По какъв начин мозъкът различава реалността от въображението

Мозъкът ни постоянно се сблъсква със задачата да разграничи въображаемото от реалното. Съвременните изследвания в областта на неврологията показват, че възприятието не е просто пасивно отражение на заобикалящия ни свят, а активно създаване на представа за реалността. Ние не само получаваме информация чрез сетивата си, но и я комбинираме с предишния си опит и очаквания. По този начин възприемаме това, което ни заобикаля. Оказва се, че този процес разграничава доста ясно реалността от измислицата.

Разликата между въображение и реалност

Когато погледнем към оживена улица например, мозъкът ни незабавно комбинира визуалните и слуховите сигнали със спомените и навиците. Това ни помага бързо да разберем заобикалящата ни среда и да вземем необходимите решения, за да сме в безопасност. Този начин на възприемане на заобикалящия ни свят обаче невинаги е безпогрешен – понякога мозъкът може да сбърка въображаемото с реалното.

Основите на съвременните изследвания в тази област са поставени преди повече от сто години. Психоложката Мери Чевес Уест Пърки провежда уникален експеримент още в началото на XX век. Тя помолила участниците да си представят различни предмети, например домат или лист, върху бяла стена. В действителност обаче изображенията на тези обекти били слабо прожектирани върху стената. Участниците в теста смятали, че виждат единствено резултат от собственото си въображение, без дори да осъзнават външната подсветка.

Този опит показа колко тясно са свързани въображението и възприятието. Днес невробиолозите са единодушни, че и двете заедно формират усещането ни за реалност.

Съвременните учени стигнаха по-далеч. Така например екипът на Надин Дийкстра от Лабораторията Imagine Reality в Университетския колеж в Лондон предложи на участниците в експеримента да си представят определен модел от диагонални линии на екрана. След това същите линии били прожектирани с помощта на огледало по време на магнитно-резонансно сканиране на мозъка, и всичко това на фона на визуален шум, напомнящ телевизионни смущения.

Оказа се, че когато човек действително е виждал линиите, активността в определена област на мозъка – вретеновидния гирус – е била по-висока, отколкото когато човек просто си е представял. Тази област е добре известна с ролята си при разпознаването на лица и предмети, но връзката ѝ с разграничаването на реалното от въображаемото беше истинско откритие.

Освен това, когато участниците объркват въображаемото с реалното (сякаш изпитват лека халюцинация), се повишава както активността на вретеновидния гирус, така и на предната част на кората – областта, която координира различните мрежови процеси в мозъка.

Как мозъкът решава в какво да вярва

Авторите на изследването стигат до заключението, че въображаемите и реалните сигнали се комбинират, за да образуват един вид „сигнал за реалността“. Ако силата му е достатъчно висока, усещането преминава така наречения „праг на реалността“ – и ние приемаме видяното за факт. Най-вероятно именно активността във вретеновидния гирус определя дали този праг е преминат или не, но все още няма категорични отговори.

Разбирането на тези процеси е важно не само за изучаването на ежедневните грешки при възприемането, но и за медицината. Ако може да се докаже, че нарушенията в работата на тези области на мозъка причиняват халюцинации, ще има възможност да се разработи лечение за състояния като шизофренията.

Изследването помага също така да се обясни защо хората понякога виждат неща, които не съществуват, или, обратно, не забелязват очевидното. Например, ако човек случайно се сблъска с непознато животно в града, той може автоматично да „види“ обикновено куче, въпреки че всъщност е било лисица, защото навиците и очакванията надделяват над реалността.

В дългосрочен план учените се надяват да разберат дали хората с богато въображение са по-склонни към подобни грешки от останалите. Независимо от това как се променят теориите, в неврологията е важно да не се страхуваме да се съмняваме, защото дори грешните идеи ни помагат да вървим напред.

Изводът е, че мозъкът непрекъснато изгражда нашия субективен „реален“ свят въз основа на комбинация от сетивни сигнали, минал опит и работата на въображението. Да разберем кое е реално и кое не, често е по-трудно, отколкото изглежда, и в това се крие не само причината за грешките във възприятията, но и възможността да се движим напред в опознаването на себе си и структурата на нашето съзнание.