Странната история на графичния процесор Intel i740

Intel винаги е мечтала да завладее графичния пазар. Производството на авангардни ускорители, които да заемат водеща позиция на бързо развиващия се пазар на графичните технологии, е идеята на полупроводниковия гигант още от началото на 80-те години. За първи път Intel се опита да си създаде име с лицензирането на графичния контролер NEC 7220, който по-късно стана Intel 82720. През 1983 г. този чип е в основата на графичен ускорител, който е първият на пазара, поддържащ гама от 256 цвята. По онова време пазарът на графични продукти едва се зараждаше, така че решението на Intel не бе особено популярно.

През 1988 г. Intel представи 82786 – първият графичен копроцесор, „проектиран да работи с всеки процесор“, но пуснат предимно за 16-битовите 80186 и 80286 и 32-битовия 80386 на самата Intel. Пазарът бе готов да бъде завладян, но чипът се оказа безинтересен – пазарът се владееше от популярните решения от типа на IBM VGA, чиповете на Texas Instrumentsи и редица други много добри решения. Слабото търсене принуди Intel да се откаже да твори графични чудеса.

Но не за дълго, защото в средата на 90-те години Intel видя чудесна възможност да осъществи дългогодишната си мечта и да се наложи на пазара за графични устройства. И плати висока цена. Нека се потопим в историята от онези години и да разгледаме какво графично решение предложи Intel през 90-те години и защо тази история е пример за некомпетентност и непознаване на пазара.

Intel може и да не успя да се справи, но отбранителната промишленост помогна

Графичните технологии никога не са стояли на едно място. В началото на 90-те години на миналия век бързото развитие на персоналните компютри и новите поколения домашни конзоли ускориха движението към бъдещето. Intel знаеше, че 3D революцията предстои и че милиарди долари ще залеят пазара веднага щом това се случи. Времето за създаване на нов продукт бе изключително малко и трябваше да се бърза.

Но Intel неочаквано бе подпомогната от събитие, което на пръв поглед няма нищо общо с пазара на полупроводници.

През 1995 г. се сляха две американски отбранителни компании – Martin Marietta и Lockheed Corporation. В резултат на сливането новата компания Lockheed Martin реши да навлезе на пазара на потребителската графика, като приложи богатия си опит в областта на графичния дизайн в сферата на военните летателни симулатори. За тази цел е създаден технологичният стартъп Real3D, в който започва усилена работа върху създаването на нови графични чипове. Излизането на пазара е невероятно успешно, като първият чип R3D/100 на компанията бе в основата на аркадните машини Sega Model 2 и Model 3.

Поради огромната си популярност са произведени над 200 000 от тези машини, а Real3D само за две години донесе на Lockheed Martin сериозни пари и репутация на надежден разработчик на графични решения.

В същото време Intel се опитва да намери начин да съкрати времето за разработване на нов обещаващ чип. Купена е компанията Chips And Technologies, която от 80-те години на миналия век разработва клонинги на процесори на Intel и интегрирани графични решения.

Сделката е на обща сума 420 млн. долара, но бързи съвместни резултати така и не са постигнати. Забелязвайки успеха на Real3D, Intel предлага сътрудничество на Lockheed Martin и купува 20% дял от стартиращата компания в замяна на разработването на обещаващ графичен чип за масовия пазар. Нещата постепенно започват да се развиват много добре.

Противоречиви нововъведения и неразбирането на дребните, но важни неща

На 12-ти февруари 1998 година Intel представи графичния чип i740 създаден съвместно с Real3D, който има за цел да заинтригува масовата аудитория.

Направените иновации са подчертани по специален начин – видеокартата използва интерфейса на шината AGP 2x (докато повечето видеокарти все още са на PCI) при това в доста необичаен формат – вместо да се използва локален буфер за съхранение на текстурите, компанията използва системната памет на компютъра, откъдето файловете при необходимост се зареждат в локалната памет. По подразбиране вградената памет се използва само за съхраняването на буфера за кадри, което трябва да компенсира недостатъците на потенциално малката ( от 2 до 8 MB) памет. Оказа се точно обратното – системната памет бе значително по-бавна от вградената, така че в някои игри зареждането на текстурите се забавяше и причиняваше спад в честотата на кадрите.

Техническите спецификации на i740 не предизвикват безпокойство. Като се има предвид достъпната цена от 119 до 149 USD, видеокартата предлага между 2 и 8 MB памет, което е напълно достатъчно по време на представянето на модела. Интерполацията на пикселите даде възможност на i740 да осигури по-добро качество на графиката в сравнение с конкурентите си, а отделният графичен чип осигури цялостната поддръжка на видеоразговори и видеоконференции, задоволявайки нуждите на офис сектора. Списъкът с ключови технологии също е в крак с нуждите на пазара – Z-буфериране, mip-mapping, 16-битов цвят, алфа блендинг и рендиране на мъгла, поддръжка на антиалайсинг и други ключови функции – всичко това се поддържа от i740. Експертният опит на Real3D очевидно бе добре дошъл – и Intel очакваше да постигне огромен успех.

До голяма степен очакванията се базираха и на факта, че премиерата на видеокартата беше едно помпозно събитие – обширните връзки на Intel на пазара на оригинално оборудване осигуриха на компанията многобройни предварителни договори с доставчиците. На изложението Computex 1998 Intel направи своя дебют с огромен отзвук – 45 компании (!) поеха ангажимента да произвеждат видеокарти с i740, включващи 59 различни модела. Предвид спомените за 3DFx, които буквално изневиделица атакуваха пазара, появата на още един голям играч бе посрещната с голям ентусиазъм. Да се разклатят пазарните позиции на бившата ATI и все още зелената nVidia на пръв поглед не изглеждаше толкова пресилено. Но реалността не се оказа никак близка до очакванията.

Ето какво става, когато не познаваш пазара

Intel избра възможно най-лошия момент да представи нова графична карта на пазара. Ожесточената конкуренция между ATI, NVidia и 3DFx набираше скорост на фона на разразилата се 3D революция и дори бюджетните производители се опитваха да се надминат взаимно, като вдигаха летвата на производителността с безумни темпове. Пазарът на графични продукти никога преди не бе виждал нещо подобно – но в онези години това не бе толкова очевидно, особено за Intel. Именно в тази наелектризирана атмосфера на процъфтяващ пазар се появи i740.

Много от производителите, които се появиха на Computex 1998, не се включиха в начинанието на Intel. Действително масови станаха само три модела – произвежданата от самата Intel видеокарта, Starfighter на Real3D и Diamond Stealth II G460 на Diamond Multimedia. Другите модели излязоха в твърде ограничен тираж и дори не стигнаха да технологичните издания, които да им направят съответните ревюта. Това бяха моделите на ASUS, Aristo и още някои други.

Още при излизането на пазара стана ясно, че позиционирането на i740 е твърде странно – от една страна, видеокартата е с претенцията да бъде оптималното офис решение, а от друга – се опитва да се наложи в областта на игровата производителност.

Последното е отчасти вярно – високото ниво на сурова производителност позволи на устройството да бъде сравнено с Riva 128, а в най-интересните игри от 1998 г. i740 показа равенство с конкурентната Nvidia при резолюция 640×480 (а понякога дори 800×600!). i740 отстъпваше леко само в Quake II, но отзивите се опитваха да прикрият този недостатък с похвали за качеството на изображението (което беше почти като Voodoo2!).

За съжаление не винаги бе възможно да се хвалят тези графични карти в игрите – много зависеше от това, коя игра се стартира, и от технологията, на която се стартира. Например в Incoming рендирането беше добро, но в Quake II всичко зависеше от доставчика на AIB на картата – Intel не предлагаше графичен драйвер с поддръжка на OpenGL и всичко зависеше от уменията на доставчика. Резултатите варираха от „много добър“ до „трудно може да се преглътне“.

В същото време не изглеждаше, че Intel напълно разбира темпа на развитие на пазара за графични продукти. Ако през 1997 г. буфер от 8 Mb памет бе нещо обичайно, може би дори с резерв, то през 1998 г. на него вече се гледаше с известно притеснение. Докато i740 се разпространяваше по магазините и се опитваше да си създаде име, nVidia вече бе представила своята Riva TNT с 16 Mb памет на борда, ATI бе пуснала цяла гама от варианти на ATI Rage 128 (където имаше модели с 32 Mb памет!) и дори производителите от втория ешелон като S3 не изоставаха, използвайки минималните бюджети в максимална степен. Така например S3 Savage3D, със същите 8 Mb видеопамет и зареждане на текстури на AGP шината, имаше по-добра средна производителност в игрите, която не отстъпваше на i740 в 2D-качеството.

При това тя имаше същата цена – същите средно $150. S3 бе много добре известна на геймърите с по-ограничен бюджет и тези, които не искаха да се изръсят за Voodoo2, с радост избираха именно този вариант.

Офисният и бизнес секторите бяха още по-конкуренти и от геймърския. При тях се цени всеки долар и решенията от типа на SiS 6326 се радваха на голямо търсене благодарение на високото качество на 2D изображението.

Да се играят игри с помощта на тази видеокарта е твърде сложно, но при цена от $79 тя се продаваше като топъл хляб. А ако все пак потребителят иска да поиграе, само за $100 можеше да си вземе Matrox Productiva G100.

Intel се оказа в неудобно положение – бързо остаряващ продукт, губещ в надпреварата във въоръжаването, от който към края на 1998 г. никой нямаше нужда, дори и при дадените страхотни отстъпки. Появяваха се все повече и повече устройства, дори в ниския клас (където S3, SiS и Matrox се бореха помежду си) и просто нямаше място за един невзрачен новак. Intel се опита да намали цените и да предложи изгодни комплекти с платформата Pentium II, но в крайна сметка нямаше друг избор, освен да отиде на дивия азиатски пазар, където можеше да продава чипове на изгодна цена. Но дори и тук Intel успя да се подхлъзне.

Съдебните искове

През месец юни 1998 г. Федералната търговска комисия на САЩ заведе съдебно дело срещу Intel, обвинявайки гиганта в манипулиране на пазара и използване на неговата ключова роля на пазара за сключване на съзнателно неизгодни споразумения. В иска участваха три големи компании – Digital Equipment Corporation, Integraph Corporation и Compaq Computer Corporation.

Същността на иска се състои в това, че компаниите, които са продавали и асемблирали компютърни конфигурации, не са могли да работят с други производители (като AMD) при наложените условия и са били принудени да отхвърлят контрапредложенията на конкурентите на Intel под заплахата от отнемане на лиценза и проблеми с патентите. Но особено интересно в целия този процес е обвинението в манипулация, а именно ценови дъмпинг, който Intel използва, за да прикрие операциите си в Азия. Моделът i740 се продава на пазарите в Тайван на цена от 8 долара, докато цената му всъщност е 28 долара за един брой, което предизвиква голямо недоумение у надзорните органи. Въпреки това всичко завърши без особена драма за Intel, но това е интересен факт в тъжната история на i740.

Едно е ясно – цялата история на i740 е история на образцов провал – продуктът е бил погрешно представен, пуснат в най-неподходящия момент и в крайна сметка се оказа, че никой не се нуждае от него. И всички тези грешки бяха допуснати от компания с годишен оборот над 20 млрд. долара. Изглеждаше, че Intel имаше шанса да предложи много интересно офис решение за 49 долара (а производството на чипове не ѝ струваше почти нищо), което да разтърси целия пазар на бюджетната графика, но компанията реши да порази всички… с предсказуеми резултати. И ако погледнем историята на неотдавнашната Intel ARC, няма как да не направим доста паралели. Но това е тема за друга статия.