БЕЛЕГЪТ

Едри капки дъжд почукваха по стъклото на прозореца. Женева стоеше изправена и се взираше в мрака. Адам беше спрял с колата си долу, точно под балкона на малката къщичка, която е единственото нещо останало от баща и. Майка и отдавна се беше поминала дори не я помни, била е бебо. Така и казваше баща и - единственото живо същество, с което се разбираше. Но ето , че сега него го нямаше и тя трябваше да го замени с Адам - човекът с тъмно червен опел. Познаваха се от това лято, а той напираше и упорито я търсеше всяка вечер. Твърдеше, че я обича и и го доказваше всеки път с букет червени рози. Това за Женева бе достатъчно , никой до сега освен баща и не и е подарявал цветя. Страдаше от комплекси, белегът на лицето достатъчно я притесняваше и напомняше детството и когато, като факел горя подпалена в старата им къща край реката. Къщата изгоря, а тя се спаси, като по чудо. Но Адам не излизаше от колата този път! Пушеше цигарата си и то вътре в колата, което не бе правил никога до сега. Но дали пушачът беше той? В тъмната нощ Женева не разпозна силуетите. В едно се убеди, че те бяха два. Сърцето и тревожно затуптя и капки пот избиха по челото и. Той не беше сам вътре в колата си. Женева се вкопчи в перваза и втрещена навън изпищя.  Другият в колата беше жена, онази същата, която той преди време наричаше своя сестра. Но сега те се прегърнаха и заобиколиха колата убедени, че всичко е наред, после се насочиха към къщата. Какво ли я очакваше още? Женева тръпнеше и се суетеше. Беше готова всичко да понесе , но не и това, което и сервира той усмихвайки се на прага, след като тя им отвори вратата.
-Запознайте се! Каза го толкова убедително, че Женева  дори изхълца. Жената до него този път изглеждаше много по красива от първия път, когато я видя от разстояние. Беше отдавна. Не успя да го изслуша, защото в главата и бучеше, а тялото и се тресеше. Усети, че краката и се подкосяват, но се извини и понечи да затвори вратата. 
-Няма да те притесняваме, просто минавахме насам и решихме , че е човешко да ти се обадим и да те известим за нашия годеж сега в неделя. Женева се изчерви и се чудеше къде да се дене в собствения си дом.
-Тя не беше ли ти сестра? 
-Не, мила, тя ми беше съпруга ! То беше отдавна и не сметнах за нужно да ти разказвам подробности. Женева се олюля и не успя да каже нищо. Онемя. Докато се осъзнае така както се появиха двамата така и изчезнаха. Когато отиде до прозореца колата вече я нямаше и букет рози лежаха в локвата под балкона. Не можеше да диша, усети болка в гърдите. Болка, която познава една тъжна, измамена и поругана жена. Плачеше, проклинаше съдбата и себе си, и белега. Този ужасен белег. Въобразяваше си , че заради него е пренебрегната от Адам, но вече беше късно за всичко. Тя беше глупачката. Сви се на кълбо на канапето и там прекара нощта цяла обляна в сълзи, молеща Господ да я спаси от тази нейна зла орис. Тя беше белязаната, измамената и пренебрегнатата. Само баща и я обичаше, но това беше минало и не искаше да си спомня нищо, не искаше да е жива. Хлипаше, като малко дете, а вън дъждът се засили сякаш искаше да измие сълзите от очите и.

09 април 2019., Плевен

Анита Христова Трифонова