От Хан до Силициевата долина: как империите повтарят едни и същи грешки, само че с нови играчки

Селяните викаха „Небето ослепя“, а ние викаме „ИИ ще ни уволни“ – и все за едно и също нещо.

През знойното лято на 18 г. сл. н. е. един отчаян вик отеква в изпепелената от слънцето китайска равнина: „Небето ослепя!“ Хиляди гладуващи селяни с лица, намазани с волска кръв, се насочват към съкровищниците, принадлежащи на елита на династията Хан.

Както е записано в древния текст „Хан Шу“. В мазолестите им ръце имало бамбукови свитъци – древни „туитове“, обвиняващи чиновниците, че трупат зърно, докато на селските деца се налага да гризат дървесна кора. Водачът на въстанието Чун Фан крещял: „Пресушете оризищата!“

В рамките на няколко седмици протестиращите, наречени „червеновежди“, свалят местните власти, разграбват хамбарите и за кратък период от време разклащат устоите на императорската йерархия.

Династията Хан (202 г. пр. Хр. – 220 г. сл. Хр.) е една от най-развитите цивилизации за времето си, заедно с Римската империя. Разработването на евтини и остри железни плугове е дало възможност за получаване на невиждани дотогава реколти.

Но вместо да облагодетелства селяните, тази технологична революция укрепва властта на аграрните олигарси, които наемат все повече и повече бюрократи, за да управляват разрастващата се империя. Скоро бюрократите започват да печелят 30 пъти повече от тези, които орат земята.

Когато настъпвала суша, селяните и техните семейства умирали от глад, докато елитът на империята продължавал да живее в лукс. Както пишат по-късно поетите на Тан: „Докато месото и виното изчезват зад пурпурните порти, костите на замръзналите мъртъвци лежат край пътя.“

Две хиляди години по-късно технологиите продължават да засилват неравенството – сега вече в планетарен мащаб. „Технологичната паника“, която се появи с развитието на изкуствения интелект. подсилена от деструктивните политики на новата администрация на Доналд Тръмп, създава усещането, че познатият ред е разрушен. Новите технологии подкопават старите дадености, а популистките движения разкъсват политическия консенсус.

И все пак, стоейки на ръба на тази нова технологична епоха и гледайки в бездната на предизвиканата от изкуствения интелект безработица, историята сякаш шепне: „Спокойно. Вече сте виждали това.“

Технологията е универсалният код на човечеството за измъкване от пленничеството на недоимъка. Железният плуг от времето на династията Хан не просто разорава земята – той удвоява реколтата, обогатява земевладелците и попълва хазната, докато селяните остават без нищо. Парната машина на Британската индустриална революция не само тотално променя транспорта, но и създава въглищни магнати и работнически гета. Днес изкуственият интелект не само автоматизира задачите – той създава дигитални феодални държави за трилиони долари, унищожавайки рутинните професии.

Технологиите увеличават производителността, като ни дават възможност да правим повече с по-малко. В продължение на векове тези ползи се натрупват, увеличавайки икономическата продукция, продължителността на живота и доходите. Но всяко ново изобретение променя структурата на властта, преразпределя богатството – и оставя много хора зад борда.

Още по време на Втората световна война австрийският икономист Йозеф Шумпетер предупреждава, че технологичният прогрес не е спокойно морско течение, което повдига всички лодки, а по-скоро цунами, което удавя едните и изхвърля другите на златни брегове. Този процес той нарича „съзидателно разрушение„.

Вярно ли е това твърдение днес? Според хипотезата на Смит неравенството би трябвало първо да нарасне, а след това да намалее с растежа на икономиката. Но Том Пикети в своето мащабно изследване твърди, че това е историческо съвпадение. Без целенасочено преразпределение на богатството, самият пазар само увеличава неравенството.

За да осмислят това, авторите анализират технологичния напредък и неравенството в Китай в продължение на 2000 години, като се позовават на документи като Книгата на Хан и Тан Хуяо и превръщат всички доходи в условния „оризов еквивалент“. Това позволява да се проследи как се е променяло реалното съотношение между заплатите на чиновниците и селяните от началото на династията Хан до края на императорския период.

Както и в нашето съвремие, през цялата китайска история се повтарят едни и същи четири цикъла: технология, институcii, политика и социални норми. Новите технологии рязко увеличават производителността, но същевременно увеличават неравенството. Институциите временно изглаждат растежа му, но с течение на времето изпадат в корупция. Политическите катаклизми и войните отново водят до намаляване на разликата в доходите – но с цената на глад, хаос и нестабилност. И тогава се появяват социални норми като неоконфуцианството, които прикриват старите йерархии под маската на морален ред.

Днешните технологични империи вървят по същия път – но с ускорена скорост. Както и тогава, истинските рискове се крият не в самите технологии, а в това кой контролира техните плодове. Движенията за алгоритмично правосъдие и забраните за разпознаване на лица са съвременните „лудити“, които протестират не срещу прогреса, а срещу експлоатацията.

Въпросът е не дали ИИ ще бъде регулиран, а кой ще пише правилата: корпорациите или гражданите? Както и преди две хиляди години, обществото трябва да реши дали новата технология ще бъде лост за общото благо или инструмент за елитарно обогатяване.

Няма проста връзка между растежа и равенството. Но историята е ясна: нашето бъдеще с изкуствения интелект не е предопределено в кода. То се пише – както винаги е било – от хората.