Всички оптимисти са еднакви, всички песимисти са различни това установява проучване

В ново проучване японски невролози са установили, че мозъчната активност на оптимистично настроените хора е много сходна. В същото време невронните модели на по-малко оптимистично настроените хора са по-разнообразни. 

Изследователи, ръководени от д-р Куниаки Янагисава от университета в Кобе, твърдят, че оптимизмът може да е начинът, по който мозъкът обработва информацията, а не просто весело настроение. Учените са извършили MPT-сканирания на десетки доброволци, измервайки мозъчната активност и проследявайки промените в кръвния поток. 

След влизане в апарата за ядрено-магнитен резонанс, участниците са били помолени да си представят поредица от бъдещи събития, вариращи от приятни до изключително негативни. Те си представят как тези събития биха повлияли върху тях и на техните близки. Освен това доброволците са попълнили и въпросници, за да определят нивата си на оптимизъм и песимизъм. 

Японските учени са се фокусирали върху медиалната префронтална кора — област на мозъка, която е свързана с различните когнитивни и емоционални функции, включително и социалното взаимодействие и разбирането на психичните състояния на другите. Тя е и ключов възел в „мрежата по подразбиране“ на мозъка – система, която се активира, когато си позволим да отлагаме и да оставим ума си да се рее, спомняйки си миналото и представяйки си бъдещето. 

Чрез сравняване на сложни модели на активност в префронталния кортекс на различни хора, изследователите установили, че мозъците на някои хора си представят много сходни бъдещи сценарии, докато други са по-индивидуални. Резултатите от двете отделни проучвания показват, че колкото по-висок е резултатът на човек в стандартно проучване за оптимизъм, толкова по-сходни са моделите на префронталния му кортекс с тези на други оптимисти. 

По-песимистично настроените хора имали доста особен начин да си представят мрачното бъдеще. Учените наблюдавали широк и разнообразен спектър от мозъчна активност при тях.

„Оптимистично настроените хора постоянно показват конвергентни невронни репрезентации, отразяващи общи модели на епизодично мислене за бъдещето, докато по-малко оптимистично настроените хора демонстрират повишена вариабилност“ — отбелязват изследователите. 

Оказва се, че оптимизмът е пряко свързан с това колко ясно мозъкът разграничава добрите от лошите бъдещи сценарии. В съзнанието на оптимистите невронната сигнатура на положително събитие е много различна от невронната сигнатура на отрицателно събитие. С други думи, оптимистите обработват негативните бъдещи сценарии абстрактно и откъснато, което помага за намаляване на негативното емоционално въздействие на подобни сценарии. В същото време оптимистите си представят положителните събития по-конкретно и живо. 

Оптимизмът е свързан и с повишеното социално взаимодействие и разширената социална мрежа, както и с по-добрите взаимоотношения с другите. Проучването показва още, че оптимистите имат по-хармонично настроен мозък. Това им позволява да общуват по-лесно и по-добре с другите и улеснява установяването на социални връзки.

Това обаче не означава, че оптимизмът е добра черта, а песимизмът е лоша. Песимизмът може да бъде полезен в някои случаи, помагайки на човек да се подготви за бъдещето, като вземе предвид негативните сценарии, докато оптимизмът сам по себе си може да доведе до свръх самоувереност и негативни последици.

Освен това, нито песимизмът, нито оптимизмът са нещо неизменно. Те се формират постоянно през целия живот и варират в зависимост от културните и етническите условия. Според д-р Куниаки Янагисава, проведеното изследване може да помогне за по-доброто разбиране на това как хората се отнасят помежду си и какво понякога възпрепятства емпатията между тях. Крайната цел на Куниаки Янагисава е да се стреми към по-добро разбиране на причините за самотата и факторите, които сближават хората. 

„Ежедневното усещане, че сме „на една и съща дължина на вълната“, не е просто метафора. Мозъците на оптимистите може, в чисто физически смисъл, да споделят обща визия за бъдещето. Но това повдига нови въпроси. Дали този общ механизъм е вроден или се развива по-късно, например чрез опит и диалог?“ — отбелязва Янагисава.