• публикация
    1
  • коментар
    1
  • прегледи
    1389

Възгледите на един глупак. Първа лекция: " Съзаклятието на мнозинството"

koraks

205 прегледа

Лекция първа: Съзаклятието на мнозинството

Владимир: Кажи, че си, дори и да не е вярно.

Естрагон: Какво трябва да кажа?

Владимир: Кажи: аз съм щастлив.

Владимир: Аз също.

Естрагон: Аз също.

Владимир: Ние сме щастливи.

Естрагон: Ние сме щастливи. / Тишина/. И какво ще

правим сега, след като сме щастливи?

Владимир: Ще чакаме Годо.

Самюъл Бекет, „ В очакване на Годо”

“ Щастие на всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат”

Молитва на сталкер Редрик Шухарт

Последното изречение от класическата фантастична новела на братята Стругацки “ Пикник край пътя” звучи наистина като универсална молитва за сполука на човешкия род. Сталкерът Редрик Шухарт – водач в зоната посетена от извънземни я изрича, когато най-сетне се изправя пред оставената от тях машина, изпълняваща всички желания. Миг преди това, Редрик съзнателно е пожертвал спътника си, Артър, за да преодолее последния смъртоносен капан поставен пред “ кълбото на желанията”. Преди да умре младежът пожелава: „ Щастие за всички!...Даром!”. Без да се замисли, Шухарт повтаря думите му, сякаш е убеден, че смъртта на невинните винаги е онзи дар, с който трябва да плащаме за благоденствието и късмета на Адамовия род!

Дилемата създадена от въображението на братята-фантасти всъщност е белязана от грозните родилни петна на реалността. В прозаичната действителност саможертвата в името на велики, тоест „общочовешки цели” винаги е възприемана като неопоримо морално действие от висш порядък, независимо, че от нея по традиция се възползват големи групи от хора, които не я заслужават. Многобройни факти от миналото и настоящото социално битие доказват, че егоизмът на мнозинствата в повечето случаи е по-страшен от фаворизирането на индивидулните предпочитания на Аз-а. Пък и многогобройните паметници на герои загинали в името на всеобщото благо, както и нескончаемите тържетва, свързани с тях, много често ме карат да си мисля, че зад толкова натрапчиво афиширана благодарност за делата им се крие грозния образ на общественото лицемерие, защото е очевидно, че щастието на едни хора винаги се гради върху нещастието на други. Подобна „договорена фарисейщина” е оставила отпечатъка си върху цялата история на юдейско-християнската цивилизация. Затова използването на традиционните опозиции „аз и ние”, „аз и другите”, ми дава повод за един сравнително нестандартен анализ на отрицателните ефекти от доминацията на мнозинствата в обществения живот. И още – очевидно е, че ако мечтата на всички се изпълни трябва да отговорим на въпроса на Естрагон: „ И какво ще правим сега, след като сме щастливи?”. Отговорът на Владимир в края на песимистичния диалог съчинен от Бекет не ни дава никаква надежда! Самюъл Бекет/1907 – 1989/ изповядва тезата, че Аз и Съм не съществуват за да лиши индивида от всички възможни фантазии за собствената му реалност и обективно присъствие в една непонятна и плашещта го вселена. Може би затова „ефектът на мнозинството”, т.е. взаимното убеждаване, че Великото Нещо може да бъде постигнато е единственото лекарство, което макар и не винаги успешно тушира екзестенциалните болки на всеки от нас. Пристрастяването към него естествено поражда най-уродливи форми на социален конформизъм и интелектуален фундаментализъм, но поне спасява индивида от терзанието да очаква финалното прекрасно събитие, което никога няма да се случи. Естествено, Глупакът не се нуждае от подобно лечение, но и той не може да избегне „ съзаклятието на останалите”, защото на всяка крачка по пътя си среща хора, които се кълнат, че са виждали Годо. Безумецът не се интересува, кой и/или какво е Годо, но съзаклятниците не искат да признаят, че не съществува. А мнозинството винаги мечтае за „щастие за всички даром” и продължава да Го чака.

В общественото съзнание моделиращо всички Западни общества, добруването и успеха на мнозинството хора се свързва със “ сбъдването на демокрацията”. Но достигането на състояние на “ щастливо общество” не се случва като подарък за Коледа, а по-скоро, като процес на постоянно преодоляване на смъртоносните капани поставени пред машината на желанията. Затова и прословутата рецепта за демокрацията изречена от Ейбрахам/ Авраам на бълг. – б.м./ Линкълн по време на двеминутната му реч в Гетисбърг през 1863 година не може да се счита за приложима в нейния буквален смисъл. Според шестнадесетият президент на САЩ при демокрацията властта произлиза от народа, упражнява се чрез народа и е в интерес на народа. Формулата звучи примамливо, но през 19-20 век са създадени толкова много теории за „народовластието гарантиращо щастие да всички”, че прекалената пренаситеност на очакванията от неговото сбъдване девалвира не само идеите заложени в нея, но може да убие и вярата в какъвто и да било шанс за социална справедливост и благополучие. Основният проблем, при приложението им се крие в това, че понятието „демокрация” притежава дефинитивно и ясно и еднозначно за всеки профан определение – “ власт на народа”, тоест на всички или поне на повечето хора! Естествено, в хода на историята са натрупани огромни планини от грешки свързани със „социалния превод” на спомената дума, затова в целия Западен свят, мнозинствата и до ден днешен вярват, че политическата власт им принадлежи по силата на техните естествени човешки права. По такъв начин във всички пластове на европейската цивилизованост можем да локализираме и аксиомачично заложени връзки, отношения и концепции, които свързват общоприетите етични правила и идеализираните представи за справедливост, равенство и човешко благоденствие с политическата „власт на всички”. Формулата от Гетисбърг се е превърнала в нещо като „морална аксиома” за занимаващите се с политика, независимо от това какви религиозни, атеистични, научни и философски възгледи доминират в съответното общество. В сферата на „сбъдването на народовластието” тя е неоспорима идеологема, която също обозначава преодоляването на хаоса, случайността, липсата на разум в името на налагането на общи, справедливи за всички принципи, гарантиращи благоденствието на мнозинството. Но както е известно практикуването на демокрация никога не трябва да повтаря идеала защото последиците могат да са ужасяващи.

Идеологемите не се сбъдват, но това не пречи на елитите непрекъснато да ги използват. Политическите реалности обикновено са много далеч от очакванията, но по традиция всички участници в играта на демокрация, се кълнат, че вярват в правила, продиктувани от сборния резултат от избора на мнозинството. Затова проповедите за „ власт на всички”, поне до средата на 20 век предизвикват перманенентен религиозен ефект върху „ народните маси”, независимо от факта дали обществата им са от социалистически или капиталистически тип. Прецизирането на този извод изисква да добавя към него и категорията „юдейско-християнски”.Така мога да отговоря по-убедително и на въпроса защо социалните теории стават обект на масова вяра и се превръщат в идеологии с епидемичен ефект. В основата им винаги може да бъде открито полагането на един и същ системообразуващ фактор, който намира израз чрез идеята за основните общи човешки права на всички представители на Адамовия род. От времето на Магна Харта Либертатум/ 1215 г./, която проповядва равнопоставеност пред закона за „свободните хора”/да не забравяме, че робите по това време не попадат в тази категория/ до годината, в която Ликълн произнася своята прочута няколкоминутна реч при освещаването на гробището на загиналите при Гетисбърг/1863/ идеята за естествени общи права, които неотменимо принадлежат на всички човеци се превръща в тотална домината на западната демокрация чрез налагане на представата за правото на мнозинството/ „ управление на хората, от хората, за хората”/. Но ако добавим към тези факти, очевидния извод, че огромната част от притежателите на тези естествени права като социални същества са призвани да поддържат общественото статукво, т.е. реда срещу хаоса, чрез вярата им в определени традиционни идеи и ценности ставя ясно, че „съзаклятието на мнозинството”, често „работи” само против себе си, доколкото не само ограничава естествените права на всички, но и превръща всеки в заложник на общоприетите епидемични модели за „преживяване на щастие”. През втората половина на изминалия век след цяла поредица от шокови терапии в Западните общества подобни заразни вълни като че ли вече са невъзможни, но това не означава, че формулата от Гетисбърг е загубила ролята си на базисна идеологема. Основната причина за съхраняването на нейната актуалност се крие във факта, че още от първата половина на 19 век, в модерното мислене на европейците представите за щастие трайно се обвързват с концепции за масово подобряване на материалните и социалните условия на живота. Иначе казано – утилитаристката философия на Джереми Бентам, която обосновава, че за морално може да се счита само това, което носи щастие на колкото се може повече хора, продължава да заблуждава „мнозинствата”, че имат естествено право на всичко, което поискат. В началото на третото хилядолетие консумирането на удоволствия все още е приоритет за развитите капиталистически общества, а проявите на „алтруистичния егоизъм”, не могат да скрият, че принципа на ползата е превърнал понятия като морал и нравствени добродетели в кухи фрази. Ето защо големите очаквания за благоденствие след като светът навлезе в нова ера/ известна като „ерата на Водолей”/ няма да се сбъднат не защото хората са лоши или добри, светци или грешници, а защото Годо не може да дойде едновременно при всички. Не се наемам да дефинирам за неморално правото на всеки индивид да се стреми към щастието за сметка на останалите, но със сигурност мога да твърдя, че Робин Худ ми е много по симпатичен от херцога на Нотингам. Ако сравним правилата действащи в Шеруудската гора през 13 век/ „да вземем от богатите и да раздадем блага на бедните”/ с концепциите за социалната държава разработени през 20 век няма да намерим особена разлика! Съгласно формулата на Бентам разбойникът Робин Худ е със съвършен морал, но така изчезва чарът на легендата за един симпатичен крадец, който зедно с другарите си дръзва да наруши обществените нрави. С други думи поне в тази история, която вероятно се е случила през т.н. „средни векове” в централна част на Англия идеята за щастие може да бъде открита преди всичко в свободомислието, а не в облагодетелстването. Поради тази причина философията на Пристли-Бентам не може да разбуни духа на Глупака, който като „не/сполучливо създание на вселената” предпочита неписаните послания на емоционалната интилигентност. И още – изводът от легендарните истории за разбойника Робин и неговите приятели/ отец Тък, малкия Джон, стрелеца Уил и Алън.../е, че който чака Годо...не може да се научи да се смее!




1 Коментар



Шрифтът е много малък, недовиждам...

Иначе "В очакване на Годо" ми е слабост.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход