През 1977 г. НАСА изпрати в космоса космическата сонда „Вояджър 1“. Но желанието на хората да изследват далечните краища на Вселената не изчезва, а с появата на новите технологии само се засилва. Преди няколко дни НАСА отпусна безвъзмездна помощ в размер на 175 000 долара за разработване на ракетен двигател, способен да измине разстоянието, изминато от „Вояджър“ за 35 години, седем пъти по-бързо – тоест, само за 5 години.
Безвъзмездната помощ е предоставена на група учени от Лос Анджелис. В първия етап от работата си те ще демонстрират осъществимостта на своята концепция за ракетен двигател, като моделират неговите подсистеми и проведат експериментални изследвания.
Решението, наречено pellet-beam „лъч от пелети“, се базира на концепцията, предложена преди време от руския бизнесмен Юрий Милнер и британския учен Стивън Хокинг. Разработеният от тях проект Breakthrough Starshot предвижда изпращането на малки сонди, оборудвани с платна, към звездната система Алфа Кентавър. Космическите апарати трябваше да бъдат задвижвани от лазер, излъчван от мощна орбитална конструкция. Лъчът попада в платното и насочва сондата към планираната цел.
При pellet-beam авторите на проекта предлагат да се използва подобен принцип, но вместо фотони в платното ще попадат плазмени частици. Ефективността на взаимодействието им със сондата е много по-висока, отколкото могат да предложат безмасовите фотони. Това не само ще увеличи скоростта на апарата, но и ще даде възможност за увеличаване на размерите и масата му. Това е много важно, понеже сондите Breakthrough Starshot почти не могат да носят полезен товар.
Според изчисленията на учените, за да се ускори летателен апарат с маса 1 тон до скорост 120 км/сек, в орбита около планетата трябва да се постави лазер с мощност 10 MW. Теоретично новият двигател е способен да достигне външните планети на Слънчевата система за по-малко от една година. Би било възможно да се изскочи от гравитационната леща на Слънцето на разстояние около 500 астрономически единици за 15 години.
Интересен е и фактът, че в този случай горивото се подава към кораба, а не излиза от него. Гранулите (пелетите) с горивно вещество се изстрелват от лазерната система. По време на пътуването веществото постепенно се изпарява от повърхността на малките топчета и се ускорява, като постепенно се превръща в облак от плазма, летящ с огромна скорост. Той се удря в магнитното поле на сондата и по този начин я ускорява.
Всичко това прилича на научнофантастичен филм. Но фактът, че НАСА е отпуснала средства за разработването на подобен ракетен двигател, показва, че концепцията, създадена от американските учени, може да бъде реализирана.