Ние определено вярваме в науката и искаме да бъдем нейни комуникатори. Но науката има един проблем, особено когато става дума за нейната съотносимост към една от най-нашумелите теми от приложната ѝ сфера, почти във всяка нейна област, а именно коронавируса.
Проблемът ѝ не се крие в научните методи, многократните кръгове на експериментиране и тестване, процеса на партньорска проверка на дадени резултати от научни изследвания и експерименти, внимателната работа по съставяне на доказателства по отношение на дадени теории, които да ги верифицират или фалшифицират.
Не, науката има един PR проблем и трябва да го реши, преди да е станало твърде късно.
Разбирам, че науката подлежи на промяна, че здравните заключения разчитат на наличните доказателства и информацията, както и че тези заключения могат разумно да се променят, когато се появят допълнителни доказателства и информация. Това винаги е било валидно за научните методи и е особено вярно в една глобална пандемия като настоящата, която представлява наистина бързо развиваща се ситуация, уникална в нашия живот досега. Учените работят усърдно, за да проучат случващото се и да го обяснят на останалите от нас. И именно оттам започват проблемът.
„Скептичните хора се оттеглят“
„Добрата новина е, че науката е начело, така че имаме достоверна и надеждна информация“, коментира Мат Фридман, партньор основател на базираната във Фармингтън Хилас компания за връзки с обществеността Танър Фридман, като съпоставя настоящите обстоятелства около преживяването на пандемията от коронавиуса, спрямо това, което можеха да бъдат в една предишна епоха. За последното можем единствено да предполагаме, но въз основа на информацията, която имаме за преживяването сред обществото на предишните глобални епидемии. „Лошата новина е, че науката е начело, така че не винаги получаваме добра комуникация“, допълва още той коментара си, който вече започва да изглежда амбивалентен.
Фридман казва, че е работил с професионалисти от десетки различни области и сфери на живота, за да им помогне да говорят по-добре публично за това, с което се занимават. Според него обаче, „учените са най-предизвикателните в това отношение“.
Парламентите на много държави по света в момента инвестират страшно много енергия в това да подкопават науката. Това може да се каже и за една от най-големите страни в света, която може да се похвали с особено либералния си стил да поднасяне на информация – САЩ. Нека само си спомним политиката на Тръмп и Републиканската партия по отношение на научните факти, сведения и препоръки по отношение на коронавируса. Когато обществените лидери и известните публични оратори толкова усилено подкопават вярването в науката, дори и тези от нас, които са най-твърди в научните си убеждения и вярвания, могат да се почувстват разколебани, и да изпитат затруднения в осмислянето на информацията, която достига до тях – особено когато става дума за теми като новата Делта мутация на коронавируса.
„Всички знаем, че науката се развива. Еволюцията на коронавируса обаче доведе до повече скептицизъм и колебания“, коментира Джамейн Дикенс, директор в базираната в Детройт компания Compass Strategies.
„Това е един от онези порочни цикли, в които до обществеността достигат различни послания, информация и обръщения от страна на учените, които не остават постоянни и фиксирани във времето. Хората си казват: „Аха! Това го казаха преди два месеца, казват го и днес, аз не им вярвам“, докато всъщност научните сведения непрекъснато се променят, а с тях и реалността, която учените тепърва предстои да изследват. Информацията също така става известна, става споделяна, в някои случаи противоречи на информацията, която сме имали преди.“
Но когато има противоречие, Дикенс е забелязал, че по принцип скептичните хора имат склонност директно да абдикират.
„Има предположение, по-специално от Центровете за контрол и превенция на заболяванията в САЩ, че широката общественост разбира, че когато се говори публично, и се цитират прогнози относно коронавируса, развитието на пандемията и ваксините, става въпрос за бързо променяща се ситуация. Но когато хората получават конкретни и фиксирани изявления, те не са склонни да си напомнят, че това, което виждат и чуват, е моментна снимка, базирана на един отрязък във времето. В бързо променящата се ситуация е задължение на оратора да бъде много ясен, че данните, които предоставя на обществеността, представляват най-актуалната моментна снимка на събитията и ситуацията, с която разполага той.“
Конфликтни послания – да носиш или да не носиш маска
Излишно политизирани, маските въпреки всичко се превърнаха част от живота на много от нас вече повече от година и половина, като едва в някои части на света, където вече са постигнати високи нива на ваксиниране на населението, хората вече получават насоки, че носенето на маска, когато имат завършен ваксинационен цикъл, вече не е задължително. Или поне такава беше инструкцията, която американците получиха преди около три месеца, когато правителството на САЩ се гордееше с високите си темпове на ваксинация на възрастното население. Към днешна дата обаче тези насоки кардинално се преобърнаха, като към момента дори ваксинираните американци биват съветвани да носят маски за лице, когато се намират в закрити пространства.
Според Фридман време е учените да вземат думата от политиците, да изземат функцията на политически ангажираните като обществени авторитети по въпросите на пандемията, както и да започнат да търсят повече пътища и канали за медийна комуникация на най-актуалните научни данни за пандемията.
“Не трябва учените просто да следват дневния ред, който медиите им задават – те трябва да се ръководят от дневния ред, който сами си формулират, съобразен с най-актуалното в научната общност – така че експертите не трябва просто да отговарят на въпросите на журналистите, политиците и всички други заинтересовани лица, а да изясняват своето експертно мнение. Ако смятат, че ваксините са решението, а те наистина са, трябва да говорят повече за ваксинационните кампании, а не за теми, които са на политическия дневен ред. На това определено трябва да се обърне внимание.“
За мен един особено раздразнителен момент дойде от статия на New York Times за Делта варианта на коронавируса, публикувана миналата седмица, в която се казва, че ваксините срещу COVID-19 са проектирани да предпазват хората от тежко протичане на заразяване с коронавирус, а не за пълно предотвратяване на заразяването с вируса. Така до много хора достига информация, която отчасти е невярна – настоящите ваксини срещу коронавируса, с които разполагаме, в действителност имат по-висока ефективност при предотвратяването на развиването на тежки симптоми, спрямо ефективността им при защитата от заразяване, но това не означава, че изначалната идея зад ваксините не е именно предотвратяването на заразяване, нито че ваксините не спомагат до голяма степен и за развитието на такава защита. Също така е силно вероятно бъдещите промени по ваксините срещу коронавируса да успеят да покажат по-висока ефективност и при предотвратяването на заразяването с вируса. Така например ако спрете случайни минувачи на улицата и ги попитате кой е последния случай на хора, разболели се от морбили или магарешка кашлица, то най-вероятно няма да получите отговор, тъй като родените през последните няколко десетилетия наистина няма да познават такива хора. Когато стане дума около нашумелия коронавирус обаче, около който в момента гравитират толкова разнопосочни сведения, данни и мнения, хората не могат да направят същата взаимовръзка, за да оценят, че именно ваксините могат да елиминират пандемията, като ефективно предотвратяват не само тежкото протичане при заразяване с вируса, но и заразяването с него изобщо. Така хората започват да гледат недоверчиво към настоящите ваксини и да не успяват да открият смисъл: „Ако все още можете да се заразите с КОВИД, тогава какъв смисъл има да се ваксинирате?“, питат те, без да получават достатъчно надеждни и аргументирани научни обяснения, които да са достъпни на техния език и да достигнат до тяхното ежедневие.
„Част от това, което е работа на професионалните комуникатори, е да управляваме очакванията на нашата аудитория“, казва Фридман. „Представете си едно закъснение на самолетен полет. Когато по уредбата диспечерите на авиокомпанията съобщят, че полетът ще закъснее с неизвестен интервал от време, това, което най-много разочарова хората, е, че те просто не знаят какво се случва и на какво разчитат. Ако вместо това диспечерите обявят съобщение от рода на: „Повикали се механик, който е на път, той ще прегледа самолета и ще имаме актуална информация след около час“, то хората определено ще реагират много по-добре – вече знаят какво очакват, на кого и за какво разчитат, какво точно се случва и имат някакви срокове, макар и неконкретни, в рамките на които могат да очакват нещо да се случи. Коментарът на Фридман е по-актуален за хората, при които се наблюдава т.нар. вътрешен локус на контрола и хората, които са склонни да имат нуждата да държат всичко под контрол, в свои ръце, да имат информация за събитията и чувството, че те управляват променливите и държат юздите.
Друга пречка при правилната комуникация на целите на вакскинационните кампании и плановете на правителствата за справяне с пандемията, е, че често ораторите и обществените фигури, които сервират ключовата информация, могат да изглеждат прекалено отдалечени от представителите на конкретни етнически или религиозни групи, особено когато последните не могат да открият никаква идентификация с публичните говорители. Така например в държави, в които има силен социален тропик, каквато е САЩ, афро-американската общност може да изглежда доста недоверчива към ваксинационните кампании и цели, тъй като представите на нейната общност изобщо не са убедени, че правителството на САЩ има най-добрите цели, които касаят и техните интереси.
Според Дикенс комуникацията около ваксината се е провалила именно поради този съществен пропуск – Хората, които вземат решенията за комуникационната стратегия, не говорят с хората, до които се опитват да достигнат, нито дават възможност за двупосочна комуникация.. Но освен това, той акцентира, че учените и всички други общественици и публични фигури, които комуникират с широката общественост знания от научната сфера, особено когато става въпрос за динамично развиващи се теми като COVID-19, трябва да обърнат повече внимание, че моментната картина, която представят в даден етап от развитието на ситуацията, не представлява нищо повече от това… моментна картина. Макар и често нееднозначните, двусмислени, неконкретни и недиректни отговори на належащите и критично важни въпроси, от които зависи ежедневието на голям брой хора, да не се приемат никак добре от широката общественост и да е изкушаващо даването на повече конкретика напред във времето, учените трябва да представят в публичното пространство неподправено действителните ограничения, с които се сблъсква науката.
„Ако учените можеха да се върнат малко назад във времето и да положат повече усилия върху посланието, което дават на обществото със своята работа, то тяхното послание, още в началото на пандемията, трябваше да бъде нещо от рода на: „Не знаем какво е това, но ще направим всичко възможно да разберем и ще споделим с вас всичко, до което успеем да стигнем, но не забравяйте, че нещо, което смятаме за вярно днес, може да не е вярно утре“, мисля, че единствено така хората биха били една идея по-малко скептични.“, казва още Дикенс.
