Парадоксите на медитацията: Как да съществуваме извън времето и да останем в него

Може ли човек напълно да изгуби усещането за време, докато е в съзнание? Този въпрос вълнува изследователите, изучаващи състоянието на дълбока медитация от десетилетия. Опитните практикуващи разказват за удивителния феномен: потопени в медитация, те навлизат в особено състояние на пълно присъствие, при което всичко изчезва – мисли, образи, спомени, но се запазва ясното съзнание за случващото се.

През юли тази година доцент Акико Фришът от Университета на висшата мъдрост в Токио представя на научната общност статия в престижното списание The Philosophical Quarterly, в която предлага неочаквано решение на загадка, над която философите размишляват от векове. Основен стимул за изследването е работата на философа Томас Мецингер. Той събира и анализира стотици описания на медитативни преживявания от различни култури и епохи.

Оказало се, че независимо от времето и мястото практикуващите описват едно и също противоречие: преживяването им е едновременно „безвремево“ и „непрекъснато“.

За да разреши този парадокс, Фришът разработва концепцията разработи концепцията за разширена интерпретация на сегашния момент (Extended Now Interpretation). Според нея ключът се крие в това как разбираме самата дума „безвремие“. Когато медитиращите говорят за него, те нямат предвид пълното отсъствие на време – по-скоро описват специално състояние на съзнанието, в което остава само чистата продължителност.

Оказа се, че хората използват думата „безвремие“ в две различни значения. В първия случай тя означава пълно отсъствие на всякаква връзка с времето. Във втория случай тя обозначава преживяване, което трае, но няма вътрешна структура – няма разделение на „преди“ и „след“, няма усещане за последователност на събитията.

В обикновения живот ние възприемаме времето като поток от картини. Този поток има посока, ритъм и се дели на минало и бъдеще. В дълбоката медитация остава само безкрайно разтегливото „сега“ – моментът на настоящето, който няма нито начало, нито край, казва Фришът.

В този процес важна роля играе едно специално качество на съзнанието – бдителността. По време на медитация човек постоянно балансира между две състояния: може да остане буден и осъзнат или да изпадне в сънливост. Самата необходимост от поддържане на тази бдителност създава неуловимо усещане за протичане на времето.

Медитиращият няма нужда да следи времето или да отбелязва как минава то. Достатъчно е само да поддържа ясно съзнание и усещането за продължителност се появява от само себе си, дори и човек да не го осъзнава пряко. Изглежда, че тази теория се опровергава от друг факт: самите хора твърдят, че по време на духовните практики уж губят достъп до паметта, но Фришът има отговор и на това възражение. Тя предполага, че всеки момент на осъзнаване носи отпечатъка на предишния, дори и да не го забелязваме.

За да обясни, тя дава прост пример: когато чуем почукване на вратата, второто почукване се възприема различно от първото. Може да не си спомняме съзнателно първото почукване, но то влияе на начина, по който чуваме второто. По същия начин в медитацията всеки момент на осъзнаване преминава неусетно в следващия, създавайки непрекъснат поток от преживявания.

През цялата си кариера Фришут изследва различни необичайни състояния. Според нея съвременната философия често пренебрегва явления като медитацията, сънищата и психеделичните преживявания, въпреки че именно тези феномени могат да хвърлят светлина върху фундаментални въпроси за природата на човешкото съзнание.