А ето и малко проза

БЕЗДНАТА

Той стоеше пред бездната изправен, сякаш очакваше раждането на света. Нейната необятност и дълбочина впечатляваше и без това напрегнатото му съзнание. Тя го мамеше с кадифената си мекота, но същевременно го плашеше с безкрайността си и с неизвестността си, които таеше в недрата си.

Над него звездите трептяха и му се усмихваха с искряща топлота, но той тръпнеше в неспособност да възприеме какво е Тя – Бездната. Оставаше единствено да я опита. Да, като, че ли това беше единственото, което той трябваше да реши: дали да бъде погълнат от Бездната или да се върне назад, където е бил винаги досега и всичко е толкова познато. Това беше решението на живота му , на всички животи - минали и бъдещи и той трябваше да го вземе тук и сега. Нямаше време за губене и той най-добре го знаеше, сега или никога!

Решението взе внезапно, импулсивно, каквато беше по принцип неговата природа. Пристъпи напред, вече без страх и Бездната го погълна. В началото не почувства разликата, сякаш всичко си беше по старому, но постепенно установи, че тук просто старите представи за време и пространство не съществуваха. Нямаше горе и долу, отпред и отзад, в ляво и в дясно. Той беше и вътре и вън, и горе и долу- навсякъде. Звездите сега не бяха над него, той беше в тях, но и като, че ли беше външен наблюдател. Това го порази, сякаш бяха двама души – той и неговото второ аз. Едното - реещо се сред звездите и другото – оставащо там долу. Нямаше обаче раздвоение той беше и тук и там. Постепенно азовете се увеличиха, сякаш беше деляща се клетка и се разпръскаха навсякъде, като той гледаше на света с всеки един от тях. Да, усещането беше, че е разпилян навсякъде, но всъщност беше едно. Виждаше всичко и беше близо до всичко, проникваше всеки милиметър от заобикалящата го действителност, но беше се разпрострял на парсеци напред. Чувството беше невероятно. Цялото му същество пулсираше с ритъма на космоса и той беше едно с него. Беше колкото мъничък, толкова и голям. Частичка в необятността, но и целия космос. Съществото му вибрираше с хармонията на цялото, мигът и вечността се сливаха в едно неделимо единство и той загуби представа кой е, къде се намира, защо е дошъл тук и къде се е запътил. Остана само усещането за цялостност и принадлежност към всичко, което го заобикаляше и от което беше неделима част. Съществото му се сля завинаги с космоса и той стана самият космос!