Учени разбраха какво се крие на дъното на Голямата синя дупка в Карибско море

Карстовите кратери са доста често срещан вид естествена вдлъбнатина в релефа, образувана в резултат на срутване или ерозия на тавана над подземна кухина.

Въпреки че карстовите кратери се намират най-често на сушата, те съществуват и в океана. Една от най-известните и впечатляващи е Голямата синя дупка край бреговете на Белиз.

Карстовите кратери в морето често първоначално са се образували на сушата в резултат на срутването на таваните на варовиковите пещери и едва по-късно са се оказали под водата поради покачващите се нива на океана. Голямата синя дупка, която е с диаметър 330 метра и дълбочина 140 метра, е типичен пример за това явление.

Както пише Травърс, този подводен карстов кратер е познат на белизските рибари от дълго време. Световната му слава обаче идва едва в средата на 20-ти век, когато е включен в научно-популярния телевизионен сериал „Подводната одисея на екипа на Кусто“.

През 1971 г. известният френски океански изследовател Жак-Ив Кусто и неговият екип на борда на изследователския кораб Калипсо пристигат в Белиз, за ​​да изследват Голямата синя дупка, разположена на атола Лайтхаус-Риф. Въпреки че геолозите по това време вече разбират до известна степен произхода на този кратер, експедицията на Кусто е първата, която го заснема в детайли.

Голямата синя дупка някога е била суха варовикова пещера, образувана през последната ледникова епоха, когато морското равнище е било по-ниско. Снимки на потопени сталактити, направени от екипа на Кусто, потвърдиха съществуващите геоложки теории, показвайки, че пещерата се е срутила и е била наводнена, когато нивото на световния океан се е повишило.

През следващите години Голямата синя дупка се превърна в популярна дестинация за гмуркане, привличайки морски изследователи, геолози и авантюристи, нетърпеливи да изследват нейните мистерии. А през последните години, благодарение на съвременните сонарни технологии, започна реално детайлно картографиране на този обект. Така през 2018 г. успяхме да създадем първия пълен 3D цифров модел на този кратер.

Изследването също така разкрива дебел слой сероводород на дълбочина от 90 метра, който блокира достъпа на кислород и светлина, създавайки мъртва зона, където не може да оцелее морски живот. Отдолу водата е напълно безкислородна и предпазва от разлагане всичко, което попадне, включително и пластмасови отпадъци и мъртви потънали на дъното черупки.

Освен това водолазите са наблюдавали пясъчни „водопади“, спускащи се каскадно по стените на кратера. Този процес предполага, че с течение на времето Голямата синя дупка ще бъде погребана под крайбрежен пясък.

Проучване, проведено през ноември 2020 г., установи, че липсата на кислород и постепенното запълване на кратера с пясък създават идеалната капсула на времето. На дъното на кратера лежи почти 9 метра пясък, всеки сантиметър от който е страница в учебник по история на Карибите, разказващ какви са били температурите на морето някога, бурята и дори какво е било човешкото въздействие върху океана.

Получените данни по-специално потвърждават, че температурите на морето се покачват от почти 2000 години, като дългосрочните климатични модели като Ел Ниньо и Атлантическата многодекадална осцилация играят важна роля. Седиментът също така показва, че активността на ураганите е достигнала своя връх между 900 и 1300 години от нашата ера — по време на така наречения средновековен топъл период — когато бурите стават по-интензивни и чести, ерозирайки бреговата линия и измивайки повече материал в Синята дупка.

Но най-изненадващото откритие е доказателството за влиянието на съвременните хора. Проучването установява внезапна промяна в състава на въглерода след 1900 г., свързана с Индустриалната революция и нарастващите емисии от изкопаеми горива — феномен, известен като ефекта на Зюс. Това означава, че дори тази отдалечена подводна дупка, изследвана за първи път заради естествената си красота, в момента е хроника на причинените от човека климатични промени.