Усещане за провал ....?

novaera

115 прегледа

Посветен на Алла и мъжът и с поглед към бъдещето

Обявиха го за съкращение или пенсиониране . Все едно .С тази хартиика приключваше най -дългият етап от живота му. Едно постоянно темпо със смяна на ритъма -бърз или коварно бавен .Едва днес си даваше сметка ,че реката по която пътуваше го изхвърля на брега .Символично?Но тя наистина наподобяваше на образа сравняван от поетите -Живот.

И преди да почне да се ориентира в местноста за първи път съзря обемноста й в цялата и мощ.Широка водна ивица в бледо сив цвят ,отминаваща с едва доловим тътен.Към нейзвестноста.Защо го отклони на този бряг обречен само да я наблюдава?

Остаря ли ,че мисълта му да борави с подобна метафора?Е реката го е пратила да почива .Дала му е и награда-87 сребърника .

Присви очи и се втренчи в нея.

-Какво искаш?-питаше с присмех отпътуващата вода-та ти не си Юда.Онзи взе тридесeт,но равни днес на три милиона.Защо не предаде някого.........например, страната си ...Идеята,или самият себе си?

Мъжът изпсува.Редък случай ,но си струваше .

В ранната утрин стаята приютила сумрак му приличаше на кът от музей.Склад отрупан с декотаративни позастаряващи вещи.

Дори цветята прилежно потдържани се бяха отказали да дараяват с тънък природен аромат атмосферата затворена между четрите стени.Слънцето едва надникваше ,но погледа му механично се плъзгаше по златистите непрепречени от прозорците лъчи.

Отзвук от разтварящата се тежко врата .

„- Съседа -отбеляза той -потегля на работа.И неговата е една....“

Журналистическата му мисъл се опита да се вмъкне в познатото и рутинно руело.

Найстина ,там и беше мястото.Строги, стегнати изречения , наредени като мъниста.Отразяващи фактите ,на пръв поглед безпристрастно.Но кои факти?Само внимателно подбраните.В посока дадена от главния с позволение за лека интерпретация.

„- Бъдете умни- съветваха го седналите зад бюрото-Репортажите и изводите да не са голословни.В заглавието се крие акцента....Езика Ви е остарял.Използвайте нови изрази.И не допускайте лошо отразяване за личноста на ....“

Те държаха ножицата и отрязваха често наедро. Отстраняваха неподатливите.Те плащаха.Под надутият поглед на собственика формираха печалба от съвест.Чуден бизнес.

Съвест преработвана в пари.

В отминалите свободни дни на механично прехвърляни телевизионни канали,мъжът получи възможността да погледне безпристрастно от дистанция.Изводът появил се в съзнанието му го изненада.Самият той е бил доскоро част от същноста му.Загладени журналисти приканваха властващи и крадци ознаменувани за бизнесмени,хора с висящи следствия и некадърници да учат обществото.Ошлайфани в полуистината водещи замазваха парливите проблеми,играеха по суета и тъмните дебри на зрителите,притъпяваха безизходицата и тежеста на ежедневните и житейски проблеми.Вместо гняв и разтърсващи въпроси за яркият провал и затъването на държавата,от екрана се носеха фалшиви любезности и щедри усмивки.“Пиянството на един народ“-думи на будител,най-актуални за днес.И ето кой наливаше чашите.

Дали съдбата за да те запази не те измъкна от подобо блато?И ти даде нов шанс.

Страданието на милиони ,прокудени по чужди земи не зове ли хора като теб да сложат с думи първата стъпка на възмездието.Кой друг ще им каже че не си струва да жертват безцения божи дар- Живота си в подкрепа на прогнили каузи.Ти!“ Аз? Но аз съм изчерпан.Нямам сили“ ....Провери!

Мъжът натисна коляното си .Нещо го наболяваше .Разтърка и безпричинно челото си .Вид рефлекс послужил за копче включвашо пак прекъснатият разговор.

„Колко пъти ти се искаше да им кажеш -продължи безгласният монолог-Другари,вече господа.Искате да нареждам думи.Но веднъж изписани те стават слово.Богатство на хилядолетно човешко преобразование.Сам Бог му е отредил началната,най-важна стъпка:“В началото бе словото“ . И тези млади кадри боравещи само със сто думи в речника си . Как ще раждат плодове без сока на отминали години?Ще създадете само шума.И тя е годна единствено за животните“.

Мъжът се пресегна и дръпна от рафта ожулен бележник.Седна пак и го разтвори.Прелисти страниците с небрежно нахвърляните редове.Очите му спряха на дума в недовършено изречение- мълчалив......

От две седмици бе станал точно такъв.Мълчалив,стар глупак.Трудно отронваше дума, ,слушаше без да чува и мозъкът изключваше успокоителните , а някога ядни реплики на жена му.Подхвърли бележника и по енергично стана.Отвори вратата и излезе на терасата.Две кучета долу безгрижно се боричкаха по посивялата трева.Пресичайки хоризонта панелните отрязъци на София следваха пътя на стари сгради,оставени на доизживяване,Бетонната хоризонална линия се разпръскваше от мобилни антени,наподобили кръстове над човешкото здраве.Мъжът не пропусна и подаващият се полувръх от поредният недостроен МОЛ.Стъкло и ламарина изпиращи пари на банки и компании,чиито офшорки използват столицата да скрият данъци от чуждото правосъдие.И онзи кмет с мазната усмивка прибрал милиони ,няма да влезе в затвора,реши мъжът.Единаисет дела го дебнат а той почти ежедневно се присмива от екрана.

„- Няма да оправиш света -спомена жена му и бе дяволски права.

Но в душата му, потресена и намачкана, растеше бунта.Несправедливостта от 87 лева с която се оценяваше десетилетия пропиляна отдаденост за хората бе удара,разрушителя на вярата,справедливостта и достойнството.

Не предстоящите възможности и истинската им стойност, а самата оценка доведе до огорчение и психически срив. И роди реакция. Но кого засегна с нея ? Собственият си дом.Жена си .Това мило същество вървяло неотлъчно до рамото му в трудност и любов.

Верната спътница съпровождаща дните му . Жената продължила неотклонно да го дарява с обич,разбиране и търпение.Да гради от словото стъпъла по които да продължат напред. В преносен и буквален смисъл.Именно тя – мостът между техният дом и безброй хора търсещи в книгите надежда,заслужаваше далеч повече от навъсеният му вид ,от мрънкане и неподобаващо мълчание.

- Какво си се отпуснал-тръсна глава мъжът -ти си боец.Паднал , но длъжен да стане.Повече от длъжен.Не чу ли гласа на ангела:“Или ти или те!“ . А тя?....Излизай от мрака и сивотата.В краткият отсег на оставащото ти време,хвани се за въжето с възели от обич,смелост и мечта.Съвсем реални категории от общият ви свят.

Мъжът се върна и седна в креслото.Прехвърли тетрадките и взе една нова.От изрисуваното дърво върху корицата и изплува половин вековен спомен на детството.В стаята на спретната селска къща с внезапно спрелият ток оставаха само езиците на огъня от печката.Играеха танц по стените , откривайки в бледо отражение набразденото лице на баба му и не нарушаваха легналата тишина.Чудна тишина,,разтлала се и над бялата покривка зад прозореца като зимна приказка.Но момчето я чуваше.В съзнанието му подскачаха джуджетата , дишането на змея,танца на Снежанка....Чуството на неосъзната топлота и ....вкаменена по стъклата любов......Онемяла любов.

Спомена се стопи с отваряне на първият раиран лист.Трябваше да приготви подарък.Различен,извън стилът му на професионален журналист.

Нещо необичайно,детинско,илюзъорно. Нов стл от болка и мечтание.Никога не е сътворявал и на дали би създал подобно писание определено само за тях двамта.За Нея.

И химикалката започна , превръщайки сърдечният импулс в свободно леещо се слово.А тя ,жена му,продължаваше да спи,без да предполага.А може би сънува?Мъжът притвори за минута клепачи и се превъплати в душата й.Смени имена реалности,събития.Създаде полет от красота и емоция.Не го обмисляше. Просто отвори очи и поел от тишината и слънцето с лекото движение на пръстите редеше редове на новото светоусещане.И тя му прошепна:

Остани...

На жена ми, които устоя и остана верна

Исках да си тук ,исках да те има.Просто да те чувам,Ревиер-там ,до дънера заседнал,мълчалив,смутен с превити колене.Малко блед и малко пламтящ.Ужасно сериозен,замислен...

Момчешки замислен,Ревиер.Събрал проблемите на света в ръцете си ....Исках да те чуствам.В пясъка който изравяше с петите си, в гърмящият строг и свъсен глас,в намръщеният поглед...Ще започна от там,Ревиер,и ще ти дам всичко, което не ти стигаше.

Цялото недоволство,изразено в бавно свиващи се длани,които се затягат,завъртат нещо ,усукват го,искат да изцедят от нищетата на човешката душевност няколко капки.....

Напрегнал си сили,Ревиер.Жилите ти се пръскат,мусколите

се изопват,целият си обтегнат , а лицето ти е изразило гримасата

на болката в потрепващо съзвучие с изпънати мускулни струни и те ,възел след възел,бавно,с огромни,нечовешки усилия,раждат звуци,от който искаш да създадеш мелодия.

А пръстите ти натискат и натискат.Години на ред усукват човешката нищета.И ти -звярът-си оставаш само две очи ,които следят със затаен дъх под тях капките, топлината,Ревиер,обичта,Ревиер.Момчешката ти ярост.Смисъла който искаш да видиш,надеждата,която търсиш.

И най -после ти разтвори длани.И в тях видя капки отразена светлина,събрала звезден прах.Имаше всичко което си чакал.И тръгна към мен в един дълъг път , едва пристъпяйки,треперещ, за да не ги загубиш.Стигна.Чаках те до ъгъла на къщата,до началото на гората и началото на морето.Бях свършила своето търпение и незнам какво още ме задържаше там.

Безкрайни часове бяха,Ревиер.Бях уморена и остаряла.Може би само едно неосзьнато чуство ме държеше и аз повтарях винаги,че трябва да тръгна.И уж тръгвах, но всъщност след миг виждах,че отново оставам там ,зачакана да дойдеш и да донесеш.........и аз незнам какво.И срещнах дъжда и срещнах вятъра,и всичко , което страшно ми бе омръзнало но стоях............

Глупост беше, мислех , Ревиер.Някъде оттатък залива грееше слънце и то ужасно мамеше.А ти ,скрит в ноща и тъмнината,упорито и безцелно работеше,без да чуеш,че аз крещях от теб,аз исках просто да избягам и пак от теб.Но винаги,винаги накрая слагах теб сраснал с кръвта ми-обречена,неживееща.

И тогава границата на ъгъла на онази илюзорна къща,наречена отдавна,много отдавна,наш дом,но останала празна от първият миг на нейното създаване.Онзи дом,Ревиер,в който така и не проплака дете...Та исках да кажа...

Там ,Ревиер,ти изникна изведъж,смутен трепереш.Беше ти и не беше ти.Разтвори ръце , но устата ти остана отворена,неизрекла,или спряла изричането на думите:“Най-после ти донесох“...Аз гледах и ти гледаше,но дланите ти бяха празни,дланите ти бяха сухи,същите като преди,само малко по напукани.И ти не вярваше,а пък аз никога не бях вярвала.И тогава ти прихлупи шепи и заплака.

Ти целият се тресеше и целият плачеше,а аз те гледах истинала и твоят плач се превърна в ридание,после премина във вик и ти затича.Тогава нещо ме накара да те гоня.И ти бягаше от мен ,но аз вече те гонех.И те хванах точно там ,над бездната,миг , преди да изчезнеш завинаги.Дръпнах те ,разтворих ръцете ти и отново двама смаяни ,останахме така.В самият край,Ревиер, в самият край,Ревиер...

Те бяха пълни с много малки капки,сълзи и обич.И двамата разбрахме...Ще създадем...И чухме плача на детето и знаехме-това е нашето дете-създадено с много страдания и много обич , с голямо търпение.

Как много искам да си тук,Ревиер-там до оня дънер-замислен,

гневен,момчешки недоволен,Ревиер...

Мъжът затвори последователно тетрадката и отите си.

Какво ли беше това, което и написа?

Славомир Цанков

Велик ден -2010г




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход