Тя е мълчала в продължение на 18 години. Сега един невроинтерфейс й върна гласа – с тембъра, мимиките и интонацията

Компютърът директно чува мозъка – и започва да говори вместо човека.

Осемнадесет години след като мозъчен инсулт оставя Ан Джонсън почти напълно парализирана, тя отново може да чува гласа си – благодарение на интерфейса мозък-компютър, който преобразува речта директно от мозъчните сигнали. През 2005 г., на тридесетгодишна възраст, учителката и треньорка по спорт в Саскачеван претърпява травма, която води до синдрома на заключеното тяло: тя остава в съзнание, но не може да говори и да се движи. През всичките тези години общуването се е осъществявало чрез система за проследяване на погледа, с темпо от около 14 думи в минута – много по-бавно от естествения диалог, при който темпото достига около 160 думи. През 2022 г. тя става третият участник в клинично изследване, провеждано от Калифорнийския университет в Бъркли и UCSF, което има за цел да върне говора на хора с тежки форми на парализа.

Използваната невропротезна система регистрира електрическа активност в кортикалната област, отговорна за артикулацията, като заобикаля увредените пътища за предаване на сигналите. Върху повърхността на тази област се поставя имплант с масив от интракраниални електроди. Когато пациентът се опитва да произнася думите, сензорите записват характерните модели на активност и ги предават на компютър. След това алгоритми с машинно обучение преобразуват потоците от невросигнали в текст, синтезирана реч или изражения на лицето на цифров аватар, включително основни изражения като усмивка или намръщване.

Първоначално системата работеше с последователни модели, които даваха резултати само след като цялата фраза беше завършена, което причиняваше забавяне от около осем секунди. През март 2025 г. Nature Neuroscience съобщи за преминаване към поточна архитектура: трансформацията вече се извършва почти в реално време, с пауза от порядъка на една секунда. За максимална персонализация разработчиците реконструираха тембъра и интонацията от записа на сватбената реч на Джонсън от 2004 г. и позволиха външният вид на аватара да бъде адаптиран така, че да бъде разпознаваем и да изразява познати визуални сигнали.

Ръководителите на проекта – доцентът по електротехника и компютърно инженерство Гопала Ануманчипалли (Калифорнийски университет в Бъркли), неврохирургът Едуард Чанг (Калифорнийски университет в Сан Франциско) и дипломантът от Калифорнийския университет в Бъркли Кайло Литълджон – виждат крайната цел в създаването на plug-and-play технология, така че прототипите да се превърнат в стандартни клинични инструменти. Близките цели включват разработване на напълно безжични импланти, които премахват физическата връзка с компютъра, и създаване на по-реалистични аватари за естествено общуване. В бъдеще се планира да се премине към цифрови „двойници“, способни да възпроизвеждат не само гласа, но и обичайния стил на общуване заедно с невербалните сигнали.

Подобна технология е особено важна за малката, но уязвима група хора, които са загубили говора си в резултат на инсулт, ALS или травма. Разработчиците подчертават ключовата етична особеност: декодирането се задейства само при съзнателен опит да се произнесат думи. Това позволява на потребителя да запази контрола върху комуникацията и свежда до минимум риска от нарушаване на личното пространство.

За Ан участието в програмата е важен етап: тя обмисля да работи като консултант в рехабилитационен център и да разговаря с клиентите чрез невропротезата. При сегашната латентност от около една секунда и бързото усъвършенстване на моделите на изкуствения интелект изследователските екипи са предпазливи по отношение на шансовете за създаване на готови за масова употреба системи за възстановяване на речта в обозримо бъдеще. По същество става дума за технология, която връща гласа на тези, които са го загубили, и прави диалога отново естествен – не чрез бавно „сканиране на очите“, а в позната жива форма.