Космологичен аргумент налага преосмисляне значението на човечеството за Вселената

В продължение на десетилетия водещи мислители като Стивън Уайнбърг твърдят, че когато Вселената става все по-постижима, тя неминуемо се обезсмисля. Този възглед се основава на предположението, че космосът е безразличен към нас. Едно скорошно проучване оспорва този нихилизъм. Използвайки най-новите астробиологични данни, авторът доказва, че ние сме много по-важни, отколкото си мислим.

Научната революция е отнела на човечеството неговата свещена значимост. Първо Коперник ни премести от центъра на Слънчевата система в нейния заден двор, после Дарвин показа, че сме само един клон от огромно биологично дърво. Тези размествания породиха „принципа на Коперник“, който твърди, че ние не заемаме „никакво привилегировано положение“ в космоса и нямаме допирна точка с големия замисъл на Вселената.

Но Лука Ло Сапио от Университета в Торино (Италия) твърди, че сме свидетели на огромен научен обрат. Новите открития подсказват за „антропичен ренесанс“. Напредъкът в астробиологията показва, че хората все още заемат централно място във Вселената.

През 1950 г. физикът Енрико Ферми задава на колегите си известния въпрос: „Къде са всички?“, визирайки пълната липса на контакт с извънземни в една толкова обширна вселена. За да отговори на този въпрос, астрофизикът Франк Дрейк през 1961 г. формулира уравнение за оценка на броя на активните цивилизации. Тази формула е опит за количественото определяне на променливите, необходими за съществуването на интелигентен живот.

Имайки на разположение астрономическите наблюдения от онези години, Дрейк стига до заключението, че интелигентният живот трябва да е широко разпространен във Вселената и че имаме много съседи в Млечния път, които само чакат да бъдат открити. Този математически оптимизъм обаче не издържа проверката на времето. Десетилетията космически изследвания дадоха съвсем различна картина: Вселена без никакви следи от интелигентен живот.

Вследствие на това много астробиолози възприеха „хипотезата за уникалната Земя“, която предполага, че условията за живот са изключително строги и трябва да сме готови да бъдем сами във Вселената. Ако това е вярно, значимостта на нашето оцеляване от етична гледна точка радикално нараства. Някои съвременни мислители дори твърдят, че смъртта на човечеството би била нещо добро, защото ще изчезне и страданието. Като контрааргумент Ло Сапио въвежда понятието „космически залог“.

Той признава, че не можем да знаем със сигурност дали имаме космическо значение. Въпреки това, когато сме изправени пред тази несигурност, трябва да прилагаме принципа на предпазливостта. Не знаем какви ще са последиците от нашата смърт, но потенциалната цена е твърде висока, за да я пренебрегнем. Той твърди, че е по-разумно да заложим на живота и че възможността за нашето значение в космически мащаб надделява над аргументите в полза на унищожаването на човечеството.

В основата на идеята за „космическия залог“ стои концепцията за моралната изключителност, пише Daily Neuron. Доколкото ни е известно, хората са единствените същества, способни да оценяват света от гледна точка на морала. Ценностите не са нещо външно за реалността; „ценностите са част от тъканта на Вселената“, твърди Ло Силва. За тяхното съществуване обаче е необходимо съзнание. С изчезването на Хомо сапиенс тези ценности също ще изчезнат.

„Ако ние сме единствените носители на морала във вселената (…), тогава отговорността за нейната история лежи изцяло върху нас“,

повтаря авторът думите на философа Тоби Орд.

Следователно трябва да заложим на собственото си оцеляване. Ако се окаже, че наистина имаме значението, печалбата ще бъде огромна. Ако ли не, оцеляването ни все пак ще бъде от полза поне за нас самите. Нещо повече, ако определим гледната точка на Вселената чрез нейните съставни части, а ние сме единствената съставна част, която има гледна точка, тогава нашата гледна точка е гледната точка на Вселената.

Оттук следва важен извод: нашето унищожение би било равносилно на загуба на уникална и безценна част от Вселената.

„Чрез човечеството Вселената „се самовъзприема (…) като морални ценности (…) като благо, което трябва да бъде запазено“, твърди авторът. Ние сме механизмът, чрез който космосът познава себе си“.