Оказа се, че слънчевата система лети през Вселената почти четири пъти по-бързо, отколкото се смяташе досега

През 1969 г. е открито, че Слънчевата система се движи към съзвездието Лъв. Това е показано от ефекта на Доплер — там е малко по-топло, отколкото в обратната посока. Стандартният космологичен модел (ΛCDM) предполага, че скоростта на Слънчевата система е приблизително 370 км/с. Нови наблюдения обаче показват, че това число може да е неправилно и че нашата система се движи през Вселената със скорост от приблизително 1,3 милиона км/с, или 3,67 пъти по-бързо.

Учените използваха мрежата от радиотелескопи Low Frequency Array (LOFAR) и два други радиотелескопа, за да картографират разпределението на радиогалактиките – галактики, които излъчват необичайно силни радиовълни. Дългите им дължини на вълните позволяват на радиогалактиките да светят ярко дори през плътните облаци от газ и прах. Идеята беше, че колкото по-бързо се движи Слънчевата система, толкова повече радиогалактики ще бъдат пред нея. Това е като в научнофантастичните филми, където по време на преход в хиперпространство звездите по пътя сякаш излизат от една точка в пространството.

Разликата в броя на радиогалактиките пред и зад системата ще бъде малка, предвид относително ниската скорост на движение на Слънчевата система през пространството – много по-малко от 1% от скоростта на светлината – така че релативистичните ефекти са незначителни. Съвременните инструменти обаче са способни да ги откриват. Освен това са измерени ефектите от доплеровите промени в яркостта (цвета) на радиогалактиките пред и зад системата. Колкото по-ярки и по-сини са галактиките пред системата и колкото по-слаби и червени са галактиките зад нея, толкова по-висока е скоростта на системата през пространството.

В статия, публикувана наскоро в Physical Review Letters, изследователи съобщават, че според техните данни Слънчевата система се движи през космоса със скорост 3,67 пъти по-голяма от предсказаната от най-добрия космологичен модел в момента, ΛCDM. Това предполага, че нашето разбиране за мащабната структура на Вселената и нейната еволюция може да е неправилно. Възможно е радиогалактиките да са неравномерно разпределени и по този начин случайно да има малко повече от тях отпред, отколкото отзад. Вероятността за такъв сценарий обаче може да се счита за незначителна.

Получените данни корелират с измерванията на инфрачервеното лъчение от квазари – далечни активни центрове на галактики, където бушуват свръхмасивни черни дупки. Тези обекти обаче не са толкова многобройни във Вселената, че да могат да служат като основен ориентир за измерване на скоростта на нашата система. Освен това, понятието за скорост е относително. В световен мащаб скоростта на Слънчевата система и другите галактически обекти се измерва спрямо реликтовото лъчение – ехото от Големия взрив – което също предполага, че нашата Вселена е с еднаква плътност във всички посоки. Поне това предполага моделът ΛCDM, въпреки че самата Вселена може да има различни възгледи по този въпрос.