Как Китай използва цензурата, за да скрие COVID-19?

В продължение на два месеца Fang, 64-годишна романистка и поетеса, документира живота по време на COVID-19 в Китай. Използвайки социалната мрежа Weibo, китайският еквивалент на Twitter, белетристката е написала 60 публикации за 60 дни от живота в Ухан, след като е била поставен под карантина от китайските власти.

Постовете ѝ, които варират от една до няколко страници, станаха вайръл в Китай. Страницата „Дневникът на Fang Fang“ е успяла да събере над 380 милиона преглеждания в Weibo. Милиони в и извън Ухан четат ежедневно новите публикации, вкопчвайки се в тях като успокояваща рутина, един постоянен момент от дезиориентиращото и несигурно ежедневие, в което живеем всички ние, откакто COVID-19 се превърна в световна пандемия.

За тези два месеца, които описва Fang Fang, светът определено се е променил до неузнаваемост. Това, което отличава писателката от повечето от нас, е че тя е била сред първите хората на Земята, които са били поставени под карантина след разпространението на коронавируса, тъй като живее в огнището на избухването на пандемията. Към днешна дата, статистиката сочи, че повече от една трета от населението на Земята се намира под карантина или друга форма на извънредно положение.

Общественото настроение в началото беше в синхрон с настроението и чувствата, които преживява и описва Fang. В различни моменти, тя обсъжда неуспешния отговор на здравните и държавните служители на коронавируса, особено информацията, която китайските здравни власти са разпространявали в началото – че вирусът не може да се разпространи от човек на човек. След това писателката прави призив към китайските власти за острата нужда от повече свобода на изразяването си. Коментиращите публикациите на Fang бързо започват да изразяват недоволството си от управляващата Комунистическа партия на Китай, дори когато постовете са били публични само няколко минути, преди да бъдат премахнати от великата цензура, както казва самата Fang, като обвиненията срещу нея, като основание на цензурирането, са били, че прикрива важна информация за коронавируса…

Но докато огнището на коронавируса се премести от Ухан към Ломбардия и Ню Йорк, страни като САЩ и Австралия започнаха да проучват каква роля има Китай в избухването на епидемията. Президентът Доналд Тръмп каза, че Китай е позволила разпространението на COVID-19 до извънредни мащаби, защото е скрила за съществуването на вируса, когато медиците са започнали да диагностицират все повече пациенти с общи респираторни проблеми и оплаквания. По-късно, Тръмп дори започна разследване, чиято цел беше установяването на възникването на коронавируса, с намек, че един от възможните сценарий за него, е да е бил изкуствено разработен и пуснат от китайска лаборатория.

Всичко това разбунва китайските националисти, които си поставят за мисия да сплашат Fang и да подкопаят доверието в нея.

Изключителният, на моменти дори фанатичен национализъм и насилствения политически дискурс присъстват във всяка една страна. В моменти като този, става ясно как китайските националисти, които са обект на притеснения от страна на много експерти и социолози, защитават страната и името на управляващия политически строй в тежки кризи като настоящата. Липсата на свобода на словото или свобода на изразяване на лично или експертно мнение са неща, които подкопават обективността и надеждността на информацията, която циркулира в публичното пространство – нещо, което има жизнено важно значение в ситуации на несигурност и непредвидимост, каквато е COVID-19 епидемията. Повечето експерти са съгласни, че национализмът в Китай непрекъснато се увеличава и дори често е подхранват от правителството. Китайската образователна система насърчава крайния национализъм вече повече от три десетилетия сред учениците, твърдят мнозина. Друг ключов фактор: Строгите закони на цензурата и неуморимата пропаганда машина усилват и дават благоприятни условия на много наративи, към които се придържат националистите.

Въпреки че подобни феномени се наблюдават по целия свят – като протестите в Австралия и Нова Зеландия срещу хонконгската демокрация, както и многократно демонстрираното напрежение между Япония и Тайван, и потискането на уйгурския активизъм в Канада, натискът срещу несъгласните с държавния апарат се усеща най-силно в самия Китай. Гражданите, които постигат достатъчно гласност със своето темпераментно мнение срещу политическата система, бързо биват заглушавани по комунистически, а често могат да станат жертва и на държавно насилие и тежки репресии в ежедневието и кариерата им, досущ като във времената на Мао Дзедун.

За тези ултра леви активисти, които понякога иронично биват наричани „ултра левирачи“, молбата на Fang към правителството да облекчи цензурата и да „даде възможност на самите хора от Ухан да говорят“ не се възприема като призив за подобряване на живота на китайските граждани и навременно и обективно информиране. Вместо това, действията ѝ се възприемат като пречка и непосредствена вреда срещу позициите на Китай на световната сцена и едва ли не дават оръжия в ръцете на западните врагове на страната.

Това напрежение бързо се превръща във враждебност между разделени лагера – един от хора, подкрепящи Fang и друг от такива, които застават на страната на политическия режим. В началото на месец април беше обявено, че размишленията и записките на Fang в социалната мрежа Weibo ще бъдат преведени на английски и немски език и ще бъдат издадени като книга, която ще се нарича „Дневникът на Ухан“. Държавните медии в Китай не пропускат да напомнят, че Fang е предателка срещу Комунистическата партия и бързо е била осъдена от мнозина граждани за безчестие срещу „доброто име на Китай.“

Оттогава, заплахите за живота на Fang не спират нито за ден.

Най-голямата защитна стена в световната интернет мрежа, е изградена от Китайската цензура и е известна на запад като „The Great Firewall“. По същество, тя представлява поредица от филтрирания и блокажи, които ограничават достъпа на всички, които живеят в Китай, до редица западни сайтове, платформи и публикации, които Комунистическата партия не одобрява. В списъка на забранените платформи влизат социалните мрежи Facebook и Twitter, които са заменени от Weibo, социална мрежа под зоркия поглед на Партията, YouTube, Instagram, WhatsApp, както и всички услуги и платформи на Google, включително и самата търсачка. Освен тези световно известни платформи, в Китай още са забранени и сайтовете на редица журнали и вестници като The New York Times, Reuters, The Washington Post и десетки други онлайн магазини, сайтове за търговия и много други.

За гражданите на Китай обаче цензурата не свършва с това. Информационните канали и вестници се контролират от отдела за пропагандата към Комунистическата партия, според Кевин Карико, старши преподавател по китайски изследвания в университета Монаш. Според него, Партията не само има армия от човешки цензори, които непрекъснато премахват неудобно и нежелани онлайн коментари и публикации, но и непрекъснато развиващата се мрежа от изкуствен интелект, която вече автоматично заличава всякаква неодобрена реторика.

„Друга категория цензура, за която съм склонен да смятам, че е най-коварната, е самоцензурата“, казва Карико. Той твърди, че когато живееш в среда на постоянно наблюдение и контрол, неизбежно контролът на речта ще превръща в някаква степен в контрол на мисълта. Оказването на все по-голям натиск при нарушения на приетата цензура, е разковничето към властта, която има партията върху живота на неудобно говорещите: Ако критикуваш партията, да си намериш жилище и работа би било много по-трудно, защото вече присъстваш сред листите на „безчестните граждани“.

Но точно като повечето въпроси, свързани с Китай, въпросът за цензурата е наистина сложен. Ин Цзян от Института Конфуций към Университета в Западна Австралия казва, че проблемът за китайската цензура е преувеличаван на запад. Според него, голяма част от китайските граждани използват VPN мрежи, чиято работа е проста и евтина, като прави възможен достъпа до много забранени западни сайтове и платформи. През 2017 г., беше изчислено, че 14% от всички 731 милиона души, които имат достъп до интернет в Китай, използват VPN услуга всеки ден.

„Общата теоретична позиция на Запад разглежда всички форми на цензура като ограничаване на свободата на словото“, пише Иън в книгата си „Кибер национализъм“ от 2012 г., издадена в Китай. „За разлика от това, в Китай, където цензурата винаги е била и все още е много по-строга, отколкото на Запад, по-голямата част от днешните китайци са склонни да бъдат доволни от съществуващата по-спокойна, макар и все още ограничена свобода на изразяване.“

Разбира се, мнението на Йън е едно от многото. При проучването, което направихме, се оказва, че Институтът Конфуций, в който работи Йън, е под влиянието на Китайската комунистическа партия, макар и от негова страна това да е изрично отхвърлено.

„Ако цензурата беше толкова тежка, нямаше да водим този разговор“, казва гражданин на Гуангдонг на технологичен журналист от популярния портал CNET, който отразява проблема. Гражданинът пожелава да остане анонимен, като интервюто с него е проведено през WhatsApp, една от забранените платформи, през месец май. Той споделя, че използва Facebook и Instagram всеки ден, както и Google и YouTube за работни цели.

Тези противоречиви идеи за цензурата в Китай капсулират повсеместен проблем. Има постоянно напрежение между това как Западът и Китай възприемат един друг себе си. Западът разглежда Китай като близка до тоталитарните режими държава. Китай гледа на себе си като на държава, която се движи активно по пътя на превръщането си в суперсила, а на Запада като на източник на постоянни препятствия, който има интерес от разклащането на властта.

Историческият контекст увеличава чувството за патриотична скръб в миналото сред много граждани в Китай. Така периодът между 1839 и 1949 г. за страната е известен като „века на унижението“, тъй като Китай губи Хонконг от Великобритания, претърпява смущаващо поражение от Япония във войната за Корея, Европейските сили създават много икономически зони, а след това страната претърпява катастрофални загуби от Япония по време на Втората световна война. Цялото това наслоено усещане за поражения и враждебност от страна на световните сили срещу Китай, умело се използва от местната пропаганда като източник на допълнителна енергия за китайските крайни националисти. Споменатият по-горе исторически период редовно се позовава и в политиката, като когато президентът Си Дзипин по време на реч в Хонконг през 2017 г., заяви, че завръщането му през 1997 г. от Великобритания „отмива стотици години на срам за китайската нация“. Държавните медии редовно се позовават на термина „век на унижението“, особено сега, когато често отразяват събития и действия от търговската война между САЩ и Китай. Всъщност, историческия период дори има свой ден в календара на Китай: 18 септември е приет като „Национален ден на унижението“ и се отбелязва с мощни, пропагандни агитационни речи по местните телевизии от страна на видни общественици и политици.

„Идеята за унижението в историята се върна като част от държавната пропаганда след клането на площад Тиананан“, казва Карико. По онова време, твърди той, тактиката е била да се събуди обществения гняв, насочен към отговорните за клането и да го отклони от външните врагове.

„Тъжното е, че тази стратегия наистина работи“, добавя той и обяснява продължаващата ѝ употреба днес.

Той споделя, че подкрепя фундаменталния принцип на китайския национализъм: че Китай е жертва, а Западът като цяло и в частност САЩ се опитват да поддържат този статут на страната. Тези възгледи по същество са от значение за това как хората виждат цензурата и дали възприемат контрола като тоталитарен, или смятат западната критика на цензурата на партията като преувеличена и служеща за подсилване на определено мнение и отношение сред американския електорат към Китай. Възприемането на Китай като жертва, дори на днешната политическа сцена, позволява на националистите да отхвърлят редица други критики, които западняците отправят към Китай, включително и тежките репресии, насилие и ужасяващи действия, които Държавата прилага срещу уйгурските мюсюлмани – днес, през 2020 година, тази социална група бива изпращана в работни лагери или декласирана от обществото.

Разбира се, далеч не всички от китайците в активна възраст са националисти. „Ние учим в чужбина и като студенти не знаем почти нищо за политиката, просто познаваме личния си интерес и имаме чувство за принадлежност към нашата нация“, заявява китайски студент, който възразява срещу уйгурски активист, говорещ в Университета в Торонто, пред Вашингтон поуст миналата година. „Ако други хора ни нараняват, репресират или низвергват, ние трябва да противодействаме на това.“

„Единствената цел на всеки националист е да си осигури повече власт и повече престиж“, пише Джордж Оруел в свое есе от 1945 г. „не за себе си, а за нацията, или друга единица, в която е избрал да потопи собствената си индивидуалност“. Свързван най-вече с 18 и 19 век, национализмът не е нов, но все още остава мъгляв термин. Целта на националистите, пропагандистите и автократичните правителства не е подобряване на обществото, а проектира и концентриране на силата на обществото в определени структури.