Смъртта не е бъг. LLM клонират самоличността на мъртвите – но привързаността към данните убива душата

В будистките текстове се разказва за жена на име Киса Готами, която загубила единственото си дете и отчаяна разнасяла тялото му из града, търсейки начин да го върне към живота. Един ден тя се обърнала към Буда, който ѝ казал да донесе синапено семе от къща, в която никой никога не е умирал. Жената обиколила много къщи, но не намерила нито една, която да не е била докосната от смъртта. Затова тя погребала детето и решила да се посвети на духовна практика.

Един автор си спомня тази история, когато гледа южнокорейския документален филм „Среща с теб“, създаден през 2020 г. Във филма майка на име Чанг Джи-сунг „се среща“ със седемгодишната си дъщеря Найон, починала от болест, с помощта на технология за виртуална реалност. Това е трогателен момент, но поражда въпроса: дали подобна виртуална среща помага да се справим със загубата, или затруднява приемането на истината и освобождаването от болката?

След излизането на филма технологията за дигитално „възкресяване“ на починали хора се развива все по-бързо. Става популярно създаването на така наречените „скръбни ботове“ – изкуствен интелект, способен да имитира гласа и поведението на починалия, за да може да се разговаря с него. В един от случаите дори е създаден видеоклип с участието на цифров двойник на починалия, който уж моли съда да даде на извършителя максималната възможна присъда.

Авторът на текста, будолог и човек, преживял няколко загуби през последната година, се обръща към будистката философия, за да разсъждава върху това дали дигиталната версия на посмъртния живот помага или само увеличава страданието.

От будистка гледна точка коренът на страданието е привързаността към илюзиите. Тази привързаност поражда карма, която поддържа цикъла на страдание, преминаващ от живот в живот. В традицията на Махаяна пътят към освобождението започва с превръщането в бодхисатва – човек, който се стреми към пробуждане в полза на всички чувстващи същества. В един ключов будистки текст от XIV в. се казва: ако нещо ви се струва красиво, мислете за него като за дъга в лятното небе – тя е красива, но няма истинска същност.

Създаването на цифров аватар на починалия може да донесе краткосрочна утеха, но по същество засилва привързаността към нещо, което вече не съществува. Особено като се има предвид, че такъв аватар често реагира по начина, по който потребителят би искал, а това изкривява истинските спомени за човека.

В традицията, следвана от автора – Ваджраяна будизма, известен като Великата усъвършенстваща практика – силни чувства като скръбта не се смятат за пречка, а за източник на дълбоко прозрение. Един учител от XIX в. пише: не е нужно да потискате добрите или лошите мисли – просто трябва да присъствате в ума, който ги поражда. Смисълът е, че емоциите са като облаците, а нашето съзнание е като небето. Всичко преминава и ако не му позволявате да ви пречи, скръбта в крайна сметка може да се превърне в състрадание.

В култура, в която често ни учат да потискаме негативните емоции, способността да не отблъскваме скръбта е акт на доброта към самите нас. Чрез съзнателното преживяване на болката се ражда състрадание към всички онези, които също са преживели загуба. А състраданието е пътят към пробуждането, към осъзнаването, че не сме отделни същества, а сме тясно свързани с всички живи същества.

Това осъзнаване се проявява и във външната практика. В будизма съществуват колективни ритуали за прощаване, като например 49-дневната служба, по време на която се смята, че съзнанието на починалия преминава в следващото въплъщение. Роднините се събират заедно, отправят молитви, канят монаси и извършват актове на щедрост в полза на починалия. Тези ритуали дават време и пространство за скръбта и приемането ѝ – нещо, което силно липсва в съвременните общества, където отпускът при загуба на близък трае само няколко дни.

Когато хората прибягват до технологиите с надеждата да чуят още веднъж гласа на починалия или да довършат провален разговор, те често пропускат възможността за истинска вътрешна трансформация. Авторът признава, че самият той е изпитвал такова желание, но вместо това избира да приеме непостоянството и да оцени всеки миг с тези, които са до него сега в момента.

Историята на Киса Готами е напомняне: желанието да се върнат мъртвите съществува, откакто съществува човечеството. Но истинското изцеление започва, когато позволим на скръбта да поеме своя път и открием състраданието си към другите, които също някога са загубили скъп човек.