tsvetkova_elica

Когато вечер къщата утихне и нощта обгърне ме със своя мрак. На сърцето му се иска да отлитне и до твоето сгушено да бъде пак. Когато нощем в сънища се лутам и без спир душата ми кърви Тогава искам аз отново да изпитам твоите нежни, лаксави черти.

Колко искрени са децата

Господи, колко е нежно.......

Днес татко ме гушна и радостно рече: „В корема на мама живее човече. Дали е момченце или пък момиче? Дали ще е братче или пък сестриче? То колкото житено зрънце е само, но спи и расте под сърцето на мама. И сигурно много прилича на тебе, когато си бил във корема и бебе.” Туй, че нашето бебе пораства, е ясно. Ами как се побира? Не му ли е тясно? „Не, не се тревожи! – Мама права застава. – Виж, коремът ми също расте, наедрява. Все едно е хралупка – тъмна, топла и мека, все едно е къщурка – и просторна, и лека... Ден след ден се заобля, ден след ден се издува – има място за бебчо дори да лудува!” Вече в кухнята често заседява се мама. Ние с татко се смеем, че похапва за двама – два банана изяжда, две филийки препича... И след малко от глад към хладилника тича! Ала то е, защото се храни със нея бебчо, дето в корема и кротко живее. Как, ще питате вие, като няма устичка? Ще ви кажа – през някаква тайна тръбичка. Понякога мама бледа лежи. Навярно коремът и доста тежи. Тогава съм мил – безшумно се движа и заедно с татко за нея се грижа. Когато заспи, стихват стъпки и песни – съня и не бива никой да стресне! Влакчето даже мирува, кротува, защото и бебето също сънува. Колко много коремът на мама порасна! Всяка рокля предишна сега и е тясна. Вътре бебето шава, премята се, рита и почуква с юмруче... За мене ли пита? Знам, не вижда оттам непознатия батко, но познава гласа ми и този на татко, затова му разказваме как си мечтаем скоро заедно с него у дома да играем. С нетърпение питам: „Защо ли се бави? И кога ще излезе? Да не би да забрави?” „Още малко остана – моят татко отвръща. – Ще ухае на бебе после цялата къща!” Най-накрая е тук! Вече имам сестриче! Вижте, то се усмихва! Вижте, то ни обича! Ох, как искам по-бързо да стане голямо! Не расте ли и братче в корема ти, мамо? Мая Дългъчева

Добър вечер, скъпа моя малка! Добър вечер ти повтарям аз и целувам черната слушалка, чуваш ли сълзите в моя глас? Чуваш ли ме, много сме далече, ветрове и нощи ни делят. Аз при теб пристигам тази вечер, да се стопля подир дълъг път. И ако в стаята е душно ще излезем под нощта навън, в топлата си пазва ще те гушна и ще те целуна преди сън. Аз притискам черната слушалка. Чуваш ли ме, вятърът е лош? Лека нощ, любима моя малка! Моя тиха радост, лека нощ!

Когато ми е тъжно на душата когато нещо в мен боли. Отварям му широко аз вратата- Нека то да си върви. И в миг света огрян от чудна песен започва весело да се върти. В отблясъците на прекрасна есен, на нежни слънчеви лъчи. Прекрасно е , и толкова е лесно. И всичко тъй се нареди-когато тъжно ти е, и е мрачно- пусни го, нека си върви.

Ау, какви комплименти само.

страхотно е, че въздейства така-и то не само на мен

Да!Ето аз съм в бяло, цялата в коприна. В очите ми блестят сълзи. Усмихвам се на всички, но насила, а нещо във гърдите ми гори. А как е шумно.Хората се смеят. След малко ще пристигне той. Ще ме целуне и ще каже: "Хайде мила, изтрий сълзите и бъди герой!" Но срещам твоите очи. Да, мамо, единствено си ме разбрала ти. Те също плачат-очите ти ме молят: "Недей, дете, заради мен недей!" Едно дете към мен се приближава- "Вземете, казва, - тез цветя, един човек ви пожелава щастлив живот със този мъж. Изтръпвам, цяла премалявам изтръгвам розите със вик, лежи в ръцете ми без плик, без думи неговото име, най-хубавото име на света, което днес не бива да повтарям, защото съм омъжена жена.

Къде си ти?Не свети в твойта стая, но зная, че си тук, че си сама. Завърнах се.За първи път разкаян. За първи път оставам у дома. Не е ли вече късно да остана? Измъчих те.До смърт те изтерзах. Какво ти връщам?Нежност разпиляна. Уста с горчиви бръчки покрай тях. Какво ти нося?Две ръце, с които да те докосна ме е срам дори. Къде си ти?Вдигни лице сърдито. Възмездие поискай.Удари. Вратата черна покажи ми с тази немилвана ръка като платно. В лицето ми извикай, че ме мразиш или дори, че ти е все едно. Заслужил съм очите ти студени. Заслужил съм ги с хиляди вини. Ти ставаш.Приближаваш се до мене. Невидима, ти казваш.........."Остани" Веселин Ханчев

Човек се ражда, за да е добър и себе си на други да раздава. Но не веднъж под лунния бакър е плакал сам, от хората раняван. А всеки има свой измислен блян, след който цял живот да тича. Той през света минава неразбран обичал силно, ала не обичан.

Часовете прекарани с теб, мила душо, са за мене наниз бисери. Броя ги един по един, един по един..... Бисерите на моята молитвена броеница. Всеки час-бисер, всеки бисер-молитва. За да успокоя измъченото си самотно сърце, броя зърната до последното-а там един кръст виси. О, спомени, които ме горите и утешавате! О, безплодни успехи и горчиви съжаления! Целувам всеки бисер и се уча да целувам кръста....... да целувам кръста.

Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен! Хр.Ботев Как сърцето ми да млъкне, да преглътне таз обида. Че обичам таз родина и не искам да си ида. Колко ми е тъжно на душата като виждам всички хора- да не оценяват СВОБОДАТА, да извикват тъмна мора. Как да ги накарам да престанат, да не бъдат толкоз алчни и единни да са, и задружни, а не за власт и слава жадни. Де са Ботев, Левски, Караджата и всички други славни люде дето за страната ни умряха и за нейната задруга.

Цъфтящи ръчички във нощ от камбулки.. В сърцето ми - ветрени стъпки. И ромон на влюбени малки светулки, танцуващи в спящите пъпки. Целувам оченца - предутринна свежест, разлива се в мен тишината, в сърцето ми цяла вселена от нежност се ражда, да срещне зората