ВСИЧКО КОЕТО НЕ СТАВА ОТ ВЯРА Е ГРЯХ

проза автор Анита Христова Трифонова  sekirata cekupama

Натискаше педала с все сила сякаш колата му беше виновна. Не виждаше пред себе си, а караше и по чудо все още не се блъсна поне в някой стълб. Пред очите си още виждаше лицето на Ева, усмихваше му се и беше цялата в бяло. Държеше в ръцете си снимка на бебе навярно нейното-нероденото. Искаше му се да катастрофира , но явно съдбата му не беше на същото мнение. Та за какво да живее, той оцеля, загуби Ева и нероденето им дете. Толкова много искаха това дете. Беше и казвал десетки пъти да изтрае още малко, да спре с това шофиране, но тя не чуваше. Вече се свърши. Срещу  него се появи тир и заби в канавката, а той пак остана жив, дори колата не го отнесе. Той имаше пари, коли и това не го бъркаше, но имаше една жена Ева при това най красивата и добра поне за него. Бяха щастливи, но дълго време нямаха деца. Вече няма как и да си мечтае за друга и деца. Не искаше и да си го помисли. Главата му бръмчеше, цялото му тяло се тресеше. След катастрофата дори едно охлузено коляно нямаше. Главата му, да, тя не бе наред. Спря в първата кръчма на пътя и се напи. После заспа в колата, а когато се събуди и се видя в огледалото се зарадва. Наистина приличаше на пътник за към отвъдното. Очите му гледаха разнопосочно, устните разтегнати, а косата просто не я виждаше. Малкото  която беше останала за тези няколко дни, не бе обърнал внимание досега, стърчеше като антенки на извънземно. Не бе виждал такова ,но в съня му точно такова го събуди и сега. Потегли и бе решил в първия хотел да се отбие и да се наспи спокойно. Взе си голяма стая с всичките му екстри  и се изпъна на голямата спалня-легна напреко. Събуди се по някое време. Вън беше  вече тъмно. Събуди го видение-Красив мъж с брадичка катинарче в чер костюм който му говореше нещо, караше му се. Беше до неговата Ева, която беше в лилава диамантена рокля и корона. Беше в каляска пак лилава. Този мъж караше каляската и му каза ,че не иска него, а Ева и детето им. Вече нямаше къде да ходи, да спи, да се скатае. Разбра че главата не му е в ред и няма да мине без помощ, поне психолог. Все пак се прибра в къщи, което определено го стресира. Сам без Ева. Къщата бе пуста и страшна. Завъртя телефона и реши да продаде  тази къща и да смени дори града. Но все не му се отдаваше да намери нещо изгодно. Все пак не ставаше въпрос за пари, а за място. Качи се на втория етаж, седна на люлеещия се стол на терасата  и пак заспа. Не искаше да спи, а нещо го приспиваше постоянно. Когато се събуди пак бе в стрес. Пак този мъж костюмиран с брадичка катинарче ,но бе пред някакъв розов влак и носеше с лекота ковчег пак розов. Искаше да последва влака, но мъжът го спря  и му каза, че следващия път ще дойде за него. Сега води на страшния съд тази жена. Коя беше жената не се виждаше, не разбра, но побягна след влака по релсите, които сребристо блестяха и хвърляха искри. Мъжът протегна ръка, която се удължи и превърна в сребрист меч, преряза релсите така че го спря .Помаха му с ръка  и пак му каза да не бърза, сега не го иска. Събуди се , целият в пот и треперещ. Как да не пие на гладно. Наля си ракия и видя ,че чашите започнаха да се местят по масата разливайки се в различни посоки далече от него. Бяха две чаши за него и Ева, така ги нарече. В този момент телефонът извъня и чу гласът на баща си.

-Майка ти почина, ела си веднага. На село ще я погребем.

Изтръпна. Не можеше да се свести от всичките тези неща ,които му се случваха  и искаше да умре на момента. Влезе в банята, изкъпа се и така както бе в хавлията увит до него си видя изправен много висок мъж, като великан в халат, нещо като ямурлук по –точно, който го сочеше с пръст и  крещеше.

-Ще страдаш! Няма спасение! Роден си да страдаш. Няма изход. Така ще бъде.

Не плачеше, не се молеше, просто искаше да умре, но явно някой спираше неговата смърт. И какви грехове изкупва, та той беше толкова щастлив докато Ева бе жива. Та и майка си загуби. Не можеше да мисли. Приготви се пак за път, път към село, където го чакаше пак смъртта и пак не неговата. Майка му си беше болна, но не чак толкова ,че да се стигне до смърт.

Погребението мина. Тялото, главата му не го слушаха сякаш някой друг се разпореждаше с тях , с него. Изведнъж проблясък. Реши да запали колата, че да му олекне дано. Той  да е вътре. Ако пак оживее вече ще знае, че той не е той, а някой друг.

Събуди се в болницата. Беше само с един крак.

През стъклената врата мъжът с брада катинарче

му се усмихваше.


proza avtor A.H.T .sekirata Vsichko koeto ne stava ot viara e griah