ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ПОКЛОН!!!

"Последните мигове на Левски са една от най-разтърсващите драми в българската история.

Последната среща на Васил Левски с майка му става на 6 декември 1872 г. преди да се отправи за Ловеч през заснежения Балкан, за да прибере архива на местния революционен комитет.

Гина Кунчева била куражлия жена и никога не показвала мъката, загнездила се в душата й.
При срещата й с Васил тя обаче усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала.

Левски смутен я попитал "Защо плачеш, мамо?", на което тя отвърнала "От радост сине, от радост".

На 24 декември Левски пристига в Ловеч. След като взема архива, го зашива в самара на коня си и на 26 декември, придружен от Никола Цвятков, потегля към Търново.

На 27 декември Дяконът е заловен от турската полиция в Къкринското ханче. След това заптиетата го откарват в Търново, където е разпознат.

От старата българска столица, конвоиран от конни заптиета, той е отведен в София. По пътя Левски напразно се надявал, че ще бъде освободен от своите съмишленици...

На 22 януари в Цариград султанът подписва ферман, потвърждаващ смъртната присъда.

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се приближава към него и не смее да го погледне в очите, защото се срамува от собственото си малодушие.

Левски с нищо не показва че го познава.

По-късно свещеникът си спомня: "Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед.

Изповедта започва, Левски първо се прекръства. След това казва: "Всичко, което съм правил, съм правил за България!"

Помолва за прошка Бога и народа, и признава, че е убил едно момче. Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва и казва: "Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий".

След малко мълчание добавя: "Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България!"

Докато изрича тези думи бил хладен, но изведнъж изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона.

Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извикал:
"БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ!"

През 1883 година, събирайки документи и спомени за книгата си „Васил Левски. Дяконът. Чърти от живота му”, Захарий Стоянов научава, че е жив и живее в София свещеникът, който е дал светото причастие и е изповядал Левски в деня на обесването му. Името му е Тодор Митов, иконом, архиерейски наместник и настоятел на митрополитската църква „Свети Крал”, днешната „Света Неделя”.

Въпреки че е привършил ръкописа си, Захарий Стоянов не изпуска възможността да получи нови автентични свидетелства.

Намерил свещеника, той си записва целия разговор, превърнал се в годините в неоценим документ за последните часове от живота на Апостола.

Ето записа на разказаното от свещеника при тая среща:

”Убесен на 26 (точната дата е 6 февр. по тогавашен стил – б. С.Я.) вторник, заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира „Св. Ал. Невски”.

Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили – да види мало и голямо. /…/

Стоял на въже до пладне – публика нямало.

Изповедта станала до самата бесилница.

Бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. Казал, че е свещено дякон, че каквото правил е мислел, че е за народа и проси прошка от Бога и от народа.

Бил хладен, но малко заплакал – очите му се напълнили със сълзи. Била му вързана главата. Признал, че е убил в Ловеч момчето…

Закупан в гробищата за престъпници, на североизточната страна от София, гдето са сега казармите за конвоя – в един хендек.

Комисари: „Али Саид паша и хаджи Иванчо… /…/ Облечен бил на бесилото с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил.”

Това е единственото свидетелство, документиращо думите на свещеника-изповедник. Той е починал през 1891 г. на 55 години. 

Само седем души твърдят, че са говорили лично с него за предсмъртната изповед на Левски.

Между тях най-рано Иван Вазов (1880) г., и три години по-късно Захарий Стоянов. За разлика от Захарий, Вазов не е водил записки, но не много след разговора е написал знаменитата си поема „Левски”, в която неминуемо като основен камък е залегнало и разказаното от попа за страшния предсмъртен час на Апостола.

Прави впечатление, че всичките седем души, които твърдят, че са разговаряли с поп Тодор: Захарий Стоянов, Иван Вазов, Иван п. Хр. Кършовски, Михаил Буботинов, Тома Васильов, Димитър Димов (Папашата) и ген. Петър Тантилов, потвърждават молбата на Дякона да бъде споменаван с църковното си име”, както и това, „че изповедта е станала при бесилката.“

Обесването през очите на Вазов.

Вазов е следял и издирвал всичко, което излиза в печата за Левски, той е бил в течение на споровете за предателството, които избухват в самия край на 70-те и началото на 80-те, следял е полемиката около поп Кръстьо. Да не забравяме, че интересът около осъждането и смъртта на Левски възпламенява българското общество буквално месеци след подписването на Санстефанския договор. 

Вазов започва спомена си като преразказ на срещата си с поп Тодор и веднага пренася състоянието на Левски в тоналността на страданието: „Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице.“

 „Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, за да прочете отпустителната молитва.

Тогава Левски му казал:
– Дядо попе, помени ме тука: „дякон Игнатий“.
Левски не произнесъл вече друга дума. Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.“      

Разказът на поп Тодор през очите на Иван п. Хр. Кършовски.

Това е човек, който познава Левски още от времето на Първата българска легия (1862), когато е ранен. Той участва и във Втората легия през (1867), бил е четник на Панайот Хитов, а впоследствие един от основателите на БРЦК. След Освобождението: депутат, журналист, адвокат и съдия. В един от вестниците си (в.”Юнак” 1898 г.) отпечатва сведенията, които е получил пряко от поп Тодор за изповедта на Левски, които тук, както и останалите, вземам от книгата на Иванов.

Интерпретацията на Кършовски е следната:

„Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах!
– Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та  според вярата ви, извършете вашето, като ми посочи към Левски.
Аз отидох при Левски и от като го изповядах, почнах да чета отпуснатата за случая молитва и когато споменах името „раба божий Василий”, Левски ме пресече и каза:
– Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името  „йеродякон Игнатий“.
И след малко мълчание прибави:
– Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България!“
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“

Адвокат и журналист, издател на три собствени вестника, при това полиглот със седем езика, обяснимо е Кършовски да шаблонизира речта в духа на тогавашната журналистическа стилистика. Но едва ли описанието на външния вид на Дякона „слаб и блед, но с поглед смел и остър“ е повлияно от друго, освен от открито изразения страх на попа в признатата пред други уплаха да не разберат турците, че са се познавали.

Поп Тодор Митов сваля обесения Апостол от въжето и го погребва съвсем наблизо. Всичко става много набързо. 

Поп Тодор е споменавал няколко пъти, че осъденият Левски се споминал още в каруцата, сиреч докато са го транспортирали към бесилката. Бил докаран полумъртъв, или в несвяст, и така е закачен на въжето от изпълнителите на присъдата.

Същото описват Захари Стоянов и Стоян Заимов.

Стоянов се впуска да изследва последните дни на Апостола и да си води записки от последните живи свидетели:

“Трябва да ви кажа и това, че нашият херой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в затвора, ударил си главата в каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В това положение го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил вече чувства, и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло. . ."

Според поп Тодор и записките на Стоянов, Левски е бил или в безсъзнание, или вече мъртъв, когато са го бесили.

След изповедта на Левски са му били свалени оковите от ръцете и краката от охраняващите го заптиета, а после е бил качен върху едно буре. Сетне увисва на въжето.

Попът изчакал докато се стъмнило и свалил тайно тялото на Апостола, за да го погребе.

И е направил това съвсем близо до бесилката в наричаните тогава „Позорни гробища“, с обяснението - защото бързал.

Крайната версия на Стоян Заимов е, че Левски е погребан в Старите градски гробища (тези, които са били зад днешното Министерство на земеделието). 

След Освобождението отец Тодор Митов е депутат във Второто обикновено народно събрание (1880 г.). Като народен представител често напомня на депутатите да бъдат възродени усилията за изграждане на паметник на Апостола. Едно дело, което е било позабравено в онзи исторически момент. Отец Тодор Митов умира на 6 декември 1891 г. в своя дом в София след продължително боледуване."
 

poezia avtor A.H.T sekirata Subudi se Diakon Levski