Най-бързо топящите се ледници на Земята: Колко пъти са изчезвали в миналото и какво ни очаква?

Учените са се фокусирали върху изучаването на миналото, за да разберат колко уязвим е Западноантарктическият леден щит към затоплянето днес.

Ледниците Туейтс и Пайн Айлънд, разположени в сектора на море Амундсен от Западноантарктическия леден щит, също са сред най-бързо топящите се ледници на планетата. Изследванията показват, че заедно те губят лед по-бързо от всяка друга част на Антарктида, което поражда опасения относно дългосрочната стабилност на ледения щит, съобщава PHYS.org.

Доказателства в миналото

За да разберат по-добре рисковете, които глобалното затопляне представлява за Западноантарктическия леден щит, учените се обърнаха към епохата Плиоцен – преди приблизително 5,3–2,58 милиона години – когато глобалните температури са били с 3–4°C по-високи, а морските нива – с повече от 15 метра по-високи. Топящата се вода от ледения континент е допринесла значително за това покачване.

В ново проучване, ръководено от професор Кейджи Хорикава от Факултета по естествени науки в Университета в Тояма, Япония, учените са изследвали дълбоководните седименти в региона. Резултатите показват, че ръбът на Западноантарктическия леден щит се е отдръпвал далеч навътре в сушата поне пет пъти по време на плиоцена. Това подчертава уязвимостта на ледения щит към бъдещо затопляне.

Според професор Хорикава, той и колегите му искали да определят дали ледената покривка се е разпаднала напълно по време на плиоцена, колко често са се случвали подобни събития и какво ги е причинило. За целта учените анализирали морски седименти, събрани по време на експедицията.

Резултатите разкриват два отделни слоя седименти, отразяващи редуващи се студени и топли климатични фази:

• дебели, сиви и тънкослойни глини от студени ледникови епохи, когато ледът се е простирал върху голяма част от континенталния шелф;
• по-тънки, зеленикави слоеве са се образували през по-топлите междуледникови периоди.

Екипът идентифицирал 14 значителни интервала, богати на ледникови отломки, вариращи отпреди 4,65 до 3,33 милиона години. Всеки от тях се интерпретира като голямо събитие на топене, когато ледената покривка частично се е отдръпнала.

Чрез изучаване на плиоценски седименти, образувани през период, когато Земята е била по-топла, отколкото е днес, изследователите са установили, че Западноантарктическият леден щит се е отдръпвал далеч навътре в сушата поне пет пъти.

Последици от топенето на ледените покривки

По време на проучването учените се опитали да определят и колко навътре в сушата се е отдръпнал ледникът. За целта те анализирали химическите отпечатъци на седиментите. Те измерили изотопите на стронций, неодим и олово, които варират в зависимост от възрастта и вида на скалния източник.

След това изотопните сигнатури били сравнени с тези на съвременните дънни седименти и проби от скална основа от цяла Западна Антарктика. В резултат на това учените успели да проследят произхода на по-голямата част от отломките до континенталната част на ледения континент.

Седиментните находища разкриват последователен четириетапен цикъл на затопляне и охлаждане. По време на студените ледникови периоди ледената покривка е била обширна и стабилна, покривайки континента, но с напредването на затоплянето започва базално топене, което води до отдръпване на ледената покривка във вътрешността на страната.

Смята се, че в пика на затоплянето големи айсберги са се откъснали и са пренесли утайки от вътрешността на Антарктида през морето на Амундсен. С продължаване на захлаждането, в началото на ледниковия период, ледената покривка бързо се възстановила. С други думи, окончателен колапс не се е случил.

Резултатите показват, че Западноантарктическият леден щит се е отдръпнал значително повече от сегашния си вариант, което подчертава изключителната му уязвимост към бъдещо затопляне и потенциала да причини значително покачване на морското равнище.