СМЪРТ ОТ ЛЮБОВ

-Искаш ли сладолед?

-Не, не искам. Дай ми пари!

-Искаш ли печени чушки със сирене,

нали много ги обичаше?

-Казах ли ти, ще ме оставиш ли на мира,

искам пари в брой на ръка,

както съм ги имал, така ги искам и сега.

-Имал си ги, но явно не са били твои -

изкарани с труд и пот и затова си ги загубил.

-Напротив мои си бяха, излъгаха ме и ми ги взеха.

-Как така насила, просто си се доверил. Наивно, глупаво момче си.

-Така си ме учила, да вярвам на хората, да съм честен. Сега давай пари

или иди ти ги съди онези.

-Защо и как аз да ги съдя за твоите неща и пари, та аз не се казвам Делян?

Пък и те просто са хитри, мошеници, а ти си сглупил. Увредиха ти и мозъка, че да не можеш да ги съдиш и цял живот да бълнуваш за пари, само пари да са ти в устата. Такъв е живота - океан, в който големите риби изяждат малките.

-Ти злобееш ли, радваш се, че синът ти не те заслужава, че е недостоен, че е неудачник? Но това са твои грешки, за да съм на този хал. Първо не е трябвало да ме раждаш от оня т. н. мой баща, като знаеш как се е държал с тебе, още като бременна с мене. После не е трябвало да ме пускаш, доколкото зависи от тебе след пълнолетието ми никъде, защото аз съм бил на осемнадесет, но аз съм бил като осем годишен. И въобще къде си тръгнала сама да отглеждаш без съпруг две деца, а едното за съжаление съм аз. Не знаеш ли, че най потърпевши са децата най вече здравето им? Какво искаш от мене тогава? Да съм със стабилна психика, воля, издръжливост, с любов към хората и света, и да гледам розово на нещата? Ти напълно трябва да си луда или пълен егоцентрик. Личното ти аз е над всичко, дори за децата ти. Тъпата ти гордост и особен вид достойнство.

-Стига, стига...не можеш да критикуваш тази, която ти е дала живот и отгледала. Тогава толкова хора искаха да се отърва от теб, та и от сестра ти, не само баща ви.

С риск на здравето си и вашето ви износих тежко и още по тежко родих.

-И с това се гордееш? Но после какво остава, после - едни силни, здрави, щастливи деца или напротив? Ти така или иначе и баща ми ще си отидете преди мене и сестра ми. А аз как да живея сега без пари. Не мога, не мога и да ги изкарвам, не знам как. Сринат съм и обезкуражен, в паника и не искам и да помисля, че може да умра само защото няма кой да ми дава пари. Не мога без пари, не разбра ли, трябва да имам винаги в себе си и да ходя по магазини, по кафенета...Не, не става без пари нищо. По добре да умра. За миг майката се сви на кълбо и изпищя, когато чу едно ...туп. Прозорецът беше отворен и вятърът вееше завесите, същите онези розови, които ги бе сложила заради сина си заради депресията му. И този път не успя да се убие, но лекарите казаха, че ще остане в количка най вероятно до края на живота си. Къщичката им беше малка и едноетажна, но с приземие. Майчиното сърце беше тотално разбито и малката надежда, която имаше преди изчезна. Не и се живееше, но нямаше право да посяга на живота си, синът и точно сега имаше нужда от нея. Той разсъждаваше вече по друг начин, но беше ...инвалид. Така явно е трябвало да стане. Дали е само съдба или просто необмислени стъпки в живота на двама родители. Децата винаги страдат заради родителите си, но къде е тогава обществото? Няма го, то е толкова покварено, тези околни хорица озлобени, завистливи и обезверени от скъпотията и целия ад тук на Земята, тези бедни душици едва пърхат - живеят за едното ядене, печелят за едното ядене. Това и при животните го няма. Майката погледна влажните очи на сина си, с които той я молеше и тя знаеше какво иска, но не искаше и да си го помисли.

-Сега добре, сине. Трябва да знаеш, че след това ще си останем и двамата в устата на хората в историята на селото, като психично болни, слаби, като едни луди хора. А това не е така, знаят го и онези...Те ще бъдат оправдани, те престъпниците, които ти взеха всичко най вече здравето, та и моето. Искаха и живота ни и още го искат, за да бъдат оправдани пред себе си не, а защото явно те нямат съвест. Делян се разплака, нямаше как да го напише, да го каже, но майката затова е майка всичко и винаги да разбира рожбите си. Погледна към таблетките, които поглъщаше вече и тя и дозата се увеличаваше всеки изминат ден, погледна неподжижното тяло на сина си положено в количката, като в саркофаг без капак, погледна ... и спря да гледа. Бутна количката във ваната заедно със себе си. Всичко беше само един миг, това радио и кабела свършиха добра работа. Това беше последната и мисъл, а дума - Да се наживеят онези, сине, нали имало Господ! Сестричката най много плачеше за братчето си. Татенцето не се и появи, както винаги той се скри и сега. Младата жена се държеше за ръцете на съпруга си и след погребението никой повече не я видя. Някои казаха, че заминала надалече - сама. А някои зли езици твърдяха, че няма да намери покой никъде, защото и тя като баща си оставиха майка си и брат си да стигнат до там. Дали заради материални интереси, то всичко струваше пари, но един Господ знае.

-Кмете, кмете...И той свърши.

-Кой ?

-Бащата на Делян. Натровил се с отровата за плъхове в мазето си. И нищо не е казал преди това на комшията освен едно махване с ръце.

-Не може нищо да не е оставил?

-Ами дядо Върбан го чул как отивайки в мазето си повтарял -

Никога не съм Ви обичал, Деляне - тебе и майка ти, много исках да ви затрия. Сестра ти извади късмет, че се омъжи, ама ми избяга птичката. Сега вече е късно. Да става каквото ще аз знам къде ще ида и ще ми е добре, там ми е мястото.

Това не беше погребение, това беше като шествие към Ада. Никой не плачеше, хората само се споглеждаха. Няколко стари мъже останаха настрани и нещо заговорничеха. На сутринта в цялото село гърмеше новината, че гробът на татенцето на Делян бил горял цяла нощ. Най смелите се престрашиха и отидоха на гробището, но се върнаха веднага. Чули звуци, гласове, крясъци, гробът бил празен. Черна дупка, яма зеела само и всичко наоколо било изпогорено.

-Кмете, ти не вярваше, но мъртвите си отмъщават най добре и когато трябва. Още ли ще останеш кмет на селото ни? Аз нямам работа тук, един живот имам и искам да го живея с живите. Някъде.

поезия музика  автор А.Х.Т.sekirata cekupama