Проучване: дистанционното хакване на спътници се оказа неочаквано проста задача

Йоханес Уилболд, докторант в Рурския университет в Бохум, Германия, сподели на конференцията за киберсигурност Black Hat в Лас Вегас резултатите от проучване на 3 вида орбитално оборудване. Оказало се, че много спътници нямат адекватна защита срещу дистанционно хакване – липсват им дори основни мерки за сигурност.

Спътниковите оператори в по-голямата си част са имали чист късмет. Съществува убеждението, че хакването на орбитални апарати е прекалено скъпо поради високата цена на наземните терминали. Киберпрестъпниците не са работили с тези терминали поради фактора неизвестност, като са смятали, че е твърде трудно да се получи достъп до софтуерната им платформа. Нито едно от тези твърдения не е вярно, показва изследването на немския специалист.

AWS и Microsoft Azure вече предлагат достъп до наземни терминали за комуникация с нискоорбитални спътници като услуга, което означава, че всичко е само въпрос на пари. Що се отнася до подробната информация за фърмуера, комерсиалната космическа индустрия днес е в разцвет и много компоненти вече са сравнително лесни за придобиване и изучаване: според изчисленията на Вилболд, хакер може да сглоби свой собствен наземен терминал за комуникация със спътници за около 10 000 долара.

Той използвал изключително директен подход, като поискал от спътниковите оператори да предоставят индивидуални данни за работата им. Някои от тях се съгласили и само в един случай той трябвало да подпише споразумение за неразкриване на информация. Уилболд изследвал три вида апарати: ESTCube-1 – миниатюрен спътник, изстрелян от Естония през 2013 година и оборудван с процесор Arm Cortex-M3, по-голям спътник OPS-SAT, управляван от Европейската космическа агенция, и 120-килограмовия спътник Flying Laptop, управляван от Института за космически системи към Университета в Щутгарт.

Резултатите били плачевни. Два от тях се „предали без борба“ – оказало се, че нямат протоколи за удостоверяване и предават данните си без криптиране. Уилболд имал възможност да превземе основните контролни функции на спътниците и да блокира операторите им – той демонстрира това в симулация по време на презентацията си. Най-големият от спътниците (120-килограмовия Flying Laptop) демонстрирал основна защита и се опитал да защити основните си функции от външна намеса, но с помощта на технически умения, специализиран код и използване на стандартни методи са открити уязвимости и в него.

Заинтригуван от резултатите, Уилболд продължава изследванията си. Той се свързва с разработчици на спътници и получава отговори от 9 доставчици, които са изстреляли общо 132 апарата. Събирането на информацията отнело 4 месеца, но се оказало, че приоритетът на функциите за киберсигурност при разработването на спътници е изключително нисък – само 2 доставчици са провели тестове за хакерски атаки. Проблемът, според изследователя се състои в това, че космическата наука все още е област, относително отдалечена от общото киберпространство и разработчиците не разполагат със значителни умения в областта на цифровата сигурност.

Една от неочакваните констатации е, че колкото по-голям е спътникът, колкото по-скъпо е било неговото разработване и изстрелване, толкова по-уязвим е той. В по-големите апарати са инсталирани повече готови търговски компоненти и това наистина означава, че той е уязвим поради по-голямата наличност на кодовата база.

Последиците от хакерските атаки срещу спътници могат да бъдат различни. В най-добрия случай нападателят ще използва устройството за предаване на злонамерена информация или ще използва достъпа до него, за да превземе цялата инфраструктура и други спътници в съзвездието на оператора. В най-лошия случай дистанционно компрометиран спътник може да бъде насочен към друг, след което да последва сблъсък, създавайки купчина отломки и създавайки опасност и за други системи.