важи за системи с по-голям брой тела!

В края на XVII век сър Исак Нютон открива закона за всемирното притегляне и чрез него успява да обясни движенията на планетите около Слънцето. Отначало той решава задачата за две тела, да речем някоя планета и Слънцето (без влиянието на други тела), и по такъв начин получава, че орбитата на Земята, например, ще продължи да следва определена елипса, която може да бъде точно описана математически. Но когато към тази система включва и Луната, се оказва, че не може да получи общо математическо решение за положението на трите тела, движещи се в пространството единствено под влияние на тяхното взаимно гравитационно привличане. Малко по-късно Анри Поанкаре доказва, че подобни взаимодействия са хаотични (с това той полага и началото на „теорията на хаоса“), в смисъл, че крайният резултат е по същество случаен и непредсказуем, така че еволюцията на системата от три (и повече) тела в каквито и да било времеви мащаби не може да бъде предвидена.

Компютърните симулации показаха, че взаимодействието в система от три тела протича в две фази: Първо, хаотична фаза, по време на която и трите тела се привличат силно, докато едно от тях не бъде изхвърлено далеч от другите две, които след това образуват елиптични орбити около общ център на масите. Ако третото тяло остане на свързана орбита, то в крайна сметка се връща обратно към двойната система, след което първата фаза настъпва отново. Този троен танц завършва, когато във втората фаза едно от телата избяга по необвързана, т.е. хиперболична орбита и започне да се отдалечава безкрайно в пространството, за да не се завърне никога. Има известна вероятност и две от телата да се слеят след сблъсък, но при всички случаи системата се явява неустойчива във времето.

Същото важи и за всяка система от N-тела, като в този случай изхвърленото трето тяло най-често се залавя от гравитационното поле на някое друго тяло, в резултат на което следват непрекъснати сблъсъци и сливания на телата. В крайна сметка цялото вещество на системата се събира в едно масивно тяло, побрало в себе си (почти) всички останали (виж трития линк в бел. ). Образуването на балансирана система е възможно само в пренебрежително нищожен процент от случаите, и то колкото повече са телата този процент се свива експоненциално. Тоест на практика е под всякаква реално допустима вероятност да се осъществи подобен вариант!

За разрешаването на проблема стабилна ли е Слънчевата система в миналото особено активно са се трудили математици и астрономи като Лаплас, Лагранж, Поанкаре и др. Едва към средата на XX век обаче стана възможно да се разработят математически методи и средства, въз основа на които съветските учени А. Колмогоров, В. Арнолд и Ю. Мозер дадоха доказателство за стабилност на Слънчевата система. До неотдавна се считаше, че нашата планетна система може да се запази близо един трилион години, но скорошна работа (2020) на Дж. Цинк, К. Батигин и Фр. Адамс сведе този период на „едва“ 30 до 100 млрд. години.  Изчислено е, че звездите в Млечния път ще преминат на хаотични орбити чак след около 10¹⁶ (т.е. десет милиона милиарда години). (С подобна устойчивост се отличават и другите галактики, може би дори още първите от тях.)

Християнски теизъм

Натуралистичните учени смятат твърдението, че Бог е създал Вселената за твърде опростено обяснение на нещата, понеже за всеки съзнателен творец ще бъде изключително лесно да подреди и организира всемира. Но дали действително е така, обаче?

Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин и при това постоянно запазва равновесието си. Нека да припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа над 10²² (десет хиляди милиарда милиарда) звезди и над 2000 милиарда галактики, чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид. (А цялата Вселена със сигурност е многократно по-обширна.)

Равновесието в космическите системи обаче е закрепено на „върха на пиката“! През 2009 г. учените правят над 2 000 симулации на движението на телата в Слънчевата система, като при всяка една от тях е променена единствено орбитата на най-малката планета, Меркурий, и то с по-малко от милиметър! Оказва се, че в 1% от случаите дори толкова нищожна промяна прави системата нестабилна и не след дълго Меркурий пада върху Слънцето или се сблъсква с Венера, или дори разбалансира и прави хаотична цялата Слънчева система! А колко в по-голям процент от случаите системата ще излезе от строя, ако се промени дори на косъм някоя от орбитите на по-масивните планети! Посоченото е невероятен пример с каква изключителна прецизност трябва да е работил Архитектът на Вселената, за да бъде тя устойчива във времето!

Ние едва ли си даваме сметка какви изумителни пресмятания трябва да направи един космически Архитект, за да приведе в устойчиво динамично равновесие дори съвсем проста система от три небесни тела? На първо място Той трябва да зададе такива маси и орбитални характеристики на телата, така че за продължителни периоди (много милиарди години, както е в действителност) техните траектории да не се превърнат в хаотични и да започнат да се пресичат (т.е. да няма сблъсъци между тях), а в същото време никое от телата да не придобие хиперболична скорост и да напусне завинаги системата.

Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко комплицирани са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от учебника по астрономия на професорите Н. Николов и М. Калинков: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.

Аналогична е постановката на задачата за N тела.

В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действа сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.

Може да се покаже, че в задачата за N тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. […]

Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 г. от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933 г. френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използват суми, съдържащи не по-малко от 10^{8000 000} члена. Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение.“

Колко голямо е числото 10^{8000 000}. Вече споменахме, че ако в целия обем на наблюдаемата Вселената няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10¹³⁰. Нека приемем, че на мястото на всяка частица е разположен един от членовете в редовете на Зундман. В такъв случай 10¹³¹ ще бъде броят на членовете в десет такива вселени, 10¹³⁹ – в един милиард, 10¹⁴⁸ – в един милиард милиарда, 10¹⁵⁷ – в един милиард милиарда милиарда и т.н. По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10^{8000 000} члена (учените заявяват, че със „задачата за трите тела“ не може да се справи и никакъв компютър, дори да е с размерите на Вселената). А при това тяхната сума ще ни даде само (приблизително) положението на телата във времето, но не и пълното решение на задачата за намиране на устойчиво равновесие на системата!.

А как би могъл да се проектира Млечния път например, с неговите 200-400 милиарда светила (а още и звездни купове, планетни системи и пр.)? Всеки член на галактичното „семейство“, ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени на свобода, т.е. може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се предвиди и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефектът на масата (звездите постоянно губят част от масата си, която се превръща в енергия); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а както показахме преди малко, дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими); срещаните понякога резонанси (например между планетите и спътниците в Слънчевата система); влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.

При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи йерархични образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност.

Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени.) Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите ѝ. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите ѝ състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените ѝ тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите ѝ. (При йерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите ѝ състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените ѝ тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.

Още не може да се каже със сигурност каква е конструкцията на Метагалактиката, но трябва да се приеме, че тя е единна система, защото всички обекти в нея са свързани помежду си, като са интегрирани в сложно подредени йерархически структури, които формират цялостния строеж на Вселената.

Натуралистичен космологичен модел и неговата верификация според данните от наблюденията

Какво не е наред със стандартната версия за Големия взрив? Смело можем да кажем, че и при нея абсолютно нищо не е наред, т.е. и тя далеч не разполага с необходимото емпирично потвърждение, за да се нарече научна теория. В настоящия момент телескопите „Хъбъл“ и „Джеймс Уеб“ окончателно разгромиха не само хипотезата за Големия взрив, но и цялата натуралистическа парадигма в космологията!

Според Стандартния модел, „зрелите галактики“ (устойчиви системи от десетки до стотици, и дори хиляди, милиарди звезди) би трябвало да се формират най-рано 2,5 – 3,3 млрд. години след старта на Вселената (виж табл. 1). Какво беше обаче общото удивление на учените когато през последните 15-20 години телескопът „Хъбъл“ наблюдава галактики няколко пъти по-масивни от Млечния път (т.е. с хиляди милиарди светила), които се намират само на 800 (а някои по-малки – едва на 400-600) млн. години след Взрива. Нещо повече, бяха открити дори добре оформени купове от галактики, съдържащи общо десетки хиляди милиарди звезди, което говори, че структурата на Вселената по онова време може би е била същата каквато е и съвременната, т.е. каквато е и тази която ни заобикаля в близкия космос, където наблюдаваме най-старите, а следователно и най-добре развити галактики и галактически купове.

Снимка, направена с телескопа Хъбъл през 2009 г. (фиг. 7а), ни показва над десет хиляди галактики, като най-отдалечените са на повече от 13 млрд. ly. (по-точно е да се каже, че толкова време светлината им е пътувала към нас!) На малко по-късна фотография от 2012 г. (фиг. 7б) виждаме други над 5 500 галактики. Най-далечните са на разстояние около 13,2 млрд. ly, което се потвърждава и от техните спектрални линии, получени с помощта на наземни телескопи. През 2016 г. бе съобщено, че е открита галактика с (поне) един милиард светила, намираща се на 13,4 млрд. ly, поради което Гарт Илънгуърт от Калифорнийския университет е стъписан напълно основателно: „Удивително е, че толкова масивна галактика е съществувала вече 200-300 милиона години след като са се сформирали първите звезди”.

Наистина някои от тези галактики са дребни със странни и удивителни форми, на сцената откриваме и мистериозните квазари, но преобладаващата част от тях са досущ като днешните галактики.

Когато се коментират подобни фотографии, обикновено се набляга на обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.

Ричард Боуенс от Университета на Калифорния заявява: „Невижданите досега галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, т.е. те принадлежат на поколение с почти първични характеристики“. В статията още се казва: „Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за йерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация“.

Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни!

Ето какво четем в статия още от 2005 година: „Космическият телескоп „Хъбъл“ на НАСА/ЕКА и космическият телескоп „Спицър“ на НАСА се опитаха да „претеглят“ звездите в някои далечни галактики. Оказа се, че една от тези галактики не е само сред най-отдалечените, наблюдавани някога, но изглежда необичайно масивна и зряла за своето място в младата Вселена.

Това е изненадало астрономите, защото най-ранните галактики във Вселената обикновено се смятат за твърде по-малки агломерации от звезди, които постепенно се сливат, за да изградят големите величествени галактики като нашия Млечен път.

„Тази галактика изглежда е натрупала маса невероятно бързо, в рамките на няколкостотин милиона години след Големия взрив“, заяви Бахрам Мубашер от Европейската космическа агенция и Научния институт за космически телескопи, член на екипа, открил галактиката.

„Това показва, че нейните звезди са (достигнали) около осем пъти по-голяма маса, отколкото тези в нашия Млечен път днес, и тогава, също толкова неочаквано, в нея са престанали да се образуват нови звезди. Изглежда, че звездите ѝ са остарели преждевременно.“ […]

Смята се, че галактиката е на такова разстояние, на каквото са най-отдалечените галактики и квазари, които са ни известни днес. Светлината, която достига от нея, е започнала пътуването си, когато Вселената е била едва на 800 милиона години.

Предишните наблюдения представят доказателства за зрели звезди в по-обикновени, по-масивни галактики на подобни разстояния. Други съвместни анализи на Спицър и Хъбъл идентифицират повече галактики, почти толкова масивни, колкото и Млечния път, наблюдавани, когато Вселената е била на по-малко от един милиард години.

Новите наблюдения на Мубашер и колегите му драматично разширяват тази представа за изненадващо зрели „бебешки галактики“, включително обект, който може би е десет пъти по-масивен и изглежда е оформил звездите си още по-рано в историята на Вселената“.

Няколко години по-късно (2009) трима учени от университетите на Йейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика,кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. „Тази галактика е твърде малка, но звездите ѝ изпълват всичко наоколо, сякаш са в гигантска галактика, която можем да открием близо до нас, не толкова назад във времето“, казва Питер ван Докум, професор по астрономия и физика в Университета Йейл, който ръководи проучването. Все още няма яснота как подобни галактики с толкова голяма маса, събрана в такъв малък обем, могат да се формират в ранната вселена и след това да се развият в галактиките, които виждаме в по-съвременната близка вселена, която е на около 13,7 милиарда години“.

Тези наблюдения показват, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличават размерите си „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че основаният от древните римляни Лондиниум е имал същия брой жители като съвременния Лондон с предградията”.

Неговите думи се оказаха пророчески и се сбъднаха за по-малко от десетина години: „Нови изследвания (2015) разкриха 574 масивни, древни галактики, които се крият в нощното небе и тяхното съществуване толкова близо до времето на Големия взрив поставя под въпрос разбирането на учените за това как се образуват големите галактики. […] „Говорим за галактики, които са два пъти по-големи от Млечния път“ – отбелязва Карина Капути, водещ автор на новото изследване от университета в Грьонинген, Холандия. – „В момента дори и най-съвременните модели на формиране на галактиките не могат да предскажат съществуването на тези космически структури. Би трябвало да минат най-малко 2 млрд. години след Големия взрив, за да се формират толкова масивни галактики“, – добавя астрономът. […]

Сред тези новооткрити галактики най-масивните са формирани около 1 милиард години след Големия взрив, а повечето от тях са се образували между 1,1 и 1,5 млрд. години. Това е много по-рано от времето, за което предсказват теоретичните модели.

„Преобладаващите теории за формирането на галактиките имат йерархичен модел. Основно галактиките се формират чрез сливане на множество малки парченца“, заявява Хенри Макракън, изследовател от Парижкия Институт по астрофизика и съавтор на доклада.

Бавният растеж на галактиките се съгласува добре с възрастта на обектите от местната Вселена около Земята. Но този начин на нарастване просто не е достатъчно бърз, за да се образуват тези масивни галактики толкова скоро след Големия взрив. „Няма достатъчно време, за да се формират тези видове обекти“, обяснява Макракън.

Изследователите смятат, че е възможно изследването да пропуска още галактики, които са дори по-близки до Големия взрив, но са закрити от прах. Резултатите могат да бъдат изопачени от прах и по друг начин. Гарт Илингуърт, астроном от Университета на Калифорния, Санта Круз коментира, че тежкият прах може да направи по-трудна преценката за възрастта на галактиките“.

През същата година (2015) беше съобщено, че международен екип астрономи е проследил появата на галактичните купове в младите години на Вселената и е стигнал до извода, че те не са възникнали постепенно, а в резултат на взривно и практически едновременно раждане на повечето галактики (т.е. излиза, че галактиките не увеличават размерите си чрез „драматичен процес на сблъсъци и агломерация”!). Учените са наблюдавали над 200 „зародиша“ на подобни купове в първите три милиарда години след Големия взрив с помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица наземни обсерватории. Младите галактики в тези купове са формирали звезди с умопомрачителна скорост – ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се е увеличавала с няколкостотин или дори хиляди слънчеви маси. Предполага се, че по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се превръщат в стотици и хиляди отделни галактики.

Както отбелязахме, на фотографиите Hubble Ultra-Deep Field се виждат над 10 000 галактики, някои от които съществуващи едва 400-800 млн. години след Големия взрив, като наблюдаваното петно е само една двадесет и шест милионна част от площта на небесната сфера (виж фиг. 7а) и бел. [76]). Посоченото говори, че общият брой на галактиките на това разстояние е близо 260 милиарда (10.000 х 26.000.000 = 260.000.000.000), което е над една десета от общия брой на галактиките в Метавселената (виж бел [65]). С други думи всички галактики, които бяха открити от телескопа „Хъбъл“ са напълно оформени още в самата зора на времето! Но тези наблюдения не оставят никакво място за еволюция на звездните системи, а се оказа, че Вселената е изключително добре подредена и балансирана съвсем кратко след самото си раждане!

Новият телескоп Джеймс Уеб ще ни позволи обаче още по-надеждно да тестваме сегашните хипотези, като погледнем не само до началото на времето, когато са се образували първите звезди и галактики, но и ще можем да зърнем огромен брой обекти, които за Хъбъл си останаха дълбоко скрити По такъв начин ще е възможно да видим буквално с очите си как се е родила Вселената и как е „еволюирала“ до сегашното си състояние, т.е. по отношение на космологията никой вече няма да може да употреби аргумента „няма откъде да знаем как са се появили и как са се развили космическите обекти във времето“!!

На 12 юли 2022 г. НАСА излъчи на живо серия от първите пълноцветни изображения на космоса, получени от орбиталната инфрачервена обсерватория „Джеймс Уеб“ (JWST). Само няколко дни по-късно бяха счупени всички рекорди на Хъбъл за най-далечна галактика – отначало това бяха галактики на по-малко от 200 млн. години, а на 27 юли се смята, че е наблюдавана галактика на едва 70-80 млн. години след Големия взрив.

Друга статия ни известява, че Джеймс Уеб е открил огромен брой от тези ранни галактики, като се оказва, че те са изключително добре структурирани, а мнозина от тях са и твърде масивни. Спектралният анализ сочи, че в техните звезди се наблюдава изобилие от тежки елементи от рода на кислорода и мн. др. Подобни резултати са накарали астрономката Алисън Къркпатрик да сподели огромното си огорчение: „В момента намирам, че лежа будна в три сутринта и се чудя дали всичко, което съм правила досега, е (напълно) погрешно.“

Най-видните съвременни космолози признават, че телескопът Джеймс Уеб е свалил от сцената не само хипотезата за Големия взрив, но на практика и всички възможни натуралистични модели, разглеждани до настоящия момент: „Досега астрономите вярваха, че галактиките, възникнали по време на ранната вселена (след Големия взрив), ще бъдат малки по размер и с неправилна форма. Но телескопът Джеймс Уеб опроверга тази хипотеза.

JWST разкри, че тези галактики са удивително масивни, както и добре балансирани и добре оформени. Това е откритие, което предизвиква съществуващите вярвания за произхода на Вселената и подчертава необходимостта от промяна на сегашното разбиране за произхода на бебешката Вселена.

„(Съществуващите) модели просто не предвиждат това“, каза Гарт Илингуърт, астроном от Калифорнийския университет в Санта Круз, пред Washington Post. „Как се е осъществило нещо такова във Вселената толкова рано? Как се образуват толкова много звезди толкова бързо?“

Стари изображения на Вселената, направени от телескопа Хъбъл, показват, че ранните галактики са деформирани и хаотични. Но телескопът Джеймс Уеб (JWST) опровергава това предположение – тези открития са илюзия, базирана на ограничените възможности на телескопа Хъбъл.

„Мислехме, че бебешката Вселена е хаотичното място, където има всички тези купчини от формиране на звезди, и всичко е безредно“, каза Дан Коу от Научния институт за космически телескопи пред WaPo. Добавяйки по-късно, че преди JWST да бъде изстрелян в орбитата, изображенията на телескопа Хъбъл „липсваха всички по-студени звезди и по-старите звезди. Ние наистина виждахме само горещите млади звезди.“

Последните наблюдения от края на 2023 г. с още по-голяма убедителност потвърждават, че огромен брой галактики, подобни на Млечния път съществуват още в най-ранната вселена. Ново откритие, публикувано в The Astrophysical Journal, установява, че тези галактики са 10 пъти по-често срещани отколкото се смяташе въз основа на предишни наблюдения с космическия телескоп Хъбъл.

Кристофър Конселис, професор по извънгалактична астрономия в Университета на Манчестър, казва: „Използвайки космическия телескоп Хъбъл смятахме, че дисковидните галактики почти несъществуват, докато Вселената не е станала на около 6 милиарда години, но тези нови резултати от JWST изместват времето на формиране на тези галактики, подобни на Млечния път, почти до началото на Вселената.“

Освен чрез фотометрия, данните от Джеймс Уеб трябваше да бъдат удостоверени и спектроскопски. След калибрирането на телескопа, наистина възрастта на някои първични галактики беше незначително променена, но за повечето бяха потвърдени първоначалните оценки. Към средата на 2024 г. се очаква да разполагаме със спектроскопски анализ на голям брой ранни галактики и, съответно, с достатъчно категорични изводи за тяхната възраст, маса и химичен състав. Но още отсега можем да кажем, че се очертава категорична тенденция, водеща към пълното фиаско на натуралистичните космологични модели.

Телескопът Джеймс Уеб най-накрая ще ни позволи да видим какво се случва „В началото…“, за да проверим двата варианта, които смятаме за най-вероятни според библейския космологичен модел:

А) Веществото се самосъбира по необичаен начин, сякаш „по заповед от Бога“ и формира добре разчетени планетни, звездни и галактични системи!

Б) Вселената е сътворена като Адам, напълно завършена и съвършена.

Не бива да забравяме обаче, че „Божиите пътища са неведоми”, т.е. вратите са отворени и за изненади!

(При това положение може би на редица учени ще им хрумне да поизтупат от прахта т. нар. стационарен модел на Х. Бонди, Т. Голд и Ф. Хойл, разработен още през 1948 г. При него се въвежда специално „С – поле“, което сътворява вещество, така че средната плътност да не се променя вследствие на разширяването на пространството. Някои от поддръжниците на въпросния възглед предполагат, че е възможно светът да е съществувал винаги, т.е. без да е бил създаван, в добре подреденото състояние, в което го виждаме и днес. Проведените тестове с далечни обекти – купове, радиогалактики и др. – обаче не се съгласуваха с тази хипотеза, която не намери отговор и на въпроса за произхода на микровълновия фон, а и на редица други възражения.

През 1993 г. Ф. Хойл, Дж. Бърбидж и Дж. Нарликар създават друга версия, наречена космология на квазистационарното състояние, която също обуславя една „вечна Вселена“. Тя успява да обясни наличието на реликтовото излъчване, сегашната му температура, количеството на леките ядра и пр., но при внимателен анализ се оказа, че изводите им са, меко казано, спекулативни.)

Заключение

Библейският модел предвижда точно тези емпирични следствия, а именно, че в началния миг материята се появява от нищото (но не от вакуума) с точно подходящите параметри, а малко по-късно Вселената е изцяло подредена в резултат на творческия замисъл на Бога.

Грандиозното построение на всемира е накарало Пол Дирак, един от най-големите експерти по математическа физика, да възкликне: ”Човек сигурно би описал ситуацията с думите, че Бог е математик от висока класа и е използвал доста сложна математика, когато е конструирал Вселената. Слабите ни математически постижения ни помагат да разберем една малка част от Вселената и колкото повече се развива математиката, толкова повече можем да се надяваме, че ще разбираме Вселената по-добре”.

Бог, разбира се, не е необходимо да прави изчисления – Той притежава пълното знание, премъдрост и всемогъщество, поради което извиква едно съвършено мироздание в съществуване без никакво интелектуално и творческо усилие!

Но както показват наблюденията, редът в тези системи се руши – звездите избухват, галактиките се сблъскват и т.н. Посочените промени водят до драстично изменение на взаимовръзките между членовете в системите, като в крайна сметка ще доведат и до тяхната гибел. Тези заключения удивително добре се съгласуват с библейското становище по въпроса. Там е отбелязано, че в началото „Вселената е била утвърдена, та да не може да се поклати“ (Пс. 95:10), но вследствие греха на човека цялото мироздание е било подчинено на „робството на тлението“, т.е. на разрушението (Рим. 8: 20, 21).

Ако учените намерят в себе си смелост да преосмислят данните от научната картина на света, може би най-накрая ще признаят, че Бог нагледно демонстрира пред очите ни как е построил този величествен архитектурен ансамбъл, наречен Вселена. Неотдавна видният британски философ Антъни Флу, който беше считан за пионер на модерния атеизъм и негов защитник за цели 50 години, коренно промени мнението си. Казват, че когато му задали въпроса какво би станало, ако новият му начин на мислене бъде отхвърлен от учените, той отвърнал: „Ще бъде много жалко. От самото начало на моя философски живот следвам политиката на Платоновия Сократ: Трябва да следваме аргументите, където и да ни отведат.”. Подобен принцип би могъл да ни освободи както от собствените ни пристрастия (твърде подвеждащи в повечето случаи!), така и от задължителната материалистическа парадигма, от която произтича идеологическата политкоректност в науката.

В тази кратка статия ние предложихме един аргумент за съществуването на Бога като изходихме изцяло от научни позиции: а) чрез математическа теорема, която свидетелства, че материята няма как да се е появила случайно; и б) чрез емпирични следствия – нашият прекрасно подреден свят.

P.S. Аз бях предвидил, че според библейския модел галактиките би трябвало да се наблюдават изцяло подредени още в началните ери от развитието на Вселената в книгата си „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“ (виж. бел. [1]), излязла в края на октомври 2018 г., т.е. близо 4 години преди телескопът „Джеймс Уеб“ да изнесе подобна информация (виж бел. [87]). Последните разкрития, направени от него са на път да потвърдят с голяма точност тези предсказания, а именно: 1) Още в самото начало, т.е. по-малко от 100 млн. години след Големия взрив, трябва да има огромен брой галактики, подобни на днешните (даже е възможно въобще да не видим „начало“, т.е. ера, в която съществуват само отделни звезди, ако се окаже, че е валиден вариант Б), т.е. Вселената, подобно на Адам, е създадена в напълно завършен вид!). 2) Химичните елементи от цялата Менделеева таблица са налични още в най-далечните („първите“) галактики. 3) Всички тези галактики са „зрели“, т.е. добре подредени и устойчиви. 4) Сред тях присъстват както супер масивни галактики, съдържащи хиляди милиарди звезди, така и галактики джуджета с едва няколко милиона светила.

Автор: Валентин Велчев