Защо красивото ни изглежда красиво: Учените търсят общ мозъчен алгоритъм

Учените са открили два основни механизма, чрез които по всяка вероятност мозъкът създава усещането за красота, когато гледаме произведениq на изкуството. Единият определя какво точно вижда човекът и какъв смисъл извлича от изображението, а вторият оценява доколко видяното е приятно. Изследването показва, че тези задачи се изпълняват от различни, макар и взаимодействащи системи на мозъка, поради което, съдейки по получените данни, при човека няма единен „център на красотата“.

В експеримента са участвали 34 здрави доброволци на възраст от 19 до 28 години. По време на функционална МРТ с магнитно поле от 7 Тесла на участниците били показвани 96 традиционни китайски акварели с хора и пейзажи. Всяка картина оставала на екрана четири секунди, а след сканирането участниците са оценили доколко се е харесало на доброволците видяното. За анализа на естетическите оценки били използвани отговорите на 33 души: данните на един доброволец били изключени поради необичайния му навик да дава изключително крайни оценки.

Изследователите не се ограничили просто да търсят областите на мозъка, които се активират по-силно при разглеждане на харесаните картини. Вместо това приложиха подход, подобен на алгоритмите на препоръчителните услуги. Системата е сравнявала оценките на различните изображения между участниците и търсела скрити признаци, които да обяснят защо някои картини хората възприемат по сходен начин, а други предизвиквали различни реакции.

От множеството варианти се откроили две най-стабилни координати. Първата описвала смисловото съдържание на изображението и фактически подреждала картините по скала от човешки фигури до пейзажи. Втората отразявала емоционалната стойност – от творби, които като цяло не се харесваха на групата до най-привлекателните. Заедно двете характеристики обяснили 48% от различията в структурата на общите естетически оценки.

Сканирането показа, че мозъкът обработва двете координати по различен начин. Съдържанието на картината се разчиташе най-добре въз основа на активността на вентралния зрителен път, който помага за разпознаването на лица, предмети, сцени и други зрителни категории. Колко приятно изглеждаше изображението, се предсказваше от друга картина на активността, обхващаща медиалната префронтална кора, подкортикалните структури на системата за възнаграждение и част от зрителните области.

Това разделение е важно за разбирането на самата същност на естетическото удоволствие. Изглежда, че мозъкът не се нуждае от отделен специализиран механизъм, предназначен изключително за изкуството. Оценката на красотата частично използва системи, които в други ситуации помагат да се определи стойността на най-разнообразни стимули. Съвременните модели на естетическото възприятие също свързват удоволствието от видяното с предаването на сензорна информация към системата за възнаграждение, като крайната оценка зависи не само от свойствата на обекта, но и от опита на човека и текущия контекст.

Авторите допълнително са проверили откритите невронни белези върху независими данни. Картината на активността, свързана със смисловото съдържание, помагаше за разграничаване на категориите зрителни обекти, а белезите за емоционална стойност се проявяваха в експеримента с парични печалби и загуби. Резултатът подкрепя идеята, че при оценката на произведения на изкуството мозъкът задейства по-общи механизми за разпознаване и възнаграждение, а не напълно отделна система.

Личният опит също оказва влияние. При хората, които са по-запознати с изобразителното изкуство, организацията на естетическите оценки се различаваше по-силно в областите на така наречената мрежа на пасивния режим на работа на мозъка. Тази мрежа участва в спомените, размислите за себе си, въображението и изграждането на лични смисли. Авторите предполагат, че опитът може да променя начина, по който човек свързва видяното с асоциации и собствените си знания.

Експериментът обаче не доказва, че художественото образование преструктурира мозъка. Изследователите само са открили връзка между нивото на опит и особеностите на мозъчната активност, а за да се провери причинно-следствената връзка, ще са необходими наблюдения върху хора преди и след продължително обучение. Все още не може да се говори и за универсален „алгоритъм на красотата“: извадката е била малка, всички участници са говорели един и същ език, а наборът от изображения се е ограничавал до китайска живопис с два основни типа сюжети.

Авторите предлагат да се провери откритата схема върху западната и абстрактната живопис, а след това и върху музиката, поезията, танца и други видове изкуство. Ако двете основни координати се запазят и там, учените ще получат по-солидна основа да говорят за общ принцип на естетическото възприятие. Засега резултатите по-скоро показват как мозъкът превръща зрителния образ в усещане за красота: първо разчита какво се намира пред очите, успоредно с това определя стойността на видяното, а личният опит добавя към получената оценка собствен смисъл.