Учени описаха хипотетичен двигател за звездни пътешествия на напредналите извънземни цивилизации

Обитаемата зона около звездата се променя с нейното остаряване, така че всяка достатъчно зряла цивилизация рано или късно трябва да помисли за преместване в друга, по-благоприятна планетарна система. Ако еволюира в двойна звездна система от определен тип, тя би могла да изгради „звезден двигател“ и да използва огромното количество енергия от светилата ѝ, за да подобри условията си на живот.

Звездният двигател работи с енергията на звездата. Съвременен пример за това е слънчевият панел, който генерира електричество от слънчевите лъчи. Но ако една цивилизация е достигнала тип 2 по скалата на Кардашев, което означава, че потреблението ѝ на енергия е равностойно на светимостта на централната звезда на системата, тя би могла да използва тази енергия, за да генерира достатъчно тяга, за да придвижи самата звезда.

Тази идея е описана от футуролога и писател на научна фантастика Олаф Стапледон в началото на миналия век, а няколко десетилетия по-късно и от астронома Фриц Цвики. През 1988 г. съветският физик Леонид Шкадов разработва първия подробен модел на звезден двигател, наречен „двигател на Шкадов“.

В новото си изследване Клемент Видал от Свободния университет в Амстердам, Нидерландия, разглежда как технологично напредналите цивилизации биха могли да използват двойните звезди като звезден двигател.

„Тъй като около половината от звездите в нашата галактика се намират в двойни звездни системи, в които би могъл да се развие живот, ние предлагаме модел на двоен звезден двигател“, пише Видал. – „Прилагаме този модел към обещаващи системи, така наречените „пулсарни паяци“, двойни системи, състоящи се от милисекунден пулсар и звезда с много малка маса, подложена на силно пулсарно излъчване.“

Основната цел на изследването е да се определят видовете технологични признаци на двойните звездни двигатели, които биха били добре видими в данните от астрономическите наблюдения, пише Universe Today. Авторът описва видовете сигнатури, които могат да възникнат по време на ускоряване, забавяне, въртене и маневри на звезди, принадлежащи към подкласа „паяк“ на класа на милисекундните пулсари.

Пулсарите са останки от масивни звезди. Някои от тях се разпадат до неутронни звезди в края на живота си. Въртейки се бързо, те излъчват потоци от радиация от полюсите си, които понякога могат да се видят от Земята. Пулсарът-паяк има спътник, обикновено червено джудже, кафяво джудже или обект с планетарна маса. Името им се дължи на това, че техните потоци от лъчение поглъщат масата на звездата-спътник, както паякът поглъща муха, попаднала в мрежата му.

В случая на звезден двигател пулсарът ще действа като генератор на тяга, а втората звезда – като източник на гориво. Колкото по-близо са една до друга, толкова по-голяма е тягата. И, както предполага Видал, една цивилизация от тип II би могла да променя тази тяга по свое желание, като въздейства върху излъчването на пулсара с рентгенови или гама лъчи.

За да се забави, двигателят би могъл да насочи тягата в обратна посока. Също така напредналите извънземни биха могли да използват пасивни магнитни платна, за да прехвърлят инерцията в междузвездната среда. За завоите би било достатъчно селективно да се изпари звездата спътник по време на определени орбитални фази.

Всички тези маневри ще излъчват техногенни сигнатури, които може би вече се съдържат в данните от астрономическите наблюдения на звездите от Млечния път.