Защо смехът е заразителен? Виновен е вашият мозък

Вероятно ви се е случвало: някой до вас започва да се смее и след няколко секунди не можете да се сдържите, дори и да не сте разбрали какво е толкова смешно. Ново проучване на Университета в Гьотинген обяснява защо мозъкът буквално ни принуждава да се включим в смеха – и защо опитите да спрем смеха често го влошават. Има случаи, в които някои хора буквално са умрели от смях.

Как работата на мозъка води до неволен смях

Изследванията показват, че има два вида смях: непроизволен, неконтролиран смях и учтив, социален смях (когато приятел разказва виц и вие се смеете, защото харесвате приятеля си, а не защото вицът е смешен).

За всеки вид смях отговарят различни области на мозъка. Произволният смях се заражда във фронталните области, които контролират планирането на движенията – оттам сигналът преминава през моторната кора към лицевите мускули. Това е същият учтив смях при неудачна шега пред шефа или на шефа.

Но непроизволният смях се контролира от емоционалната система – амигдалата (центъра за обработка на емоциите и заплахите) и дълбоките структури в мозъчния ствол. Той се появява, преди да го осъзнаете. Ето защо понякога избухвате в смях в най-неподходящия момент: емоционалната система изпреварва мислещата част на мозъка.

Важно е да не се бърка обикновеният неконтролиран смях с рядкото неврологично разстройство, наречено псевдобулбарен афект. Това състояние е свързано с мозъчно увреждане и се проявява с кратки, интензивни и неконтролируеми епизоди на плач или смях, които могат да бъдат предизвикани от емоционално неутрални стимули. Именно това разстройство вдъхновява образа на Артър Флек във филма „Жокера“ от 2019 г. – Хоакин Финикс изучава видеоклипове на пациенти, за да се подготви за ролята.

Ролята на социалната среда за заразителността на смеха

Забелязвали ли сте, че всичко изглежда по-смешно в компанията на приятели? Това не е илюзия. Вероятността да се смеем в присъствието на друг човек е 30 пъти по-голяма, отколкото когато сме сами. Този факт, установен в класическите трудове на психолога Робърт Провин, е потвърждаван отново и отново.

Изследователската група от университета в Гьотинген провежда три експеримента със 121 участници. С помощта на лицева електромиография учените регистрирали най-малките мускулни реакции – толкова слаби, че с просто око не могат да бъдат забелязани. Доброволците слушали вицове и се опитвали да не се смеят – отвличали вниманието си, контролирали мимиките на лицето или се убеждавали, че вицът не е смешен.

Разсейването на вниманието и потискането на изражението на лицето най-добре намалявали видимата мускулна реакция, докато надценяването на смешното имало по-малък, но устойчив ефект. Въпреки това само преоценката (когато човекът се убеждава, че шегата не е смешна) действително е намалила субективното усещане за смешност.

Но ето и какво е основното откритие:

„Дори тези стратегии достигат своите граници в определени социални ситуации“, обяснява професор Ане Шахт от Института по психология към Университета в Гьотинген. „Когато участниците чуеха друг човек да се смее, контролирането на собствения им смях ставаше значително по-трудно. Това показва колко силно емоционалните ни реакции се влияят от присъствието на другите хора.“ С други думи, звукът от чуждия смях действа като сигнал към мозъка: „Това е смешно, включи се!“. – и съзнателните усилия често просто не могат да преодолеят тази автоматична реакция“.

Какво се случва в мозъка, когато чуем нечий смях

Механизмът на заразителността на смеха е свързан с начина, по който мозъкът възприема звуците. Всички звуци предизвикват реакция в премоторната кора – областта, която подготвя лицевите мускули за реакция. Но при положителните звуци (като смеха) този невронен отговор е средно два пъти по-силен, отколкото при отрицателните звуци. На практика мозъкът автоматично „репетира“ усмивка, когато чуе смеха на някой друг.

Невробиологът Софи Скот от Университетския колеж в Лондон отбелязва: ние постоянно отразяваме поведението на събеседника – копираме думите, жестовете, позата. Смехът се оказва друга форма на това огледално поведение – само че на ниво мозъчна активност.

Интересно е, че заразителният смях е заучено поведение. Поведенческото заразяване е придобито умение: бебетата не „прихващат“ смеха на другите хора. Това означава, че механизмът на социалното заразяване се формира с развитието на детето и интегрирането му в обществото.

Защо е толкова трудно да се спре смехът

Друга причина, поради която е трудно да спрете да се смеете, е, че мозъкът ви буквално ви възнаграждава за смеха. Когато хората се смеят заедно, мозъкът освобождава естествени „химикали на удоволствието“ – ендогенните опиоиди.

Проучване с позитронно-емисионна томография (ПЕТ) установи, че съвместният смях засилва приятните усещания и стимулира освобождаването на ендогенни опиоиди в таламуса, каудалното ядро и предната островна кора. Ендогенните опиоиди са собствените болкоуспокояващи и „хормони на щастието“, предимно ендорфини.

Тези вещества намаляват болката, създават чувство за благополучие, помагат ви да понасяте стреса, предпазват сърцето ви и дори регулират апетита ви. Оказва се, че смехът задейства мощна укрепваща система в организма – и мозъкът изобщо не иска да я изключва.

Еволюционната логика също е интересна. При приматите взаимното обгрижване – разресване на косата – съществува, за да укрепва социалните връзки. Но обгрижването работи само индивидуално и отнема време. Учените предполагат, че съвместният смях може да е еволюирал като „групово обгрижване“, за да задейства едновременно освобождаването на опиоиди у всички в групата. Това може да е помогнало на нашите предци да поддържат много по-големи социални мрежи, отколкото другите примати.

Можем ли все пак да се научим да сдържаме смеха

Резултатите от проучването на д-р Шахт показват, че разсейването, контролирането на изражението на лицето и преоценката на смешното помагат за ограничаване на смеха – поне отчасти. Но потискането има и обратна страна.

В един от експериментите участниците са помолени да потиснат определени мисли или реакции. Когато хората се опитвали да не мислят за нещо, по-късно те мислели за него още повече. Същото се случило и със смеха: тези, които се опитвали да не се смеят, по-късно се смеели още по-силно. Учените наричат това „ефект на отскока“.

Според д-р Шахт емоциите, системата за възнаграждение на мозъка, лицевите мускули и хората около вас допринасят едновременно за неконтролируемия смях. Това е „комбинация от фактори, а не единичен превключвател в мозъка“.

Така че следващия път, когато се засмеете в най-неподходящия момент – на среща, на лекция или когато някой ви помоли да бъдете по-сериозни – обвинете мозъка си. Смехът е дълбоко вкоренена социална програма, която укрепва връзките между хората и подпомага психичното здраве. Еволюцията е направила смеха заразителен по някаква причина: групите, които могат да се смеят заедно, са по-сплотени и вероятно оцеляват по-добре. А това, че понякога губим контрол над себе си, е може би съвсем малка цена за един от най-приятните механизми, които природата ни е дала.