Българинът, който изобрети дигиталния часовник – забравен и осъден на смърт у нас

Историята на Петър Петров е от онези редки разкази, които звучат прекалено смели, за да са истински – и точно затова са толкова важни. Роден в малко българско село, осъден на смърт, минал през война, плен, емиграция и океан, той стига до сърцето на американската космическа програма, пуска на пазара първия електронен ръчен часовник в света и оставя следа в технологиите, които днес приемаме за напълно естествени. Въпреки това името му дълго остава почти непознато в България за съжаление.

Петър Димитров Петров е роден през октомври 1919 г. в Брестовица, край Пловдив, в семейството на свещеник. Началото му няма нищо общо с лаборатории, микрочипове и спътници. Първият му избор е духовният път – записва се в семинария. Но още в ранните си години става ясно, че това е човек с неспокоен характер и непримирим дух. През 1939 г., едва на 20 години, той взема решение, което малцина българи по онова време биха направили – записва се във Френския чуждестранен легион.

Втората световна война го застига бързо. Петров е пленен при защитата на линията „Мажино“ и изпратен в лагер за военнопленници в Полша. Успява да се завърне в България през 1941 г. и постъпва в армията като царски офицер, включително в части, свързани с охраната на Борис III. След 1944 г. обаче страната, в която се е върнал, вече не е същата. Новата власт го обявява за „враг на народа“, а Народният съд го осъжда задочно на смърт – присъда, отменена чак след 1989 г. Тогава Петров вече е далеч.

Германия става първото му убежище и първият голям завой в живота му. Там той не просто започва отначало, а се превръща в изключително подготвен инженер – завършва корабостроене, машинно и строително инженерство, а по-късно и електроинженерство. Паралелно с това следва една своя страст, която никога няма да го напусне – корабната архитектура. През целия си живот ще участва в проектирането и строежа на над 60 плавателни съда.

През 1951 г. пътят му отново тръгва на запад – този път към Канада. Там работи по изграждането на американски военновъздушни бази в Лабрадор и Гренландия. Следва Индокитай, където участва в строежа на мостове и електроцентрали. Биографията му вече прилича повече на приключенски роман, отколкото на класически разказ за учен. Кулминацията идва, когато Петров прекосява океана на собственоръчно проектиран катамаран и достига до бреговете на Флорида.

В Съединените щати той се оказва в центъра на най-голямата технологична надпревара на ХХ век. Включва се в космически проекти и работи по първия метеорологичен спътник Nimbus, както и по първия комуникационен спътник Telstar – основи на съвременните прогнози за времето и глобалните комуникации. По-късно се установява в Хънтсвил, Алабама – град, тясно свързан с програмите на NASA. Там е привлечен за работа по програмата „Аполо“, включително по покана на Вернер фон Браун, като за достъп до строго секретните проекти преминава през десетки проверки и интервюта.

Най-големият му пробив идва в края на 60-те години. През 1968 г. Петър Петров основава Care Electronics и използва опита си от космическите технологии, за да създаде първия в света безжичен сърдечен монитор. Почти паралелно с това се ражда идея, която ще промени ежедневието на милиони хора. През 1969 г. е създаден първият прототип на електронен ръчен часовник, а през 1971 г. Pulsar излиза официално на пазара.

Часовникът няма стрелки. При натискане на бутон върху дисплея светват червени LED цифри – нещо, което за началото на 70-те години изглежда като чиста научна фантастика. Цената му е около 2100 долара – колкото автомобил.

Pulsar се превръща в символ на „космическата ера“, влиза в попкултурата, носен е от знаменитости и дори се появява на китката на Джеймс Бонд. Днес един от първите екземпляри е част от колекцията на Смитсоновия институт – редом до най-важните технологични постижения на ХХ век.

Петров не спира дотук. През 1975 г., заедно със сина си, основава ADS Environmental Services – компания за компютризирано измерване на замърсяванията. Започва в гараж с 13 000 долара семейни спестявания и достига до 50 милиона долара годишни приходи. По-късно компанията е продадена, а той продължава да работи по нови високотехнологични проекти, включително в сферата на чиповете и свръхшироколентовите сигнали.

Когато Петър Петров умира през 2003 г., на 83 години, той е уважавано име в Съединените щати. В България обаче дълго остава в сянка – подобно на Джон Атанасов, признанието идва отвън, а у нас – със закъснение.

Историята му е доказателство, че от Брестовица може да започне световна технологична революция, че българският ум може да изпревари времето си и че понякога най-големите ни личности просто чакат някой да ги разкаже както трябва.