Артилерията често е наричана последният аргумент на кралете. Последният аргумент на съвременните управници е ядреното оръжие. То е използвано за бойни цели само два пъти, но това бе повече от достатъчно на целия свят да осъзнае неговата разрушителна сила.
Не е за учудване, че редица държави и правителства поискаха да разполагат с подобно оръжие на практика веднага след като се слегна ядрената пепел над Хирошима. В тези времена ядрените технологии правеха първите си стъпки и само най-силните в техническо, научно и икономическо отношение държави можеха да си позволят да развиват свой ядрени технологии. Но времето течеше, науката напредна, технологиите се развиха и създаването на ядрена бомба стана все по-лесно.
Постепенно все повече страни тихичко развиваха свои собствени ядрени програми. Включително и държави, които днес на практика не могат да се асоциират с нищо подобно.
Веднага след Хирошима и Нагазаки своите ядрени програми започнаха да развиват Швеция и Швейцария с надеждата по този начин да укрепят своя неутралитет в средата на Европа, разделена от тогавашната Желязна завеса, с помощта на солидни аргументи във вид на килотонов еквивалент. Своеобразна ядрена надпревара се опитаха да водят Бразилия и Аржентина, но и двете държави спряха своите атомни програми преди да успеят да създадат работоспособни ядрени бомби. Тайван също разработваше ядрено оръжие в случай на десант на китайски войски.
Интересно е, че Южна Африка успя да създаде цели 6 ядрени бомби, но след отказа от режима на апартейда ги ликвидира. За спирането на иракската ядрена програма израелците проведоха изключително рискова въздушна операция за унищожаване на готовия за стартиране реактор близо до Багдад. При работата на този реактор се образуваха радиоактивни елементи, подходящи за използване в ядрените оръжия.
Румъния също се опитваше да създаде собствено ядрено оръжие по време на режима на Чаушеску, както и Филипините от времената на Маркос, Либия при Кадафи и Сирия при Асад старши. Има непотвърдени слухове за аналогични идеи на българското правителство, което е възнамерявало да използва продукцията на АЕЦ Козлодуй. Предполагаемите опити на полските военни тайно от СССР да създадат свои собствени ядрени боеприпаси приличат на политически трилър със загадъчната смърт на главния разработчик, които неочаквано загина при автомобилна катастрофа.
Но само да се сглоби ядрена бомба съвсем не е достатъчно. За да стане ясно, че всички изчисления са били правилни и всички тестове на отделните системи са минали нормално, атомната бомба трябва да се тества на практика – тоест, трябва да бъде взривена. И тук започват проблемите.
Да се взриви ядрена бомба на открито разбира се е изключително нагледно за всички потенциални врагове и агресори. Само че съществува така нареченият режим за неразпространение на ядреното оръжие. Вече съществуващите ядрени държави въобще не харесват появата на нови страни в своя клуб. На тези амбициозни новаци обикновено се налагат изключително неприятни санкции. Тези санкции са твърде болезнени, понеже вече съществуващите ядрени държави са и най-силните световни икономики.
Само че тайното и незабележимо взривяване на атомна бомба е на практика невъзможно. Ето защо. Работата е в това, че дори и съвсем малък ядрен взрив създава многобройни вторични ефекти, които могат да се засекат от големи разстояния. Това са сеизмични вълни, мощен пик на излъчвания в широк диапазон, ръст на радиоактивността, появата във въздуха на частици от характерни за всяка ядрена бомба изотопи и т.н.
Да се регистрира взрива на атомна бомба е било възможно дори в самата заря на ядрената епоха. САЩ разбраха за успешните изпитания на първото ядрено устройство в СССР на 29-ти август 1949 година преди Съветският Съюз публично да обяви това събитие. Шест дена след взрива, осъществен в ядрения полигон Семипалатинск на СССР, който се намира в центъра на евразийския континент, американският самолет за метеорологично и радиологично разузнаване WB-29 успя да регистрира характерните изотопи при своя полет от Япония до Аляска. Взривът на РДС-1 бе наземен, а тези взривове издигат в небето изключително много радиоактивен прах, който може да бъде открит във въздуха от разстояние хиляди километри. Надземните взривове не са много по-добри понеже и те вдигат във въздуха силно радиоактивни почва и скали.
Подземни? КНДР проведе своите първи ядрени тестове през 2006 година, като използва подземен вариант. Специалистите оцениха мощността на севернокорейската ядрена бомба само на около половин килотон, което е 1/30-та от бомбата пусната над Хирошима. Характерният именно за тези събития подземен тласък бе регистриран от сеизмичните станции не само на Япония, Русия и Китай, но дори и в далечната Австралия. Подземният взрив трудно се забелязва от въздуха и получените от взрива изотопи не могат да се засекат лесно, но за сметка на това сеизмичните станции перфектно засичат взривове от подобен род дори от много големи разстояния.
По подобен начин стоят нещата и с подводните ядрени взривове, които също се засичат от много големи разстояния с помощта на хидрофони. А в моретата и океаните хидрофоните са предостатъчно. Подобни устройства имат както военните кораби, какъвто е например американският SOSUS, който се използва за следене на подводниците, така и цивилните съдове, използвани за научни изследвания. Сензорите на хидрофоните за откриване на подводници с изключително безшумни двигатели могат да улавят специфичния звук на ядрения взрив от много големи разстояния. Така например, американските научни сензори засякоха загадъчния звук Bloop в екваториалната част на Тихия океан, докато самият звук бе издаден в най-пустинната и отдалечена част на океана – образно казано, там където Ктулху е построил своя каменен град.
Ядрените взривове от подобен род често пъти са съпроводени от разпространяващи се надалече вълни подобни на неголеми цунами. Те оставят и твърде характерни изотопни следи във водата, както и във въздуха заради неизбежното изхвърляне на стълбове вода и пара на мястото на подводния взрив. Всичко зависи от дълбочината и мощността, но следи винаги има.
Въздушните ядрени взривове доста спорно могат да бъдат наречени по-чисти от наземните и морските, като те не могат да бъдат засечени с помощта на сеизмографи. Това също не е изход. Околоземното пространство е пълно с най-разнообразни сателити за ранно предупреждение от ракетно нападение, главната задача на които е да засекат характерните огнени следи от изстрелването на междуконтинентални балистични, космически и всякакви други ракети. Сателитните системи, които могат от орбита да засекат в инфрачервения диапазон „факела“ на работещите ракетни двигатели, съвсем лесно забелязват избухването на ядрен взрив.
На 22 септември 1979 година именно това засече американският сателит Vela за регистриране на ядрените взривове, като неговите прибори показаха, че ядрената бомба е тествана във въздуха на пустинния океански регион между Африка и Антарктида. Близо до това място се намира пустинният и необитаем остров Принц Едуард, който много рядко се посещава от рибари. Там климатът е твърде суров и негостоприемен, а морският транспорт преминава доста по на север от тези места. Малко по-късно пристигат и данните от морските хидрофони на американския флот, които потвърдиха, че в този регион е осъществен ядрен взрив.
Интересно е, че този остров, както и другите острови около него, принадлежат на ЮАР, която и така беше скандално известна със своите ядрени амбиции, които възмутиха както СССР, така и САЩ. Доста куриозно е, че изпитанията на подземно атомно устройство през месец август 1977 година в пустинята Калахари се провалиха, понеже КГБ разбра за това… и предаде всички събрани данни на своите колеги от ЦРУ. Веднага след това върху Претория започнаха да оказват натиск САЩ, СССР и Европа. Всички използвани шахти бяха затворени и разрушени, но амбициите си останаха.
САЩ веднага изпрати във въздушното пространство около този остров самолети за радиологично разузнаване, но те не можаха да открият подозрителни изотопи. Ако този взрив е бил от порядъка на два или три килотона, то силните ветрове по тези места явно са разредили и без това слабата изотопна следа преди пристигането на американския самолети. Забелязано бе обаче нещо друго – през месец октомври и ноември в щитовидните жлези на овцете от Южна Австралия, накъдето духат ветровете от района на остров Принц Едуард, бе открито повишено присъствие на радионуклида йод-131. В самата Австралия британците прекратиха ядрените изпитания още през 1963 година.
Съвременните сателити за следене с помощта на инфрачервени сензори са много по-точни и са много повече отколкото бяха през 1970-те години. От тяхното внимание не може да убегне какъвто и да било атмосферен или друг ядрен взрив. Както и космически: засичането на някакво загадъчно и необявено изстрелване на ракета в орбита там, където това изобщо не се предполага, моментално предизвиква интереса на военните и учените.
В крайна сметка, единственият вариант остава „тестове без изпитания“ – без финалния и главен щрих във вид на успешно осъществен нагледен взрив с огромен тротилов еквивалент.
Днес вече повечето ядрени устройства могат да бъдат успешно тествани с достатъчно надеждност и без осъществяването на взрив. Теорията и практиката са вече на такова ниво, че е напълно възможно сглобяването на работеща атомна бомба, която не е необходимо да бъде тествана. Според общоприетата версия, Израел никога не е тествал своите ядрени оръжия на практика, но разполага с такива. Всъщност Израел официално не признава съществуването на собствено атомно оръжие и не провежда ядрени тестове.
Сега по подобен път може да тръгне Иран. Неговата ядрена програма плаши американците, израелците и арабските страни. Успешните изпитания на ирански ядрени оръжия ще станат повод за търговски санкции, които иракската икономика може и да не издържи. Засега има неофициална информация за така наречената „ядрена бомба на Шрьодингер“, за която никой не знае дали съществува, а Иран се придържа към принципа „нищо не признаваме и нищо не отричаме“ – един удобен за Техеран компромис.
В крайна сметка, днес осъществяването на незабележими тестове на ядрено оръжие е съвършено невъзможно. Дори и в Антарктида.